О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
София, 22.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.05.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 812 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Бургаския окръжен съд № VІ-50 от 19.06. 2012 год., по гр.д.№ 697/2012 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Бургаския районен съд № 88 от 03. 02.2012 год., по гр.д.№ 2333/2011 год. е отхвърлена, като неоснователна, установителната искова претенция на настоящия касатор, като ищец, по чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на В. С. Т. от [населено място], че същият дължи сумите: 20 609.40 лв. – главница по договор за кредит за текущо потребление от 19.09.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.06.2010 год.; 615.83 лв., лихва за периода 30.03.2010 год. – 22.06.2010 год. и 1087 лв. деловодни разноски, които вземания са предмет на заповед за незабавно изпълнение № 311/ 24.06.2010 год., издадена по ч.гр.д.№ 4985/ 2010 год. на БРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа, че разрешеният от въззивния съд въпрос на процесуалното право: „Допустимо ли е, ако в заявлението по чл.417, т.2 ГПК за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради техническа грешка автоматичната предсрочна изискуемост на задължението е основана на конкретен текст от ОУ на кредитора по договора за кредит, а в исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, кредиторът да установи нейното наличие, но на друго основание от ОУ, което е и приложимото?”, поради липса на формирана постоянна практика на съдилищата, се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна, чрез пълномощника си адв. Г. К. – Б. в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките за достъп до касационен контрол и алтернативно- по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение Бургаският окръжен съд е приел, че вземанията, предмет на установяване с предявения от касатора [фирма] установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК не са идентични с вземанията на ищеца, за които в негова полза е издадена заповед за незабавно изпълнение № 3111/ 24. 06.2010 год., по ч.гр.д.№ 4985/2010 год., въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК.
Счетено е, че доколкото с иска по чл.422, ал.1 ГПК кредиторът продължава защитата си във вр. с възражението на длъжника в заповедното производство, то липсва основание в исковото производство да се променя материалноправната характеристика на вземането, вкл. правопораждащите го юридически факти, на които кредиторът е основал заявлението си. Следователно обстоятелството, че заповедното производство заявителят [фирма] е основал предсрочната изискуемост на непогасения остатък от кредита на ответника на чл.20.1 от ОУ, при които договорът за кредит между страните е бил сключен – забава в плащанията на длъжника, то в тежест на същия е в исковото производство по делото да установи именно соченото основание, а не основанието по т.19.2 от ОУ – автоматична предсрочна изискуемост, на която се позовава.
Допълнително в тази вр. са изложени и съображения за отсъствие на ангажирани доказателства за направено волеизявление от Банката-кредитор да трансформира на задължението на длъжника изцяло в предсрочно изискуемо, съгласно чл.20.1 от ОУ.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, макар и непрецизно формулиран, е релевантен за делото, тъй като обуславя крайния му правен резултат, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на селективния критерий по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченото основание е налице само тогава, когато произнасянето по значимия за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос се налага поради непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, или е предпоставено от необходимост да бъде изоставена създадената неправилна практика по приложението на закона или макар и правилна съществуващата съдебна практика, като възприета при други обществено икономически отношения и законодателство се нуждае от осъвременяване. В случая, разпоредбите на чл.422, ал.1 ГПК и на чл.415, ал.1 ГПК, във вр. с чл.414 ГПК са ясни и не съществува вътрешно противоречие, което да изисква изясняване на съдържанието им чрез корективно тълкуване, а по въпроса за предмета на иска по чл.422, ал.1 ГПК, до който всъщност се свежда поставеният от касатора въпрос на процесуалното право е налице съдебна практика на съдилищата, с която въззивният съд изцяло се е съобразил и която няма обществена необходимост да бъде променена. Според последната искът по чл.422, ал.1 ГПК е за съществуване на вземането, което означава, че предметът му е рамкиран от издадената заповед за изпълнение, вкл. относно правопораждащите същото юридически факти.
С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК на ответната по касационната жалба страна, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, следва да бъдат присъдени реално направените, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие с ад.К. –Б., деловодни разноски, поискани своевременно в срока по чл.287, ал.1 ГПК и възлизащи на сумата 800 лв..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № VІ-50 от 19.06. 2012 год., по гр.д.№ 697/2012 год..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на В. С. Т. сумата 800 лв./ осемстотин лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: