О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
София, 18.07. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева частно гр. дело № 3646 по описа за 2014 г., взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от В. Д. Н.против въззивно определение № 11020/27.05.2014 г., постановено от Софийски градски съд, по ч.гр.д. № 6806/2014 г.
С него е потвърдено определението на районен съд, с което производството по делото е прекратено.
Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие със Закона за закрила на детето, Семейния кодекс, Кодекса на международното частно права, Конвенцията за правата на детето. Излагат се съображения, че постоянното местопребиваването на детето е в България на базата на гражданството му, владеенето на български език, връзките му с неговите роднини, това, че има личен лекар в България. Прави се довод, че определянето на българския съд за компетентен да реши спора е изцяло в интерес на детето.
С частната касационна жалба е представено изложение с основания за допускане на касационното обжалване по см. чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
В. Д. Нанкинова е предявила иск за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето И. и определяне неговото местоживеене при майката. В исковата молба се твърди, че детето е родено от съвместното съжителство на В. Н. с А. Г. в България на 1.11.2006 г. През юли 2007 г. родителите и детето се преместили да живеят във Великобритания, където престояли две години и половина. През февруари 2010 г. заминали за Франция, защото бащата сменил местоработата си. Родителите са разделени от 20.12.2013 г., като детето е останало при бащата. С решение на френски съд, на бащата са предоставени родителските права спрямо детето И., а на майката е определен режим на лични отношения.
Сезираният Софийски районен съд е прекратил производството по делото, приемайки, че не е международно компетентен да разгледа спора за родителска отговорност за детето И., защото както детето, така и родителят, упражняващ понастоящем родителските права, са с обичайно местопребиваване в Република Франция. Това определение е потвърдено от въззивния Софийски градски съд. Съдът се е позовал на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., в чийто чл. 8, § 1 е предвидено, че компетентността по дела, свързани с родителската отговорност за детето, е на съдилищата на държавата-членка, когато детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран, какъвто е конкретният случай. Въззивната инстанция, също така е изяснила, че съгласно цитирания Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност, са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на критерия на близост. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата-членка на обичайното пребиваване на детето. Посочено е още, чрез препращане към мотивите на първостепенния съд, че е неприложима и пророгацията на чл. 12, §3, б. „а” и „б” от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. – детето е български гражданин, но към момента на образуване на делото само един от родителите пребивава в България, а самото дете и бащата са трайно установени от четири години във Франция; няма приемане на компетентността на българския съд от родителят – ответник, който изрично се е обърнал и към съда на държавата-членка по обичайното местопребиваване на детето да разреши спора относно упражняването на родителските права.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
В изложението към частната касационна жалба са поставени въпросите за тълкуване на понятието „обичайно местопребиваване на дете” по смисъла на Регламент 2201/2003 г. на Съвета на ЕО; как се определя обичайното местопребиваване на дете, в случай, че то пребивава на територията на различни държави от Европейския съюз, включително и най-вече, в България и компетентен ли е в този случай френският съд да се произнася по въпроси, свързани с местопребиваване на дете и родителски права, след като всички страни по делото са български граждани; възможно ли е едно малолетно дете, български гражданин, да бъде откъснато от своята майка, без неговото съгласие и каква е възможността за защита на правата на детето.
Вторият и третият въпрос са неотносими към постановеното от въззивния съд – установено е, че детето живее постоянно от четири години във Франция, заедно с баща си, който живее и работи в държавата-членка на ЕС. Правото на детето да живее с родителите си, съответно заедно със своята майка в случая не стои, съдът не се е произнесъл по иска на майката Нанкинова, а за международната компетентност по спора, който въпрос е и единствен предмет на настоящото производство.
Първият въпрос относно изясняване на вложения смисъл в израза „обичайно местопребиваване на дете” от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. е от значение за постановения по делото резултат. Касаторът не е изложил аргументация по допълнителните критерии от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът, с оглед характера на спора, който го задължава служебно да следи за интереса на непълнолетното дете намира, че въпреки това, следва да извърши преценка по чл. 288 ГПК дали разглеждането на повдигнатия правен проблем се налага, било защото въззивният съд го е разрешил в противоречие със задължителна съдебна практика, или има противоречива съдебна практика, или е наложително с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Не са представени съдебни актове, които да сочат на противоречиво на възприетото от въззивния съд разрешение относно тълкуването на чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. В същото време, е налице утвърдена съдебна практика на българските съдилища, включително и на състави на Върховния касационен съд, която е напълно в унисон с тълкуването, прието в обжалваното въззивно определение. Нещо повече, в решение на ІІІ състав на Съда на ЕО от 02.04. по дело С-523/07, по преюдициално запитване, е разяснено, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 8, §1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, като се държи сметка за всички релевантни фактически обстоятелства, и по-специално за продължителността и редовността на пребиваването и за семейните и социалните връзки. В същото решение е разяснено, че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Временно отсъствие на детето, например по време на ваканция, не поставя под въпрос продължаването на обичайното пребиваване. Може да се говори за обичайно пребиваване, когато с оглед на фактическите обстоятелства, може да се очаква завръщане на детето в първоначалното място на пребиваване. От значение за социалната интеграция са, както владеене на езика, но още и обстоятелства като посещаване на училище, приятели, занимания през свободното време.
По делото не са установени обстоятелства, които да определят обичайното местопребиваване на детето И. в Република България към датата на подаване на иска от майката В. Н. в Софийски районен съд. Съставът на Върховния касационен съд намира за нужно да посочи, че с решението, произнесено на 18.12.2013 г. от Окръжен съд – Париж, е определено за постоянно местожителство на детето И. домът на баща му. Няма спор, че последният живее и понастоящем във Франция, като няма нито твърдения, нито доказателства за наличие на обстоятелства, които да са довели до промяна в местожителството на детето, както и до промяна в обичайното му местопребиваване.
В заключение, въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно определение № 11020/27.05.2014 г., постановено от Софийски градски съд, по ч.гр.д. № 6806/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: