О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
София, 07.10.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 05.08.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 362 /2009 година
Производството е по чл.278 ГПК, във вр. с чл. 274, ал.3,т.1 ГПК.
Образувано е частната жалба на „Б” ООД, гр. С. против въззивно определение на Софийски апелативен съд № 20 от 12.01.2009 год., постановено по гр.д. № 2772/2008 год., с което е оставено в сила определение на Софийски градски съд от 25.09.2008 год. по гр.д. № 778/2006 год. и е прекратено производството по делото, като недопустимо, поради изтичане на установения от закона преклузивен срок за предявяване на установителния иск по чл.269, ал.1 ДОПК.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му. Поддържа се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е обсъдил наведените от страната в хода на делото доводи относно начина на установяване началната дата на преклузивния срок по чл.267, ал.2,т.4 ДОПК, нито и е предоставила възможност да ангажира доказателства в тази насока.
В депозирано към частната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК частният жалбоподател е обосновал допустимостта на частното касационно обжалване, с твърдението, че по процесуалноправните въпроси, обусловили крайния правен извод на въззивния съд за недопустимост на предявения иск- за доказателствената сила на твърденията на ищеца, имащи характер на признание, съдържащо се в исковата молба и за процесуалното поведение на решаващия съд при оттегляне на същото в хода на делото е налице както противоречие в практиката на съдилищата, обективирано в решение № 226/77 год. по гр.д. № 1971/76 год. на І-во г.о. на ВС, решение №1/2001 год. по гр.д. № 687/2001 год. на ВКС и определение № 160/2008 год. по гр.д. № 3399/2008 год.на ВКС, така и липса на задължителна съдебна практика, поради което намират приложение критериите за селекция по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Ответната по частната жалба страна не е взела становище в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид изложените доводи, съобразно правомощията си по чл.278 и сл. ГПК и данните по делото, намира, че в случая не следва да се допусне исканото от частния жалбоподател касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд, попадащо в категорията съдебни актове, визирани в чл.274, ал.3, т.1 ГПК, за които законодателят е предвидил факултативно касационно обжалване, но само при наличието и на останалите, установени с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, изисквания, които в случая не са налице.
За да постанови обжалваното определение, с което е потвърдено прекратяване на производството по делото като недопустимо Софийски градски съд е приел, че предявеният от настоящия частен жалбоподател срещу ТД ”Б”ООД и А. „М” положителен установителен иск по чл.269, ал.1 ДОПК е подаден след изтичане на преклузивния срок по чл.267, ал.2,т.4 ДОПК, поради което е погасено самото субективно право на страната да докаже съществуването на самостоятелни вещи права върху имуществото, предмет на предприетото принудително изпълнение.
При обосноваване на този си извод, въззивната инстанция се е позовала на нормативно определения начален момент на прекратителния срок по чл. 267, ал.2,т.4 ДОПК и на изричното признание на ищеца, съдържащото се в исковата молба, относно датата, на която е било връчено съобщението до последния за постановеното от изпълнителния директор на АДВ решение по предприетото от същия обжалване на действията на публичния изпълнител.
Следователно поставените за разглеждане в частната касационна жалба въпроси, макар и косвено, като свързани с осъществените от въззивната инстанция процесуални действия, обусловили преценката за недопустимост на предявения иск, поради изтекъл преклузивен срок за предявяването му, попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационно обжалване, но поддържаните от частния жалбоподател основания по чл. 280, ал.1 т.2 и т.3 ГПК- допълнително изискване за допускане на касационен контрол по чл.274, ал.3,т.1 ГПК, отсъстват.
Вярно е, че създадената с ГПК/ отм./ процесуалноправна уредба на доказателствените средства не съдържа изрични правила относно дължимото процесуално поведение на съда при оттегляне на вече направено от страната признание.твърдената съдебна практика,обаче, израз на която са и приложените с частната жалба решение на ВС № 226 /77 год., по гр.д. № 1971/76 год. и решение на ВКС № 1/2001 год. по гр. д. № 687/2001 год., всякога е възприемала признанието на страната за доказателствено средство, подлежащо на преценка от решаващия съд, наред с всички обстоятелства по делото- арг. от чл.127, ал.2 ГПК / отм./, поради което последващото му отричане от признаващия само по себе си не води до отпадане на доказателственото му значение и изключването му от доказателствения материал по делото, а възлага в тежест на решаващия съд да прецени и двете с оглед на останалите надлежно събрани доказателства, като основе решението си на онова от тях/ признание или отказа от същото/, което е възприел за отговарящо на истината.
Следователно процесуалното поведение на въззивния съд във вр. с преценката на направеното от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба изрично признание за датата, явяваща се началният момент на срока по чл.267, ал.2,т.4 ДОПК е в пълно съгласие с възприетото в цитираните съдебни актове разбиране за доказателственото значение на същото, поради което позоваването на визирания в чл.280, ал.1,т.2 ГПК критерий за селекция в случая е неоснователно.
Не е налице и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Този селективен критерий е обусловен от неяснота, или непълнота на приложената правна норма, обосновала решаващия извод на въззивния съд и необходимостта по тълкувателен път да бъде изяснявано нейното съдържание, както и от липсата на съдебна практика във вр. с приложението и, респ. наложилото се от настъпила промяна в обществените отношения, регулирани със същата изоставяне на съществуващата и създаване на нова практика на съдилищата.
В случая освен, че частният жалбоподател не е изложил конкретни съображения обуславящи правен извод за значимостта на поставените процесуалноправни въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото по вложения от законодателя смисъл в т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а бланкетно е възпроизвел текста на нормата и липсата на з а д ъ л ж и т е л н а с ъ д е б н а п р а к т и к а, която не е елемент от фактическия състав на соченото основание, то обстоятелството, че по същите съществува трайно установена и непротиворечива от години съдебна практика, която не се нуждае от промяна, изключва приложението на този критерий за селекция.
Доколкото изразеното в определение № 160/2008 год. по гр.д. № 3399/2008 год. на ІV-то г.о. на ВКС в противен смисъл становище е свързано конкретно с правните последици на отказа на страната от направено от нея признание по същество на спора, по отношение на постановено от решаващия съд определение по чл.109, ал.4 ГПК/ отм./, то същото е неотносимо към настоящето дело и няма обвързващо действие, независимо, че е по реда на чл.288 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ отделение, търговска колегия на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА частно касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 20 от 12.01.2009 год., постановено по гр.д. № 2772/2008 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: