О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
гр. София, 11.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1158 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
[фирма] обжалва решение № 2444/30.12.2014 г. по в.гр.д. 4206/14 г., по описа на САС, 12 състав, с което е потвърдено решение № 5758/29.07.2014 г. на СГС, І-21 състав по гр.д. 11 155/2012 г. Счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Твърди, че уговорката за неустойка е от предварителния договор и с окончателния договор под формата на нотариален акт от 23.05.2008 г. страните са изменили уговорката си, тъй като в последния договор няма изрично уговорена мораторна неустойка и срокът за изпълнение на задължението е по-кратък от срока за изпълнение по предварителния договор. Този извод на съда бил неправилен. В предварителния договор страните били уговорили срок от 22 месеца за изпълнение, след който срок се начислява неустойка. С окончателния договор били преуредени отношенията, а съдът това не го бил взел предвид. Налице било основание за недействителност на уговорената неустойка.
Излага подробни съображения, че предварителният договор между страните е прекратен поради настъпило прекратително условие.
Освен това, предварителният договор не можело да се приеме, че е действителен, за което касаторът в хода на производството бил направил възражение. Това възражение е основано на уговорката в чл. 26 от договора, че в случай на основателна претенция относно собствеността ще бъде обявен за недействителен предварителният договор. А такава претенция се е появила като е именно относно декларираните първоначално от М. Н. права. Следователно според касатора договорът бил недействителен и не можело по силата на недействителен договор да се приеме, че съществува уговорка за неустойка.
Позовава се на забава на кредитора, която е релевирал в първоинстанционното производство. Твърди, че срокът за изграждане на обекта е бил 15.04.2010 г., към 10.09.2009 г. бил изграден на етап груб строеж и след тази дата трябвало съдействие на съдоговорителите, за да се изградят отделните им обекти. Ищцата не била оказала необходимото съдействие и била налице забава на кредитора.
Касаторът подробно излага съображения като се позовава на невиновна невъзможност за изпълнение в срок.
Сочи също така и извършени от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила.
Моли да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли иска.
Ответникът М. С. Д.-Н. оспорва касационната жалба в подадения от нея в срока по чл. 287 от ГПК отговор на касационната жалба. Изразява съображения по изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а именно, че не отговарят на изискванията на тълкувателно решение 1/2009 г. Не бил посочен материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд. Нямало основание за недействителност на договора и с никакви конклудентни действия страните не са се опитвали да санират настъпилата недействителност, тъй като такава не била настъпвала.
Няма данни М. Д.-Н. да не е изпълнявала стриктно всички свои задължения и се явявала и подписвала всички изготвени от дружеството предложения в най-кратки срокове.
Забавата на длъжника не била налице и касаторът имал противоправно поведение като дописал декларация за съгласие на Д.-Н. за отказ от централно парно отопление.
Счита, че превратно е поставен въпрос ІІІ, тъй като забавата била над 5 години. Счита, че самият нотариален акт препраща към предварителния договор.
По отношение на непреодолимата сила счита, че не може минусовите температури да се счетат за такава, защото касаторът бил строител с дългогодишна практика и можел да предвиди срока на строителството.
Излага съображения по същество на касационната жалба относно това, че няма доказателства по делото тя да е променяла изискванията си към строителната дейност. А напротив от свидетелските показания се установявало стриктното изпълнение на нейните задължения. Счита, че касаторът не е направил необходимото, за да проучи въпроса с [фирма] и възможностите за присъединяване на сградата.
След подаване на отговора на 01.02.2016 г. подава допълнителна молба с приложено към нея споразумение. В молбата обуславя довод, че страните са уредили отношенията по повод постановеното въззивно решение и счита, че касаторът няма интерес от подаване на касационната жалба.
Поставя въпрос за разрешаване на процесуалноправния въпрос, свързан със съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК в мотивите на съдебното решение трябва да се съдържа преценка на съда относно доказателствата по делото. При свидетелски показания на заинтересовани лица, съдът следвало да приложи нормата на чл. 172 от ГПК. Двете съдебни инстанции били кредитирали показанията на свидетеля Н. – съпруг на ищцата. Освен това не било обсъдено възражението за прихващане със сумата 4 453,60 лв, представляваща разлика в стойността на довършителните СМР съгласно представения протокол от 24.11.2011 г. В противоречие с доказателствата по делото бил извода, че не може да се направи прихващане.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
По отношение на доводите за недопустимост на касационната жалба поради постигнато извънсъдебно споразумение след постановяване на въззивното решение между страните, съдът намира, че постигнатото споразумение между страните е доказателство, което не може да бъде преценявано в стадия по селектиране на касационната жалба, на основание чл. 288 от ГПК. Поради това и доводите на касатора не могат да бъдат разглеждани.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] поставя следните въпроси като сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Твърди, че така поставените от него въпроси не били изследвани от съдебната практика.
1. Могат ли страните да уговорят основание за недействителност в самия договор и при реализация на основанието – могат ли с конклудентни действия да санират настъпилата на уговореното в договора основание недействителност? Според касатора съдът бил приел, че страните могат да уговорят в договора основания за недействителност, различни от предвидените в закона и когато се е реализирало предвиденото основание, настъпилата недействителност можела да бъде санирана от страните с конклудентни действия. Предварителният договор от 11.01.2006 г. не бил недействителен, тъй като в съставената между страните документация – протоколи за избор на довършителни работи, ответникът навсякъде бил се позовал на договора от 11.01.2006 г., т.е. считал го за валиден и породил за него правни последици.
2. Поставя въпроси за забава на кредитора както следва:
2.1. „За да изпадне кредиторът в забава, необходимо ли е да бъде уговорен срок за упражняване на правото му, когато упражняването му се явява необходимо кредиторово съдействие за изпълнение на задължението на длъжника? „Когато не е уговорен срок за упражняване на едно право, чието упражняване се явява необходимо съдействие за изпълнение на задължението, след какъв период от време кредиторът изпада в забава?“ Според касатора, за да изпадне кредиторът в забава не бил нужен срок за изпълнение. Счита, че изложените мотиви на съда, изразени в първоинстанционното решение, към което препраща решението на въззивния съд, е, че няма срок за изпълнение, а според касатора такъв не бил нужен на основание чл. 95 от ЗЗД .
2.2. „Забавата на длъжника препятства ли изпадането на кредитора в забава?“ Според изложените мотиви от касатора, съдът е приел, че е налице забава на строителя, която е настъпила 2010 г. и това не може да доведе до забава на длъжника М. Д.-Н..
ІІІ. Действителна ли е и продължава ли да се прилага след сключването на окончателния договор клауза за мораторна неустойка, съдържаща се в предварителен договор, ако в окончателния страните са уговорили по-кратък срок за изпълнение на същото задължение и за неуредените случаи са препратили общо към клаузите на предварителния договор, но в окончателния не са уговорили неустойка при забава за изпълнение на това задължение в новия, по-кратък срок? Намира, че изводите на съда, че предварителният договор продължава да действа са въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата. Позовава се на определение № 1392 от 27.12.0211 г. по гр.д. 953/2011 г. ІІІ ГО на ВКС, определение № 590 от 29.09.2011 г. по т.д. 14/2011 г. ТК, І ТО на ВКС. Счита, че съществени елементи на договора били преуредени по различен начин относно неустоечната клауза.
ІV. Поставя въпрос за непреодолима сила, а именно „Потенциалната възможност до предвиждане на определено събитие въз основа на опитните правила, съчетана с възможността за уговаряне на по-дълъг срок за изпълнение на задължението при сключване на договора, препятства ли квалифицирането на това събитие при настъпването му като непреодолима сила, ако то прави изпълнението на задължението невъзможно, докато трае или за дисквалифицирането на дадено събитие като непреодолима сила е необходимо конкретното му предвиждане? Въпросът за това дали студеното време е обективна причина, която изключва отговорността на строителя за забава със съответния брой дни и е бил разрешаван противоречиво то съдилищата и е налице решение № 200 от 11.04.2014 г. по т.д. 545 /2012 г. , постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Но въпреки това счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.
С въззивното решение, Софийски апелативен съд с решение № 2444 от 30.12.2014 г. по в.гр.д. 4206/14 г. е потвърдил изцяло решение № 5758 от 29.07.2014 г., СГС, ГО, І-21 състав по гр.д. 11155/12 г. в обжалваната му част. Решението е обжалвано само в частта, с която на основание чл. 92 от ЗЗД [фирма] е осъден да заплати на М. С. Д.-Н. сумата от 37 291,74 лв неустойка за периода 16.04.2010 г. до 10.08.2012 г. за неизпълнени задължения по договор от 11.01.2006 г. ведно с лихвата за забава от 10.08.2012 г. до окончателното изпълнение на задължението и 2 851 лв разноски по делото. Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правоотношения на основание, договор за прехвърляне на вещно право, оформен с нотариален акт № 178, том ІІІ, от 2008 г. на Нотариус И., предварителен договор от 11.01.2006 г. и приложение към него. Съдът е приел, че по силата на чл. 25 от договора е налице уговорка за неустойка. Неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението за построяване и предаване на апартамента в срок от 22 месеца от протокола за откриване на строителна площадка и даване на строителна линия. Не е прието възражението за непреодолима сила множеството студени дни по време на изпълнение на договора. Решението на въззивния съд е основано на чл. 272 от ГПК като основавайки своите изводи, съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В решението на първоинстанционния съд е прието, че е налице договор, в който е уговорена клауза за дължима неустойка при забава на строителството. Прието е, че предварителният договор не е недействителен и обстоятелството, че други лица са предявили права върху имота, върху който съсобственици сред които и М. Д.-Н., не го прави недействителен. Също така въззивният съд е приел, че срокът за изпълнение на сградата включително апартамента, с който ищцата е обезщетена е до 15.06.2010 г. Строителството било забавено и това не било по вина на ищцата М. Д., а по вина на строителя. Не били налице форсмажорни обстоятелства, защото обичайно температурите през зимата са ниски под нулата и строителните работи може да спрат, което следвало да се вземе предвид от строителя [фирма].
Прието е след анализ на доказателствата, че изграждането на трасето на топлопровода към жилищната сграда ще наруши правилата за отстояние на В и К проводите. Това не било ново обстоятелство, а съществувало и през 2006 г. когато ответникът се е задължил да топлоснабди жилищната сграда. Ответникът не бил изпълнил задълженията си по договора, не били настъпили други основания за освобождаване от отговорност и е достигнато до извода, че се дължи неустойка. Извършено е прихващане с вземане за строително-монтажни работи, различни от договорените, като в този случай строителят има вземане към ищцата за стойността на разликата за тези строително монтажни работи. След прихващане искът е уважен за сумата от 37 291,74 лв и за тази част се обжалва пред въззивния съд.
В рамките на така даденото разрешение на спора, касаторът е посочил въпросите, които според него са обусловили правната воля на съда. Допускането на касационно обжалване предпоставя въззивният съд да е разрешил посочения от касатора въпрос, ако за този въпрос е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. По отношение на първия въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав стигна до извода, че с въззивното решение няма така разрешен въпрос, така както сочи касаторът. Съдът не е приел, че между страните е уговорена клауза за нищожност на договора при настъпване на определено основание. Въззивният съд, препращайки към мотивите по чл. 272 от ГПК, въз основа на собствените си изводи за фактите по делото, е приел, че предварителният договор от 11.01.2006 г. между страните не е недействителен. Обстоятелството, че след сключването на този договор има претенция и на други съсобственици, според въззивния съд не води до недействителност на предварителния договор. Съдът не е обсъждал конклудентни действия на страните и не е приел наличие на уговорка за недействителност. Поради това поставеният първи въпрос не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване на решението. От това може да се направи извод, че не следва да се посочва има ли допълнително основание за допускане на касационно обжалване, тъй като и в случая чрез посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 от ГПК не може да се разкрие основание за разрешаване на въпрос от въззивния съд. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. В този смисъл съдът намира, че по така поставения въпрос не е налице основание за допускане до касационно обжалване по въпроса, както е формулиран от касатора.
По отношение на втория въпрос, формулиран от касатора, настоящият съдебен състав намира, че относно забавата на кредитора не е поставян въпрос и такъв въпрос не е обусловил решението на съда. Съдът е приел, че е налице забава на длъжника – [фирма] в изпълнение на задължението му да изгради и завърши обекта в срок. Съдът не е приел, че М. Д.-Н. в качеството й на длъжник има задължение да окаже съдействие за завършване на обекта като избере определени материали, е в забава. Поради това и въпросите под номер 2.1.и 2.2. не са материалноправни въпроси, които въззивният съд е разрешил и които са обусловили волята на съда да постанови съдебното решение. Съдът не е обсъдил извод, че забавата на [фирма] е причинена от забавата на М. Д.-Н.. Напротив, съдът е приел, че е налице само забава на строителя [фирма] и не е обсъждал наличието на забава на М. Д.-Н. като кредитор. Възражението за неоказване на съдействие от страна на длъжника не е обсъждано. Прието е в мотивите на решението, че М. Д.-Н. няма вина за забавяне на строителството, в този смисъл въпросът за забавата й е разрешен като е прието, че липсва такава. Въззивният съд с оглед доказателствата по делото е приел, че срокът за изпълнение на строителството е настъпил към 2010 г. и неспазването на този срок от страна на касатора в качеството му на изпълнител, не може да обуслови извод за забава на М. Д.-Н. по задължението й да окаже съдействие и да извърши избор на довършителни материали съобразно договора. Не може да настъпи забава на кредитора, след като падежът на задължението на длъжника е настъпил преди това. Относно забавата на кредитора е налице задължителна съдебна практика, формирана на основание чл. 290 от ГПК и изразена в решение № 28 от 14.03.2009 г. по т.д. 497/2008 г. на ВКС , І ТО и решение № 203 от 30.01.2012 г. по т.д. 116/11 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 197 от 18.02.2014 г. по т.д. 666/ 12 г., ВКС , І ТО съгласно, която длъжникът не може да се освободи от задължение, ако вече е в забава. Наличието на неоказване на съдействие от длъжника е релевантно само когато е предложено точно по отношение на време и качество изпълнение от длъжника. Ако длъжникът не е в състояние да изпълни задължението си без съдействие на кредитора, то неоказването на съдействие на кредитора, не може да го освободи от отговорност изцяло. При наличие на невъзможност за изпълнение по причина поведението на кредитора, това създава определени права на длъжника съгласно чл. 98 от ЗЗД. Изводът на въззивния съд за липса на отговорност на кредитора спрямо длъжника за неоказано съдействие е направен при анализ на всички доказателства по делото и правилността му не може да се прецени в настоящето производство. Но предвид разрешението на така посочения от касатора правен въпрос, съдът намира, че липсва посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на задължителна практика по чл. 290 от ГПК изключва наличието на допълнителното основание, сочено от касатора – чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.
Въпросът за анализа на доказателствата и как съдът е достигнал до извода за това, че ищцата като възложител не е в забава, не е въпрос, който може да бъде поставян в производството по чл. 288 от ГПК. Съгласно разясненията в тълкувателно решение 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът за анализ на доказателствата и въпросът за правилността на съдебното решение, не могат да са предмет на разглеждане в производството по селектиране на касационните жалби. Само въпросите относно формиране волята на съда по отношение на разрешения материалноправен въпрос, но не и въпроси за възприемане на фактите и обсъждане на доказателствата могат да са от значение за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По поставения под номер ІІІ въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК съдът намира, че въпросът изцяло е основан на конкретните уговорки между страните и анализ на доказателствата. Поставянето на този въпрос от касатора не изпълнява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на съдебното решение. Въззивният съд не е разрешавал въпрос по начина, по който е формулиран от касатора. От друга страна, отговорът на въпроса предпоставя именно установяване действителното съдържание на уговорките между страните и връзката между двата договора. А това предпоставя анализ на доказателствата, който е изключен в производството по селектиране на касационната жалба и проверка на допускане на решението до касационен контрол. В разясненията в т. 1 от ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че материалноправният или процесуалноправен въпрос, разрешени от съда трябва да са посочени от касатора, но това не включва въпроса за правилното установяване на фактите по делото, както и за правилността на решението. В този смисъл, дали съдът е приел, че има действие клауза уговорена в предварителния договор за неустойка на основание чл. 92 от ЗЗД или със сключване на окончателен договор, уреждащ правоотношенията възникнали с предварителния договор, изцяло се променят съществените условия и следва да се приеме, че няма клауза за неустойка, е въпрос по установяване на конкретните факти по делото.
Поставянето на този въпрос, не се изяснява и чрез посочването на допълнителната предпоставка за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 обусловена от практика на съдилищата, които разрешават посочения правен въпрос по различен начин. Преди всичко са представени решение от 23.05.2012 г. по т.д. 113/11 г. на СГС, VІ-4 състав, за което няма доказателства, че е влязло в законна сила. На второ място, е представено решение на Апелативен съд [населено място] № 638 от 16.07.2010 г. по т.д. 499/10 г., за което е представено определение № 590 от 29.09.2011 г. по т.д. 14/11 г., ТК, І ТО на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на съдебното решение на Пловдивски апелативен съд и по този начин е доказано, че е влязло в сила. Следователно с непредставяне на съдебното решение на Софийски градски съд, че е влязло в законна сила, не е доказано допълнителното основание за допускане до касационно обжалване и не е доказано основанието – разрешаване на правни въпроси от съдилищата по различен начин като допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК. Освен това различните установени факти по различните дела, не дават възможност на съда да приеме, че е налице разрешен един и същи правен въпрос. Анализът на доказателствата разкрива волята на страните да породят и изменят правоотношенията, които са възникнали между тях. А този анализ, не може да бъде направен в процеса по установяване на общите и допълнителни основания за допускане на въззивно решение до касационен контрол. Няма общо правило, изведено в задължителната практика по чл. 290 от ГПК на Върховния касационен съд или както твърди касатора в практиката на съдилищата, че при сключен окончателен договор, клаузите с един и същи предмет между предварителния и окончателния договор, прекратяват действието си във вида, както са уговорени с предварителния договор. Изводите относно тези факти не могат да се направят в една общо норма. Поради това и опитът на касатора да посочи, че е разрешен такъв въпрос от въззивния съд не води до извод, че наистина е разрешен такъв въпрос. В конкретния случай, в спора между [фирма] и М. Д. – Н. въззивният съд е направил извод именно за конкретните уговорки между страните в окончателния договор и съответно в предварителния. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на въззивното решение до касация, именно поради това, че е налице разрешаване на конкретния спор с оглед установените факти по делото, а анализът на доказателства не може да е предмет на разрешения материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ достъпа до касационно обжалване.
Поставеният под номер ІV материалноправен въпрос, съдът намира, отново за такъв, който не отговаря на критериите за въпрос, обуславящ извод, че е разрешен от въззивния съд по конкретното дело като общо основание за достъпа до касационно обжалване. Въпросът е зададен хипотетично и не кореспондиращо с уговорките между страните и спорът по делото. Приемането на един факт за непреодолима сила от въззивния съд, респ. неприемането на твърдението на касатора пред първоинстанционния и въззивния съд за определени факти като непреодолима сила, е въпрос на правилност на съдебното решение. Тази правилност зависи от анализа на доказателствата и анализа на конкретните уговорки между страните. Непреодолимата сила изисква настъпването на определен неочакван факт, който няма как да бъде предвиден. В този смисъл разрешението на въззивния съд за това какво представлява непреодолима сила, не е разрешение на конкретния материалноправен въпрос. То е разрешение, следващо от закона, което е приложено към конкретни факти. А дали правилно е приложено не може да бъде предмет на анализ в настоящето определение по реда на чл. 288 от ГПК, тъй като в производството по определяне на достъпа до касационно обжалване, съдът само преценява дали е налице основание за допускане на касационно обжалване поради това, че въпросът, разрешен от въззивния съд е от значение за изхода на делото и този въпрос не е разрешен съобразно предвиденото в закона – трайната практика на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата или има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросът за това дали студеното време е обективна причина, която изключва отговорността на строителя за забава със съответния брой дни, съдът намира, че студените дни дори и изключително студените дни, не съставляват непреодолима сила. По отношение на това какво представлява непреодолима сила по смисъла на чл. 306 от ТЗ е налице задължителна съдебна практика, изразена в решение по чл. 290 от ГПК № 6 от 27.03.2013 г. по т.д. 1028/11 г., ВКС, І ТО. С тази задължителна практика е разяснено, че фактите и обстоятелствата, които се сочат от длъжника по отношение на неговото възражение за невъзможност за изпълнение, която не може да му се вмени във вина, следва да са от извънреден характер и да са възникнали след сключването на договора. А тези обстоятелства също така следва да се разглеждат с оглед дължимата от добрия търговец грижа, която е приложима към конкретния договор. Наличието на отговорността на ищеца като изпълнител, задължил се да изгради обекта, за който му е отстъпено право на строеж, изисква да положи такава грижа, която е свързана с полагане на по-голяма грижа от грижата на добрия стопанин, като положи спрямо поетите задължения по договора по-голяма от грижата, която той би положил за своите дейности. Преценката е с оглед конкретната дейност, с оглед обичайното като се вземе предвид, че се извършва това по занятие. Поради това, че касаторът като изпълнител е търговец и извършва тази дейност, както и е сключил конкретния договор с М. Д. – Н., именно в качеството си на търговец, от него се изисква да положи дължимата грижа и да изпълни задължението си в срок, както е поето това задължение. Такива мотиви е изложил и въззивният съд, че обстоятелствата относно студовете през зимата, е следвало да се отчетат от търговеца към сключване на договора и да се определи точно срока на изпълнение от касатора, а липсата на изпълнение в срок, не може да се извини поради непреодолима сила, тъй като студовете през зимата дори изключително ниските температури не са събитие, което да не може да се предвиди и предотврати в хода на целия период на изпълнение на задължението за изграждане на обекта в срок.
Задължителното съдебно решение, на което касаторът се позовава, постановено по реда на чл. 290 от ГПК № 200 от 11.04.2014 г. по т.д. 545/2012 г. ВКС, І ТО, не дава различно разрешение на правния въпрос, поставен от касатора относно липсата на непреодолима сила когато са налице минусови температури, през който период от време е забранено според строителните правила и норми изпълнението на строителни работи. В посоченото съдебно решение на Върховния касационен съд, също е дадено по задължителен начин разрешение, че в тежест на търговеца, поел задължение да извърши строителство в определен срок, да положи дължимата грижа и при определяне на срока, за който ще свърши работа към момента на поемане на задължението, при изпълнение на вече поетото задължение да създаде нужната организация и да спази срока за изпълнение на задължението. Наличието на тази задължителна практика изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като няма необходимост от преодоляване на посоченото тълкуване, то съответства на закона и не е необходимо за развитието на правото на настоящия етап. Ето защо не е налице и така посоченото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Поради всички изложени съображения не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение № 2444 от 30.12.2014 г. по гр.д. 4206/14 г., САС, 12 състав до касационно обжалване.
От ответницата М. С. Д.-Н. е поискано присъждане на разноски в отговора на касационната жалба. Но няма доказателства за направени в настоящия процес такива и не следва да се присъждат.
Върховният касационен съд, Търговска колегия , Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2444 от 30.12.2014 г. по в.гр.д. № 4206/2014 г., Софийски апелативен съд, 12 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.