5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 571
С., 08.05. 2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 24 април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 88/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Р. Д. чрез адвокат Д. Д.-Бургаска адвокатска колегия против въззивно решение № ІІІ-36 от 12.03.2012г. по гр. дело № 2216/2011г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 113 от 12.08.2011 г. по гр. дело № 1340/2010 г. на Несебърски районен съд за отхвърляне исковете на жалбоподателя против [фирма] [населено място] с правно основание чл. 128 КТ за заплащане на сумата от 1400 лв. представляваща дължимо неизплатено трудово възнаграждение за периода 28.05.2009г. -28.09.2009г. ведно с лихва за забава от подаване на исковата молба и с правно основание чл. 215 КТ за заплащане на сумата общо в размер на 2700 евро представляваща сбор от неизплатени командировачни пари по 27 евро на ден за периода от 28.05.2009г. до 12.06.2009г. (16 дни) общо 432 евро, за периода от 16.06.2009г. до 12.07.2009г. (23 дни) общо 621 евро, за периода от 16.07.2009г. до 05.08.2009г. (21 дни) общо 567 евро и за периода от 10.08.2009г. до 20.09.2009г. (40 дни) общо 1080 евро ведно със лихва за забава от подаване на исковата молба.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя множество процесуалноправни въпроси за приложението на чл. 74, ал. 5 КТ – страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването й не бъде връчено на страните; по приложението на чл. 75 КТ уреждащ отношенията между страните при недействителен договор и група въпроси относими към правомощията на въззивният съд, задължението му да обсъди всички изложени от страните възражения и да изложи мотиви за това, да изложи собствени мотиви и направи собствени правни и фактически изводи, както и следва ли въззивният съд да извърши собствен доклад и в кои случаи и материалноправните въпроси – води ли до липса на възникнало трудово правоотношение, когато подписа положен върху трудов договор не принадлежи на управителя на дружеството и при наличие на доказателства, че в рамките на процесния период ищецът е полагал труд, следва ли съдът да уважи предявените искове с оглед разпоредбата на чл. 75 КТ като приеме, че отношенията следва да бъдат уредени като при действителен договор. Жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика на Върховния касационен съд, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът [фирма] [населено място] чрез управителя Т. П. в писмен отговор оспорва основанието за допускане на касационно обжалване. Прави възражение за недопустимост на касационната жалба като насочена против въззивно дело с цена на иска за парични вземания под 5000 лв. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледани искове по чл. 128 КТ и чл. 215 КТ намира, че касационната жалба е допустима по отношение въззивното решение в частта по отхвърления иск с правно основание чл. 215 КТ, същата е подадена в срок и е редовна.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 128 КТ за сумата 1400 лв. неизплатено трудово възнаграждение е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК и в тази част следва да се остави без разглеждане.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси относно приложението на чл. 74 КТ и чл.75 КТ не са обуславящи за изхода на делото, не са били предмет на разглеждане от съдилищата и не представляват основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, тъй като искът за неизплатени командировачни пари е отхвърлен по съображение, че ищецът не е доказал между страните да е съществувало трудово правоотношение възникнало от сключен между тях трудов договор. Трудовия договор, на който жалбоподателят се е позовал не е бил подписан от управителя на дружеството, нито е било установено да е подписан от упълномощено от него лице – заключение на изслушана съдебно – графологична експертиза и изслушана съдебно – икономическа експертиза установила, че на ищеца не са били извършвани разплащания, поради липса на данни същият да е бил назначен в ответното дружество за процесния период на длъжност шофьор по трудов договор.
Съобразно установената съдебна практика трудовият договор се сключва в писмена форма и се подписва от двете страни. Писмената форма за сключване на трудовия договор е не само форма за доказване, но и форма за неговата действителност. Ако трудовият договор не е подписан от една от страните няма завършено сключен трудов договор, няма й възникнало трудово правоотношение.
В настоящия случай работодателят е направил възражение за неавтентичност на представения от ищеца трудов договор с твърдението, че той не е подписан от управителя на дружеството, което означава, че изявлението в представения трудов договор не е било направено от лицето, сочено като издател на документа. Възражението за неавтентичност на трудовия договор е било доказано, а от това следва, че ответното дружество не е издавало такъв документ. Н. документ означава липса на такъв документ, а щом той липсва, ще липсва и извежданата от него доказателствена сила.
Разпоредбата на чл. 74 КТ предполага сключен трудов договор обременен от пороци при неговото сключване, които не му позволят да породи желаните от страните правни последици и го правят недействителен. В процесния случай съдът е приел, че между страните въобще не е имало сключен трудов договор и в този смисъл всички въпроси относно приложението на посочената разпоредба, респ. приложението на чл. 75 КТ уреждащ отношенията между страните при недействителен трудов договор са ирелевантни за предмета на спора.
Поставените процесуалноправни въпроси касаещи правомощията и задълженията на въззивния съд, както и тези свързани с приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК с обжалваното решение не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика на Върховния касационен съд в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК ВКС. Мотивите на решението отразяват решаващата дейност на въззивния съд, който е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, направил е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, отговорил е на доводите и възраженията на страните направени до приключване на съдебното дирене и като е констатирал наличието на пълно съвпадение с изводите на първата инстанция е потвърдил решението за отхвърляне на исковете по чл. 128 КТ и чл. 215 КТ.
Поставените процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК не са разрешени в противоречие й с представената от жалбоподателя съдебна практика, която е в смисъл, че съдебното решение следва да се основава на всички събрани по делото доказателства, а въззивният съд като съд по съществото на спора извършва самостоятелна преценка на доказателствения материал и по вътрешно убеждение, и според разпореждането на закона прави своите фактически и правни изводи.
С обжалваното решение съдът е определил предмета на делото, издирил е приложимия закон, извършил е преценка на всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост. Изведените фактически и правни изводи съответстват на действителното правно положение закрепено в решението. В този смисъл по поставените процесуалноправни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Жалбоподателят е представил съдебна практика по приложението на чл. 146 ГПК с твърдения, за допуснати нарушения от първоинстанционния съд при изготвяне на докладите по двата иска, които въззивният съд е следвало да отстрани, като повтори опорочените процесуални действия.
Съгласно установената съдебна практика въззивният съд не докладва делото – чл. 145, ал. 3 ГПК, докладът на делото е задължение на първоинстанционния съд. Докладът на въззивния съд се изчерпва със съдържанието на въззивните жалби и отговорите по тях, което е извършено от решаващия съд в проведеното съдебно заседание на 28.02.1012 г. С обжалваното решение е констатирано, че първоинстанционният съд е изпълнил служебните си задължения по чл. 146 ГПК – по делото са изготвени два отделни доклада по двата иска, които отразяват изискванията на правната норма – съдът е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, указал е на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, изпълнил е доказателствените искания на страните с оглед претендираните от ищеца права и насрещните права и възражения на ответника и при постановяване на решението са съобразени всички правно-релевантни факти, без значение с процесуалните действия, на коя страна са доказани.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Съдът не присъжда разноски, поради липса на доказателства ответникът по касационната жалба е направил такива в настоящето производство.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ-36 от 12.03.2012г. по гр. дело № 2216/2011г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ