4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
София, 18.11. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5210/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 251 от 27.05.2013 г. по гр. д. № 184/2013 г. на Софийския окръжен съд е допусната делба на земеделски земи между В. Ц. З., Н. М. Л., Е. М. Т., Ц. А. С. и Е. А. С. при определени с решението дялове.
Срещу това решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ответниците по иска Ц. А. С. и Е. А. С., които поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмения отговор на ответниците по касация – ищци по делото, се застъпва становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение /постановено след отменителното решение № 36 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./ е прието, че страните по делото като наследници по закон на С. Ц. С., починал в 1962 г., са съсобственици на делбените имоти, възстановени с план за земеразделяне с решение на поземлената комисия № 14802 от 28.03.1997 г., а възражението на ответниците по иска – сега касатори, да са придобили същите по давност е счетено за недоказано и делбата е допусната при законоустановените квоти.
Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е от две части: а/. представляват ли владелчески действия и обективират ли намерение за своене отдаването под наем или под аренда и събирането на граждански плодове от съсобствения имот, продължили през целия период на десетгодишния придобивен давностен срок, когато съсобствениците не са се противопоставили на тези действия; б/. когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици и извършва действия на разпореждане с вещта, като включително отдава същата под наем с договори със срок по-дълъг от пет години, следва ли да се приеме, че владее вещта изключително за себе си.
Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, на което касаторите се позовават, съдържа принципната постановка, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Налице е и друга задължителна съдебна практика, а именно ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение; ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
От тези разрешения е изхождал и въззивният съд, който е отрекъл качеството на владелци на съсобствениците, претендиращи придобивна давност, при липсата на доказателства да са владели спорните имоти в периода 1997-2000 г. – св. Б. не дава сведения конкретно кога са му предоставили да ползва един от имотите, а по отношение на останалите имоти самите ответници твърдят, че са ги внесли в кооперацията през 2000 г., което съответства на представените и обсъдени договори, сключени с кооперацията; не е установено ответниците да са довели до знанието на ищците промяната в отношението си към техните наследствени части.
К. се позовават и на решение № 462 от 27.12.2012 г. по гр. д. № 125/2012 г. на ВКС, І-во г. о., с което е прието, че правото на собственост върху припадащите се идеални части на останалите сънаследници е придобито по давност въз основа на упражняваната лично от един от сънаследниците самостоятелна фактическа власт, манифестация на която е и фактът, че той самостоятелно е обработвал, респективно е получавал единствено за себе си гражданските плодове от вещта /рента, наемна, арендна цена/ през целия период от възстановяване на земеделската земя до предявяване на иска за делба. Това становище, изразено в производство по чл. 290 ГПК, следва да се свърже с конкретните данни по делото за постигнато съгласие между всички сънаследници един от тях да упражнява фактическа власт върху целия имот, основано на това, че общият наследодател му подарил имота по повод неговия годеж преди колективизацията на земята, и не е установено прекъсване или оспорване на давностното владение от страна на останалите сънаследници; същите не са извършили действия, с които да отстранят владеещия сънаследник от имота или да предявят претенции за получаваните граждански плодове. В разглеждания случай въззивният съд е приел друга фактическа обстановка, а именно, че ответниците, които са отдавали спорните земи под аренда на кооперация и за ползване от трето лице, както и само те са получавали рента, не са довели до знанието на ищците промяната в отношението си към техните наследствени части. Поради това и решаващите му изводи по довода за придобивна давност са други, а именно, че от отдаването под наем като действие на обикновено управление, което може да извърши всеки съсобственик, не може да се направи извод за промяна в намерението да се владее само за себе си. Наред с това съдът посочил и, че като демонстрация на промяна на отношението не може да се приеме и отказът за доброволна делба на наследствените имоти, доколкото несъгласието за прекратяване на съсобствеността не води до извод за превръщане на държането във владение, още повече, че този отказ е бил свързан само с обстоятелството, че едни имоти са с по-добро разположение, отколкото други. Ето защо не може да се приеме, че двата съдебни акта си противоречат, както смятат касаторите.
Преценката за наличието на елементите от фактическия състав на придобивната давност се извършва от съда конкретно, с оглед особеностите на съответния случай и въз основа на установените по всяко дело факти и обстоятелства. Такава преценка е извършена от въззивния съд в обжалваното решение, данните по което са различни от тези в другото представено от касаторите решение № 409/12 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І-во г. о. – за построяване от приобретателите по договор за дарение на няколко нови сгради в спорния имот, за пристрояване и надстрояване на съществуващата жилищна сграда, за което им били издадени съответните разрешения за строеж; за това, че ищците, които живеят в съседен имот, не са се противопоставили на това строителство, нито на ползването на дворното място и сградите само от семейството на приобретателите, като дворното място е оградено и не се ползва за преминаване на ищците към собствения им имот. Ето защо не се разкрива противоречие и с този съдебен акт, който е също по чл. 290 ГПК.
Следващият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства.
С решение № 21 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 16/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., в производство по чл. 290 ГПК е прието, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, в т. ч. и събрани чрез показания на свидетели. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил тази задължителна съдебна практика, тъй като е формирал фактическите и правните си изводи въз основа на цялостна преценка на събраните по делото доказателства – писмени и гласни /показанията на свидетелите Б., Д., Е. и В./, а дали елементите от фактическия състав на въведеното от касаторите придобивно основание са се осъществили, е въпрос, свързан с правилността на обжалваното решение, но тя не се проверява в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
К. са поставили и въпросите: допустимо ли е въззивният съд да отхвърли възражение за придобивна давност /респ. да допусне делба/ поради недоказаност на факти, за които не е указал на страната, направила възражението, че не сочи доказателства; и допустимо ли е въззивната инстанция да приема за недоказани факти и обстоятелства, за които не е изпълнена разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК, или съдът е длъжен да вземе предвид само онези факти, които са въведени като предмет на спора и за които в изготвения от първата инстанция доклад по делото на страните е указана необходимостта да бъдат доказани.
Тези въпроси изхождат от становището на касаторите, че в доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд не им е указал необходимостта от установяване на факта, че са манифестирали по отношение на ищците по делото намерението си да своят спорните имоти; липсва и указание, че за този факт не се сочат доказателства; въззивният съд не е извършил нов доклад нито при първоначалното, нито при настоящото разглеждане на делото.
Данните по делото сочат, че с определение от 18.03.2011 г. по гр. д. № 57/2011 г. на Елинпелинския районен съд /л. 29/, съдържащо проекто-доклад, на ответниците е указано, че в тяхна тежест е да докажат твърденията, изложени в обстоятелствената част на отговора по чл. 131 ГПК, а правопрекратяващото възражение за придобивна давност е въведено именно с отговора, като са направени и доказателствени искания, и на страните е дадена възможност до първото по делото заседание да представят нови доказателства в подкрепа на твърденията си. Преписи от това определение са връчени на ответниците – л.л. 34 и 35 от първоинстанционното дело. В първото съдебно заседание на 17.05.2011 г. процесуалният представител на ответниците адвокат А. е заявила, че няма възражения по доклада. Следователно, не се установява да е налице предпоставката, от която касаторите изхождат при поставяне на въпросите – непълен доклад, в резултат на което предметът на доказване е разширен извън очертания с доклада, довело до изденада за страните и нарушаване правото им на ефективна съдебна защита. Затова и не се констатира противоречие на обжалваното решение с представените съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 367 от 12.12.2012 г. по гр. д. № 155/2012 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по т. д. № 744/2011 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., и решение № 305/12 от 11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
В обобщение, не е налице поддържаното от жалбоподателките основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 251 от 27.05.2013 г. по гр. д. № 184/2013 г. на Софийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: