5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
София, 28.11. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2793/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. Л. М. – процесуален представител на Л. В. Г., Б. Б. К. и А. А. М., срещу въззивното решение № 393 от 10.11.2015 г. по гр. д. № 931/2014 г. на Софийския окръжен съд. Касаторите считат обжалваното решение за недопустимо, а по същество – за неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация – ищци по делото: Д. Й. А., Ц. А. Т. и М. А. Г. считат, че касационната жалба е недопустима, както и че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; останалите не са взели становища.
Касационната жалба е допустима, тъй като е спазен срокът по чл. 283 ГПК, и като подадена на 30.12.2015 г. – след влизане в сила на ЗИДГПК съгласно публикацията в ДВ, бр. 50/03.07.2015 г., не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на делото е иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Ищците Д. Й. А. и Ц. А. Т. са наследници на Й. Д. А., а ищецът М. А. Г. е наследник на А. К. Г..
Ответниците по иска са наследници на Н. И. К..
Установено е по делото, че наследодателите на ищците са били съсобственици при равни квоти на ливада от 10 дка, находяща се в землището на [населено място], местността „Б. м.”, закупена с н. а. № 40/1955 г. от наследодателя на ответниците като част от собствената на последния ливада, цялата с площ от 28 дка.
С решения по чл. 18ж, ал. 1 ЗСПЗЗ, постановени по две отделни заявления, на наследниците на А. Г. и на наследниците на Й. А. е признато право на възстановяване на собствеността върху ливади, всяка от 5 дка. Впоследствие по двете преписки е изготвена една обща скица-проект № Ф./01.08.2002 г. за имот с проектен № 070072 с площ от 9.163 дка, от които 4.537 дка попадат в имот № 070006, възстановен на ответниците. Тази скица-проект не е съобразена при окончателното възстановяване на собствеността и с две отделни решения на поземлената комисия и скици към тях на наследниците на А. Г. е възстановен имот № 070072 с площ 2.732 дка, а на наследниците на Й. А. е възстановен имот № 070073 с площ 2.731 дка. Предметът на решенията за възстановяване са имоти с площ, по-малка от заявените и признати за възстановяване, като част от последните попадат във възстановения на ответниците имот.
Въззивният съд приел, че административното производство по възстановяване на собствеността на ищците е висящо, тъй като правото на възстановяване е признато за имот от 10 дка, а собствеността е реално възстановена върху имот с обща площ от 5.463 дка – 2.732 плюс 2.731 дка. Спрямо ответниците производството е приключило с влязло в сила решение на административния орган, като част от призната на ищците земя е възстановена на ответниците. Налице е спор за материално право към минал момент, който следва да бъде решен в исково гражданско производство по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и решението има преюдициално значение за административното производство, поради което искът е допустим.
По същество въззивният съд приел иска за основателен. С придобиването на ливадата от 10 дка, закупена от наследодателите на ищците, правото на собственост е изгубено от наследодателя на ответниците, но във възстановения на последните имот № 070006 се включват и спорните по делото 4.537 дка, които са част от закупения с н. а. № 40/1955 г. имот. Изводът за идентичност е формиран въз основа заключение на техническа експертиза, изготвено след извършен оглед на място и повторно събрани при него свидетелски показания. По тези съображения съдът приел, че към момента на образуване на стопанството в [населено място] наследодателите на ищците са били собственици на ливада с площ от 10 дка в местността „К. в.” /”Б. м.”/, обозначен на скица-проект № Ф./01.08.2002 г. като имот с проектен № 070072 с обща площ от 9.163 дка, попадащ с 4.537 дка във възстановения на наследниците на Н. И. К. имот № 070006, и потвърдил решение № 59 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 1374/2010 г. на Самоковския районен съд, с което искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос за допустимостта на постановеното решение.
Касаторите твърдят на първо място, че увеличението с 837 кв. м. /разликата между 10 дка и 9.163 дка/ на размера на претендираната площ е допуснато в противоречие с практиката на ВКС /определение № 394/08.07.2009 г. по ч. гр. д. № 370/2009 г. и определение № 178/15.03.2010 г. по ч. гр. д. № 152/2010 г., двете на ВКС, ІV-то г. о./ по въпроса: „кой е крайният момент в процеса, до който страните могат да изменят иска”.
На второ място според касаторите въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като претенцията не е индивидуализирана и не е ясно какво се иска от съда: да се установи, че наследодателите на ищците са били собственици на имот от 10 дка, от който са им възстановени 5.463 дка, или, че са били собственици на имот с площ по скица-проект от 9.163 дка, от който са им възстановени 5.463 дка.
На трето място се сочи, че с диспозитива си въззивният съд е признал правото на собственост на 10 дка и така е изменил решенията на поземлената комисия за възстановяване на собствеността поотделно на наследниците на Й. А. и на А. Г.; следвало е да се произнесе само по спорната част – възстановената на ответниците, а не да изменя решенията на поземлената комисия. Поставят въпроса: „Допустимо ли е съдът да се произнася по целия заявен размер на претенцията по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ или само за частта, възстановена на ответниците”, като разрешен в противоречие с решение № 127/25.08.2015 г. по гр. д. № 3806/2014 г. на ВКС, І-во г. о., и с трайната практика на ВКС, че актовете на поземлените комисии са стабилни административни актове и подлежат на изменение по определения от закона ред – чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ, като в случая решенията са влезли в сила и не е налице спор за материално право между страните в процеса.
При прегледа на данните по делото настоящият състав на ВКС, І-во г.- о., намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради което и не е налице основание за допускането му до касационно обжалване по въпросите, поставени в тази връзка. В исковата молба и в молбата от 23.09.2010 г. /л. 28 от първоинстанционното дело/ се твърди, че при идентифицирането на място и съгласно скица-проект № Ф./01.08.2002 г. процесният имот е с площ 9.163 дка, при граници към релевантния минал момент тези по н. а. № 40/1955 г., но в резултат на грешка при заснемане на имотите и изготвяне на скиците част от него попада върху възстановения на Н. К. имот. Във въззивното производство ищците двукратно са уточнявали спорния предмет, като са посочили, че претендираната от тях част, която попада в имота на ответниците, е с площ 4.537 дка /л.л. 71 и 111/ и съставлява разликата между площта от 10 дка, закупена с н. а. № 40/1955 г., и общо възстановените на двете групи ищци 5.463 дка /2.732 дка, възстановени на наследниците на А. Г., плюс 2.731 дка, възстановени на наследниците на Й. А./. Тези процесуални действия не съставляват изменение на първоначално заявената искова претенция, нито увеличаване на размера на площта, поради което и не се констатира противоречие с представената съдебна практика по този въпрос. Действията са извършени по указания на съда в двете инстанции до ищците да уточнят границите на претендирания имот и спорните невъзстановени части, които се застъпват с възстановения на наследодателя на ответниците имот № 070006, като дадените от въззивния съд указания са по повод оплакване във въззивната жалба, че исковата претенция не е индивидуализирана. Ищците са определили спорната площ като възлизаща на 4.537 дка и тя е станала предмет на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това са и рамките, в които решението ще има сила на пресъдено нещо спрямо ответниците по иска /част от които са касатори/. От останалата част на записаното в диспозитива те не са обвързани – то касае произхода на спорния по делото имот като част от имота с площ 10 дка, а според графичното му изобразяване на скицата-проект – от 9.163 дка, притежаван от наследодателя на ищците към момента на обобществяването на земята. Ето защо не може да се приеме, че за касаторите съществува правен интерес от оспорване допустимостта на този запис в диспозитива на обжалваното решение. Случаят е различен от този по решение № 127/25.08.2015 г. по гр. д. № 3806/2014 г. на ВКС, І-во г. о., на което касаторите се позовават, защото при него въпросът за наличието на спор за материално право към релевантния минал момент е поставен във връзка с жалба на ищците, чийто иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е бил отхвърлен. Не се констатира основание за допускане на касационно обжалване и по последната част на изложението във връзка с допустимостта, тъй като решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ще послужи като основание по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ за изменение на решенията на общинската служба по земеделие само за 4.537 дка, възстановени като част от имота на ответниците. Неговите правни последици не рефлектират върху положителните решения на административния орган, с които собствеността е възстановена на наследниците на А. Г. и на наследниците на Й. А. върху два отделни поземлени имота.
На следващо място в изложението се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.т. 3 и 4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите: 1. следва ли въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания и 2. длъжен ли е съдът да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи.
Въпросите са поставени във връзка с оплакванията във въззивната жалба: на първо място за непълен доклад – първоинстанционният съд следвало да укаже на страните да докажат не само правото на собственост, но и точното местоположение на имотите към момента на обобществяването им; и на второ място – за разгледана от първоинстанционния съд неиндивидуализирана претенция. Развит е и довод, че след като въззивният съд допуснал изменение на иска с оглед индивидуализацията на предмета, въззивният съд не назначил служебно съдебно-техническа експертиза. Обосновани по този начин, въпросите не съответстват на данните по делото. С доклада по делото /л. 211 от първоинстанционното производство/ на ищците е възложена тежестта да докажат, че към момента на обобществяването праводателите им са били собственици на процесния имот на посоченото в исковата молба придобивно основание и в посочения в същата обем; на ответниците е указано да докажат правото на собственост на техния праводател към момента на одържавяването. Следователно, макар в доклада изрично да не е употребен изразът за точното местоположение на имотите към релевантния минал момент, указанието за установяване на процесния имот в претендирания в исковата молба обем, дадено в контекста на правната квалификация на предявения иск – чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, има същото съдържание и удовлетворява изискването на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК. Както се посочи в отговора на въпросите за допустимостта на въззивното решение, последното не е постановено при липса на индивидуализация на спорния предмет, нито при допуснато изменение на иска в тази насока, поради което и не е било необходимо въззивният съд служебно да допуска техническа експертиза с цел установяване местоположението на ищцовия имот преди масовизацията. Становището на касаторите, че приетото от първоинстанционния съд заключение не установява правнорелевантния за спора факт – за местоположението, а оттук – че претендираните права са недоказани, не съставлява правен въпрос от предмета на спора, а довод за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения. В производството по чл. 288 ГПК такива доводи не могат да бъдат разглеждани, тъй като основанията по чл. 281, т. 3 ГПК са различни от тези по чл. 280, ал. 1 ГПК, както това е изяснено в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
Следващият въпрос е: за обсъждане на доказателствата и тяхната взаимовръзка и определяне на относимостта им за времето, за което се отнасят, с оглед липсата на доказателства и факти, релевантни за спора, както и попълването на делото с достатъчни данни чрез назначаване служебно СЧТ. Касаторите поддържат, че той е разрешен в противоречие с решение № 842/02.12.2010 г. по гр. д. № 2006/2009 г. на ВКС, І-во г. о., но не са обосновали с какво решението илюстрира тезата им по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, а и от мотивите към обжалваното решение не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със съдебната практика по приложението на тези норми. Необходимостта от служебно назначаване на експертиза беше разгледана в предходния абзац.
Последният въпрос, поставен при основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК, е: допустимо ли е в производството по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът да поправя решенията на поземлената комисия, с които е възстановена собствеността на наследодателите на ищците неправилно – с отделни решения, вместо в съсобственост, като по отношение на тази земя страните не спорят чия е била собствеността, а спорът е за частично застъпване на имотите извън границите на постановените, макар и неправилно, решения на поземлената комисия. Отговор на този въпрос е даден при произнасяне по въпросите за допустимостта на въззивното решение, като и по него не се установява да е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 393 от 10.11.2015 г. по гр. д. № 931/2014 г. на Софийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: