4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
С., 07.05.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1232 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Държавен фонд „Земеделие”, представлявано от изпълнителния директор Р. П., чрез юрисконсулт Д. П., против въззивното решение № 406 от 11 юни 2012 г., постановено по гр.д. № 4230 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., с което е потвърдено решение без номер от 29 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 21413 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за признаване за незаконна и отмяната на прекратяване на трудово правоотношение с П. Б. И. от [населено място], И. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, касаторът е осъден да заплати 7560 лева обезщетение за оставането на И. без работа за периода 24 март 2011 г. – 24 септември 2011 г., и касаторът е осъден за разноски.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като касаторът е упражнил възможността си по чл. 266, ал. 3 ГПК да поиска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, но съдът е отказал да замени свидетел; съдът е извършил нарушение и на чл. 267, ал. 1 ГПК; ответникът е доказал отрицателният факт липса на качества чрез установяване на положителни факти, които имат отношение към начина на изпълнение на работата от ответника и способността му да изпълнява точно определени задължения; в заповедта на работодателя точно са посочени липсващите качества на служителя, обосноваващи прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, като липсата на качества е преценена съобразно изискванията на работата, за която е сключен договорът; не подлежи на съдебен контрол преценката на работодателя за фактическата му преценка за работата, която е по целесъобразност; не е установено, че разноските по делото са действително платени, а и присъдената сума многократно надвишава размера по Наредба № 1. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпросите: длъжен ли е работодателят да доказва фактическата си преценка за нивото на изпълнение на трудовите задължения, когато извършва уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ; заменянето на свидетел при режим на довеждане с лице, което съвместява качеството на представляващ страна в производството, явява ли се процесуална пречка за разпитването на това лице като свидетел. Представят се невлязло в сила съдебно решение на въззивен съд (което по тази причина не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК) и решение на апелативен съд в касационна процедура.
Ответникът П. Б. И. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. Ч., в отговор на касационната жалба сочи доводи за недопускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че сочените в заповедта качества са необходими за ефективното осъществяване на възложената длъжност, както и нейните отговорности, но по делото не е доказано, че работникът не притежава тези качества, а доказателствената тежест за това е на работодателя; не са събрани доказателства за справянето с възложената работа, както и за способностите на работника да изпълнява задълженията си; не е доказано, че работникът не е изпълнявал ефективно възложената работа, както и едно от основните си задължения – да информира земеделските производители за наличието на програми и схеми, по които да кандидатстват; според трудовата книжка ищецът не е започвал работа след уволнението си.
К. съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по първия правен въпрос не е в противоречие със задължителната съдебна практика, а вторият въпрос не държи сметка за мотивите на въззивния съд изцяло.
Искането за допускане на касационното обжалване касаторът подкрепя с представянето на решение № 62 по к.гр.д. № 1088 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2007 г., в което съдът приема, че работодателят има само задължението да докаже, че е упражнил законно правото си на уволнение, и конкретно, че е установил липсата на качества съобразно изискванията на КТ, а правото на работодателя фактически да преценява работата не подлежи на съдебен контрол, защото тази негова преценка е по целесъобразност и може да бъде упражнена само от работодателя, който има всекидневни наблюдения върху работата. К. съд обаче при уеднаквяване на съдебната практика е постановил редица съдебни решения, например решение № 195 по гр.д. № 1382/2011 г., ІІІ г.о., в което по въпроса за тежестта на работодателя да докаже липсата на качества по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, ВКС приема, че в тежест на работодателя е да докаже липсата на претендираните качества; доказването на отрицателните факти “липса на качества” се осъществява чрез доказването на положителните факти, които имат отношение към начина, по който работникът се справя с възложената работа и способността му да изпълнява определени свои задължения. По този начин касационният съд отрича възможността работодателят фактически само да се позове на липсата на качества и уволнението да бъде счетено за законосъобразно при формално спазване на процедурата за прекратяване на трудовото правоотношение, без да се навлиза в преценката на работодателя за липсата на качества. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което допускането на касационното обжалване не се налага.
На второ място се пита заменянето на свидетел при режим на довеждане с лице, което съвместява качеството на представляващ страна в производството, явява ли се процесуална пречка за разпитването на това лице като свидетел. Именно такъв е един от двата довода на въззивния съд да не допусне свидетел при довеждане, както и да не даде обяснения по чл. 176 ГПК. Освен този довод обаче съдът в определение от 22 март 2012 г. по въззивното производство сочи, че касаторът не е сторил като ответник искане за разпит на свидетел с отговора на исковата молба, а едва след приключване на второто съдебно заседание, и не е посочил особени непредвидени обстоятелства, които да обуславят допускането на това доказателство извън срока по чл. 143, ал. 2 ГПК. По този втори, самостоятелно обосноваващ отхвърлянето на искането, довод, касаторът е пропуснал да постави правен въпрос. Ето защо, дори и първият от изводите да не е верен, липсата на относим правен въпрос по втория независим извод на съда, не води до допускане на касационното обжалване.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, които са в размер на 450 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 406 от 11 юни 2012 г., постановено по гр.д. № 4230 по описа на Софийския градски съд за 2012 г.
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие” с адрес в [населено място], [улица], № 136, да заплати на П. Б. И. от [населено място], [улица], ап. 4, сумата от 450,00 (четиристотин и петдесет) лева сторени разноски в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: