О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
София, 10.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.09. .2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4709 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Т. Т.”АД, гр.Т. против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 100 от 30.09.2013 год., по в.т.д.№ 203/2013 год., с което е потвърдено решение № 25 от 21.05.2013 год., по т.д.№77/2012 год. на Сливенския окръжен съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че в хода на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК е допустимо ищецът да въвежда незаявено в заповедното производство основание – наличие на каузално правоотношение между страните, което процесният менителничен ефект е предназначен да обезпечава.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на процесуално право – ”При предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК и чл.538, ал.1 ТЗ, за който в производство по реда на чл.417, т.9 ГПК, длъжникът е направил възражение, че не е издател на процесния запис на заповед, допустимо ли е ищецът да прави промяна в обстоятелствата, на които е основал заявлението си?”. Като израз на визираното противоречие по същия са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 128 от 23.10.2012 год., по т.д.№ 561/2011 год., № 5 от 02.02.2012 год., по т.д.№ 75/2011 год. и № 57 от 13.03.2012 год., по гр.д.№ 212/2011 год.
Същевременно, според изложеното от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се явяват процесуалноправните и материалноправни въпроси: 1.”Обвързан ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени от въззивника нарушения в първоинстанционното решение и длъжен ли е да изложи в решението си мотиви за всяко едно от тях?”; 2. „ Допустима ли е промяна в съдържанието на ценната книга, изразяващо се в допълване на задължителен реквизит, извършено не от издателя и, а от представител на държателя на същата?”; 3. „Допустимо ли е в производството по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК и чл.538, ал.1 ТЗ ищецът да предявява нови основания, извън направеното възражение от страна на длъжника, както и допустимо ли е да представя нови писмени документи, извън посочения по реда на чл.417, т.9 ГПК?
Ответната по касационната жалба страна [фирма], [населено място], в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността и.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол по критерия на чл.280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявения срещу касатора положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е уважен до размера на присъдената сума, като дължима по заповед за незабавно изпълнение № 2165 от 01.08.2012 год., по ч.гр.д.№ 3494/2012 год. на Сливенския районен съд, издадена по реда на чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед от 28.04.2010 год. Бургаският апелативен съд, след обстоен анализ на събраните по делото доказателства, е приел за доказано съществуването на вземане в полза на ищцовото търговско дружество срещу издателя на менителничния ефект – ответникът по спора, в размер на сумата 57 742.01 лв. главница и 18 162.99 лв. лихви за забава .
Позовавйки се на заключението на изслушаната съдебно- графологическа експертиза, решаващият съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за неистинност на менителничния документ, поради неизготвянето му от лицето, вписано за негов издател. Изложил е съображения, че при недоказано оспорване авторството на процесния запис на заповед ирелевантно за редовността на същия, като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК е обстоятелството, че останалите реквизити от съдържанието му по чл.535 ТЗ са попълнени от трето на менителничното правоотношение лице. Същевременно, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, оспорване авторството на издателя на менителничния ефект, по съществото си представлява едновременно оспорване и на вземането по него. Поради това за ищеца е възникнала и необходимост докаже, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, както размера на заявеното вземане, така и неговия произход, вкл. с оглед включеното в защитната му позиция, чрез обстоятелствената част на исковата молба, каузално правоотношение между страните, с което предметът на делото по иска с правно основание чл.422 ГПК не е променен.
Следователно първият и последният от поставените от касатора правни въпроси, които са идентични по съдържание, всъщност се свеждат до предмета на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК и възможността ищецът да навежда твърдения за наличие на каузално правоотношение между страните, по повод на което менителничният ефект, послужил като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, е бил издаден, са релевантни за крайния изход на делото и попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно по отношение на същите е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че от цитираната от касатора практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК, извод за твърдяното противоречие не може да бъде изведен, то обстоятелството, че изрично с т.17 на ТР № 4/13 от 18. 06.2014 год. на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение на така поставените правни въпроси, което е в см., че при въведено твърдение с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането на ищеца по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед не се променя предмета на делото и с него въззивният съд изцяло се е съобразил, изключва въобще приложимостта на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно постановките в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС при наличие на задължителна практика на ВКС, която няма обществена и правна необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не намира приложение, поради което в случая и тази допълнителна процесуална предпоставка, поддържа от касатора, се явява недоказана.
Що се касае до останалите правни въпроси, то процесуалният – който е свързан с изпълнение на вменената от законодателя решаваща правораздавателна функция на въззивния съд, на съд по съществото на спора, касае правилността на обжалваното въззивно решение и не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. Ето защо, същият този въпрос, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се явява и обуславящ по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Липсата на основната обща предпоставка за достъп до касация изключва, сама по себе си, основателността на искането за разглеждане на касационната жалба по същество, а и необходимостта от обсъждане на съответното въведено селективно основание.
Материалноправният въпрос, свързан с допустимостта да бъде извършена промяна в съдържанието на ценната книга от лице различно от нейния издател, т.е. за приложението на чл.535 ТЗ, дори и възприет за обуславящ крайния правен резултат по делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК не е достатъчен, за да се допусне исканото касационно обжалване, тъй като е недоказано селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните.
По отношение на същия този въпрос е налице трайно непротиворечива практика на ВКС, вкл. създадена при действащия ГПК, която е в смисъла, възприет с обжалвания въззивен съдебен акт, поради което според задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС визираният критерий за селекция не може да бъде приложен щом отсъства необходимост от осъвременяване на същата.
Отделен остава въпросът, че в случая той е аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, което е допълнително самостоятелно основание за да се приеме за недоказан.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала заплащане на направените в производството по чл.288 ГПК деловодни разноски. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК същите следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 120 лв. – реално заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адв.Е.В. , серия „С”, № 33066 от 11.12.2013 год..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 100 от 30.09.2013 год., по в.т.д.№ 203/2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА „Т. Т.”АД, гр.Т. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 120 лв./ сто и двадесет лева/ деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: