О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
София, 20.10.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3284/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] против въззивно решение № 1188 от 06.06.2014 г., постановено по в. т. д. № 4313/2013 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 1360 от 26.07.2013 г. по т. д. № 5027/2012 г. на Софийски градски съд е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] сумата 21 466.41 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за възлагане извършването на СМР на обект „Къща в Иваняне”, ведно със законната лихва от 12.07.2012 г. до окончателното плащане, и сумата 1 590 лв. – разноски по делото.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния и процесуалния закон като е приел, че се дължи заплащане на възнаграждение за строително – монтажни работи, описани в едностранно съставени от ищеца – изпълнител и неподписани от възложителя протоколи, за които не е доказано да са предмет на валидно възникнало между страните договорно правоотношение. Позовава се и на необоснованост на решението поради присъждане на възнаграждение за строително – монтажни работи, които не са извършени на обект „Къща в Иваняне”.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК отново са развити оплаквания за неправилност на въззивното решение и във връзка с тях са формулирани следните въпроси, определени като значими за изхода на делото : 1. Каква е доказателствената сила на частен документ /едностранно съставени протоколи/, подписан само от издателя му и удостоверяващ само изгодни за него факти, респективно може ли същият документ за се противопостави на страната, която не го е подписала; 2. Биха ли могли да възникнат валидни облигационни правоотношения между страните, по които да се дължи възнаграждение за извършени дейности по договор за изработка, въз основа единствено на едностранно съставени и подписани протоколи. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като за първия въпрос се твърди противоречие с решение № 57/29.04.2013 г. по т. д. № 354/2012 г. на ІV г. о., а за втория не се сочи конкретна задължителна практика на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 23.10.2014 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени частично решението на Софийски градски съд и да осъди [фирма] да заплати на [фирма] сумата 21 446.41 лв., представляваща възнаграждение по договор за възлагане извършването на СМР на обект „Къща в Иваняне”, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на изпълнител по договора ищецът е извършил СМР на посочената стойност, за които ответникът – възложител дължи възнаграждение в размер на присъдената сума, съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД.
При разрешаване на спора въззивният съд е съобразил безспорния между страните факт, че извършването на СМР на посочения обект е възложено от ответника на ищеца с неформален договор за изработка и че не е съставяна количествено – стойностна сметка за подлежащите на извършване СМР. С оглед на това е преценил, че за възложени и подлежащи на заплащане следва да се приемат само тези видове и количествата СМР, които са установени с двустранно подписани от възложителя и изпълнителя протоколи, а също и работите, чието реално извършване на обекта е констатирано от назначената по делото съдебнотехническа експертиза.
След анализ на събраните доказателства Софийски апелативен съд е направил извод, че ищецът е доказал възлагането, извършването и приемането от ответника на СМР по представените с исковата молба протоколи № 1 и № 10, които са подписани от представители на двете страни и отразяват по вид, количество и стойност подлежащи на заплащане СМР на обекта. Съобразявайки признанията на ищеца за направени от ответника частични плащания по протоколите, както и представените от ответника платежни нареждания, съдът е приел, че искът по чл.266, ал.1 ЗЗД е основателен само за непогасения остатък от дължимото възнаграждение по всеки от двата протокола и неоснователен за разликата, съответстваща на платените от ответника суми. Въззивният съд е обсъдил и представените от ответника протоколи със същите номера, които не са подписани от ищеца – изпълнител и в които са отразени видове и количества работи в по-малък обем от този по двустранно подписаните протоколи. За да се произнесе кои от работите следва да се считат за извършени и подлежащи на заплащане, съдът е взел предвид заключението на назначената по делото съдебнотехническа експертиза. В зависимост от констатациите в заключението, че на обекта са извършени реално видове и количества работи, които са вписани в двустранно съставените протоколи, но не фигурират в изготвените от ответника протоколи, съдът е формирал извод, че страните са постигнали съгласие за извършване на тези работи и че ответникът дължи възнаграждение за тях, тъй като е приел изпълнението им.
Със заключението на съдебнотехническата експертиза е обоснован и изводът на въззивния съд, че ответникът дължи заплащане на възнаграждение за част от строително – монтажните работи, отразени в едностранно съставените и подписани от ищеца протоколи № 5 и № 6. Въззивният съд е преценил, че реалното извършване на работите на обекта на възложителя е доказано от експертното заключение, изготвено от вещото лице след оглед на място, и че след като конкретните работи се ползват без възражения от ответника – възложител, за същите се дължи възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът следва да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, а не да е от значение за правилността на решението, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Преценени в аспекта на указанията и разясненията в цитираното тълкувателно решение, поставените от касатора въпроси не могат да се квалифицират като значими за изхода на спора по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд не е основал извода си за дължимост на присъденото възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД единствено на представените от ищеца протоколи, два от които са подписани и от касатора в качеството му на възложител по договора за изработка. Изводът за дължимост на възнаграждението е аргументиран и със заключението на съдебнотехническата експертиза, въз основа на което съдът е приел за доказано възлагането и извършването на работите, чието изпълнение касаторът е оспорвал. При формиране на извода за дължимост на възнаграждението е съобразено и фактическото ползване от възложителя на обекта, на който са реализирани спорните работи, което според задължителната практика в решение № 250/11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. сочи на приемане на работите по смисъла на чл.264, ал.3 ЗЗД. Преценката на експертното заключение и направените в резултат на нея фактически и доказателствени изводи са израз на решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд, поради което обосноваността и законосъобразността на тези изводи е от значение за правилността на въззивното решение и не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 ГПК. Правомощията на Върховния касационен съд в производството по чл.288 ГПК се изчерпват с произнасянето дали формирането на правните изводи на съда по предмета на спора е обусловено от разрешаване на въпросите, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В случая отговорът на този въпрос е отрицателен, тъй като присъждането на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД е обусловено не от изводи, изградени върху едностранно съставени от ищеца – възложител протоколи за извършени СМР, а от преценката, че възлагането и извършването на съответните работи е доказано от заключението на съдебнотехническата експертиза. Предвид изложеното, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и поради недоказаност на поддържаната в изложението допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Единственият съдебен акт, на който се е позовал касаторът в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е решение № 57/29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, ІV г. о. Решението е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроси, свързани с приложението на чл.154 ГПК, чл.180 ГПК, чл.182 ГПК и чл.38 ЗЗД, в частност съставлява ли доказателство за плащане разписка, издадена от управителя на заемополучателя, договарял със себе си в качеството на физическо лице, и имат ли доказателствена сила за отразените в тях факти счетоводните записвания по търговските книги. Посочените въпроси не са включени в предмета на спора, разрешен с обжалваното в настоящото производство въззивно решение, и по тази причина решението не съдържа произнасяне по тях. Поради липса на идентичност между разрешените с двете решения правни въпроси задължителната практика в цитираното решение на ВКС е неотносима и не установява релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по в. т. д. № 4313/2013 г. на Софийски апелативен съд.
В отговора на касационната жалба ответникът е направил искане за разноски, но не е представил доказателства за извършването им, с оглед на което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1188 от 06.06.2014 г., постановено по в. т. д. № 4313/2013 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :