О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
гр.София, 27.04.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1245 описа на ВКС за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 25.08.2014г. по гр.д.№10139/2012г., с което ГС София е обезсилено първоинстанционното решение и делото е върнато за ново разглеждане.
Жалбоподателят М. Г. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът А. А. Т., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е обезсилил решение от 13.12.2011г. на РС София по гр. дело № 2250/ 2011г., с което е отхвърлен иск с правно основание чл.123, ал.2 СК, вр. чл.14, ал.1 ЗЗакр.Д и е върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Съдът като е преценил изложените факти в обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата, е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.131, ал.1 изр. първо от СК. Съдът е взел предвид разпоредбата на чл.14, ал.1 от ЗЗДт, която предвижда, че отношението на деца до 14 години към религията се определя от техните родители или настойници, а на децата от 14 до 18 години – по съгласие между тях и родителите или попечителите им, а в конкретния случай децата не са навършили 14 години и всеки от родителите има правото да определя отношението им към религията. Приел е, че това право е част от общия обем на родителските права и ограничаването му е допустимо само при условията на чл.131, ал.1, изр. първо от СК – когато поведението на родителя представлява опасност за личността, здравето или имуществото на детето, каквото твърдение има в обстоятелствената част на исковата молба, тъй като бащата-ищец поддържа, че поведението на майката, с оглед религиозното възпитание на децата и определянето на отношението им към религиозната общност „С Й.”, както и участието в дейността на тази общност, представлява опасност за личността, здравето или имуществото на А., [дата на раждане] и С., [дата на раждане] , поради което е направил искане да се ограничат правата на ответницата да определя отношението им към религията – едно от родителските права, които са й гарантирани от закона – чл.14 ЗЗДт.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд, въпреки непрецизно формулирания петитум, е дължал произнасяне по искането, касаещо ограничаването на родителските права на майката за определяне на религиозното отношение на децата към конкретната религиозна общност – „С Й.” и ако се установи, че това представлява опасност за личността, здравето или имуществото им, както се твърди от ищеца, е следвало да ограничи това нейно конкретно право. Посочил е, че ищецът е този, който определя с исковата си молба вида на търсената защита, пределите й, както и основанието на иска си. Първоинстанционният съд може да уважи или да отхвърли исковата претенция, но само ако е тази, която ищецът е заявил.
Прието е, че районният съд е разгледал непредявен иск с правно основание чл.123, ал.2 СК, а не иск по чл.131, ал.1 от СК, какъвто е предявен, а двата иска уреждат различни правоотношения и се разглеждат по различен процесуален ред, като в процеса за ограничаване на родителски права участва и прокурор. Приел е, че първоинстанционното решение е недопустимо и го е обезсилил, като го е върнал за ново разглеждане от друг състав на същия съд с участието и на прокурор по надлежно предявения иск с правно основание чл.131, ал.1 СК.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за правомощието на въззивния съд да обезсили първоинстанционно решение, за задължението на въззивния съд да разгледа спора по същество като даде точна правна квалификация и за задължението на съда да приложи стандарта за най-добрия интерес на детето. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Позовава се на ТР№1/2013г. ОС Г ТК на ВКС и представя решение на Европейския съд по правата на човека, които не могат да бъдат съобразени при преценката за допустимост на касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси. На същите в решението на въззивният съд е даден отговор в съответствие със трайната практика на ВКС, намерила израз и в ТР№1/2013г. ОСГ ТК на ВКС, на което се позовава и жалбоподателката . В т.1 и 2 от същото е прието, че въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, както и че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма. В съответствие с тази практика и със задължителната практика, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 41 от 11.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2013 г., IV г. о., ГК, съдът е посочил, че основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право, т. е. правната квалификация се определя въз основа на твърдяните от ищеца правопораждащи факти и в този смисъл, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран – когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай е разгледан иск на непредявено основание. В практиката се приема, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно отправеното искане за защита и действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди относимите за спора факти, доказателства по делото, становищата на страните и приложимия материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения с първата инстанция, съгласно указанията в ТР№1/2013г. ОСГ ТК на ВКС и ТР№1/04.01.2001г. ОСГК/т.19/, тъй като нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право.
Върховният касационен съд ,състав на ІV г.о. намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1- 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на поставените от жалбоподателя въпроси съответствува на практиката на ВКС, която е трайна и не е неправилна,за да се налага да бъде променяна.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 25.08.2014г. по гр.д.№10139/2012г. на ГС София.
ОСЪЖДА М. Г. Д. да заплати на А. А. Т. сумата 600 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: