4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
гр.София, 27.04.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2111 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Т., чрез адв.И. Г., срещу въззивно решение №53/09.01.2015г., постановено по възз.гр.д. №3145/2014г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено решение №316/01.08.2014г. по гр.д. №518/2013г. по описа на РС-Асеновград и вместо това са уважени предявените от [фирма]- [населено място] срещу С. А. Т. искове с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ за заплащане на сумите: 5250,97лв., 1425,80лв., 331,70лв. и 827,67лв. – стойност на установени липси в касата на дружеството.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно – основания за отмяна по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси /уточнени от състава на съда, съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/, а именно: 1) какви процесуални действия следва да извърши въззивният съд при неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд в доклада по чл.146 ГПК; 2) представлява ли липса в касата грешката при осчетоводяването на по-големи разходи; 3) налице ли е липса, ако е установен нейният произход, т.е. има яснота относно причините за установяване на недостига. Касаторът твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, а последните два, че са и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 56/10.03.2010г. по гр.д. № 540/2009г. на ВКС, ІІІ г.о.
Ответната страна [фирма] – [населено място], представлявана от адв. К. Г., в представения писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивната инстанция.
За да постанови решението си по спора за отговорността на работника за вреди, причинени от отчетническа дейност, въззивният съд е приел, че С. Т. е работила в дружеството-ищец за периода 01.06.2011г. – 01.01.2013г. на длъжност „счетоводител”, като е съвместявала и длъжността „касиер”; че същата е била отчетник по смисъла на чл.207 КТ – част от трудовите й функции са били събиране, разходване и отчитане на имуществото на работодателя. Съдът е посочил, че придобиването на качеството материално отговорно лице не зависи от вписването му в длъжностната характеристика, а е достатъчно съдържанието на заеманата длъжност да включва присъщите на отчетническата дейност задължения. По делото са приети за установени и доказани по несъмнен начин липси на парични средства от касата в общ размер на 7 836,14лв., за които ответницата носи имуществена отговорност, тъй като сумите са й били поверени в качеството на отчетник. Прието е, че произходът на липсата е неустановен и не може да се установи, а също така, че Т. не е оборила презумпцията за причиняване на щетата. Посочено е, че обстоятелството, че в счетоводната програма на дружеството сумите, които не достигат в касата, са осчетоводени като разходи, не се отразява на правното понятие за наличие на липса. Съдът е счел, че евентуалните пороци в извършената инвентаризация не са относими към реализирането на отчетническата отговорност, като в тази връзка е кредитирал извършената комплексна експертиза, чието заключение е базирано на цялостна проверка на първичната счетоводна документация. При съвкупна преценка на доказателствата по делото и правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, съдът е направил извод за основателност на иска за ангажиране на отговорността на отчетника.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и касационният контрол не следва да се допуска.
Първият поставен въпрос се отнася до твърдяни от страната процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция. Този въпрос няма претендираното от касатора правно значение и не обуславя допускането на касационния контрол. С ТР №1/2013г., ОСГТК на ВКС, в т.2 е прието разрешение, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи поправяне на извършените от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите по спора и прилагане на правото. Предвид наличие на задължителна практика, не е налице основанието до допускане до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първия проблем в изложението. Отделно от това, както се посочи и по-горе, тежестта на доказване в процеса е правилно разпределена от съда.
Вторият въпрос – „представлява ли липса в касата грешката при осчетоводяване на по-големи разходи” – е фактически, а не правен. Чрез него касаторът изразява несъгласието си с преценката на доказателствата от съда обосноваността на крайния му извод за основателността на предявения иск, което не може да е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Съгласно приетото в ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС, за да се селектира касационната жалба, материалноправният и процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, въззивният съд, след съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства, в т.ч. и на приетото заключение на съдебната експертиза е приел, че е установена липса на парични средства в касата на дружеството; че тази липса е с неустановен произход и за нея отговаря ответницата, в качеството й на отчетник. Твърдението на страната, че липсата се дължи на неправилно и в по-голям размер осчетоводяване на разходи, е счетено за недоказано. Последният поставен от жалбоподателката въпрос – „налице ли е липса, ако е установен нейният произход” – също не обосновава допускането на касационната проверка. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в представеното от страната решение №56/10.01.2010г. по гр.д. №540/2009г., ВКС, ІІІ г.о., липсата се състои в недостиг в касата, който е с неустановен произход – няма яснота относно причините за неговото появяване. При констатиране на такъв недостиг, възниква презумпцията, че липсата е причинена от отчетника. Приетото от окръжния съд е в съответствие с цитираното решение. Доводите в изложението по този въпрос съставляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, чиято проверка се извършва след допуснато касационно обжалване, предпоставките за което в случая не са налице.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №53 от 09.01.2015г., постановено по възз.гр.д. №3145/2014г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.