1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 571
гр.София, 18.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1619/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 430 от 20.02.2018 г. по гр.д.№ 3338/ 2017 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 581/ 2015 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на Х. П. С. 18 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по ДП № ХV-001/2007 г. по описа на В. – С., със законната лихва върху тази сума от 03.02.2010 г. и разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 25 001 лв претенцията е отхвърлена.
Ищецът Х. С. не е обжалвал въззивното решение в отхвърлящата иска му част и в тази част то е влязло в сила.
Касаторът П. обжалва решението в осъдителната му част и сочи като основание за допускането му до касационен контрол процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Счита, че той е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС. Повдига и материалноправен въпрос за приложението обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, който също счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 85/ 2012 г., ІV г.о., гр.д.№ 5257/ 2015 г., ІV г.о. и гр.д.№ 1780/ 2017 г., ІІІ г.о.).
Ответната по касация страна Х. С. оспорва жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал надлежно правен въпрос, по който обжалването да бъде допуснато, а е изложил общи оплаквания по правилността на обжалваното решение и за допуснати в хода на производството процесуални нарушения. Евентуално излага съображения, че сочената от П. практика на ВКС не е относима към конкретния случай, а обжалваното решение е съобразено с установените разрешения по приложението на ЗОДОВ.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявения иск, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 11.06.1997 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.201 НК, задържан бил под стража от същата дата до 19.09.1997 г., след което му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция”, заменена впоследствие с „подписка”. Наказателното производство срещу него продължило до 10.09.2009 г., когато било прекратено с постановление на В.. От образуването на наказателното производство до прекратяването му на ищеца била наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на страната”. Мерките за неотклонение и за принуда били отмени с постановлението от 10.09.2009 г. Предприетата срещу ищеца наказателна репресия довела до преживяване на значителни неудобства в продължителен период от време, социална изолация и затруднения в професионалната му реализация. Съдът не приел за установено от доказателствата по делото твърденията на ищеца, че наказателната репресия предизвикала у него хипертонична болест на сърцето. Като недоказани отхвърлил и твърденията на ищеца, че като последица от обвинението бракът му бил прекратен – налице били доказателства за влошаване на отношенията между съпрузите поради наказателното преследване срещу ищеца, но не и че то е пряка причина за прекратяване на брака. От правна страна съдът приел, че щом ищецът е признат за невинен, всички действия по воденото срещу него наказателно преследване са незаконно предприети и ангажират отговорността на държавата, която следва да обезщети причинените вреди от тези действия вреди. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се вземат предвид продължителността на наказателното производство извън разумните срокове (12 години), взетите тежки мерки за неотклонение и принуда (ищецът е бил под арест 3 месеца и със забрана да напуска страната 12 години), тежестта на повдигнатото обвинение и дискредитирането му в обществото като „подследствен” при продължителните опити да започне работа. От друга страна съдът констатирал липса на негативни последици от наказателното преследване върху здравето на ищеца, върху семейния му живот и незначителния брой извършени с негово участие следствени действия. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 18 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение. Напротив, точно поради недоказаност на причинната връзка съдът изрично е изключил от обхвата на подлежащите на обезщетяване вреди тези, които се дължат на хипертоничната болест на сърцето у ищеца и негативните изживявания от развода му. Въззивният съд е изложил съображения по доводите във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни за завишаването му. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос също е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. П. се позовава на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 85/ 2012 г., ІV г.о., гр.д.№ 5257/ 2015 г., ІV г.о. и гр.д.№ 1780/ 2017 г., ІІІ г.о., но те не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. И трите съдебни акта изискват от съдилищата по същество да прилагат критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД след отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от ВКС съдебна практика.
По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 430 от 20.02.2018 г. по гр.д.№ 3338/ 2017 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА П., [населено място], [улица], да заплати на Х. П. С., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] 900 лв (деветстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: