2
определение по гр.д.№ 2823 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 575
София, 16.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2823 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Т. М. срещу решение № 2159 от 25.03.2019 г. по гр.д.№ 1044 от 2017 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение, IV-Г състав, с което е потвърдено решение № I-25-115 от 21.08.2015 г. и допълнително решение от 21.11.2016 г. по гр.д.№ 36475 от 2013 г. на Софийски районен съд, 25 състав за уважаване на предявените от Й. Г. Г. и З. И. И. срещу Е. Т. М. искове по чл.108 ЗС: за признаване за установено по отношение на Е. Т. М., че Й. Г. Г. е собственик на 15/120 идеални части, а З. И. И.- на 4/120 идеални части от следния недвижим имот: нива от 0,389 дка, находяща се в землището на [населено място], местност „Б. в.“, представляваща имот № ….. от кадастрален район 702 по плана на новообразуваните имоти на в.з.Б., район Б., попадащ в к.л. А-2-9-В от действащия кадастър на [населено място], представляващ реална част от УПИ …., кв. ….. по плана на в.з.Б. и имот с идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-13 от 17.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, която реална част е заключена по цифрите 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната скица към заключението на СТЕ от 14.05.2018 г., находяща се на лист 305 от делото на СГС и представляваща неразделна част от решението, и за осъждане на Е. Т. М. да предаде на Й. Г. Г. и З. И. И. фактическата власт върху имота.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че основателността на предявения по делото ревандикационен иск по чл.108 ЗС предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот; 2/ процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно основание.
Посочил е, че в случая по предявените ревандикационни искове ищците дължат да установят чрез пълно и главно доказване материалноправната си легитимация, че са собственици на процесния недвижим имот на твърдените от тях основания: наследяване и завършен фактически състав на земеделска реституция по ЗСПЗЗ, т.е. наличие на влязъл в сила валиден индивидуален административен акт по смисъла на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ за реституция на процесната земеделска земя- част от бивша нива. Съответно в тежест на ответницата е да докаже правно основание за осъществяваната върху процесния имот фактическа власт, която не се оспорва, че осъществява, както и релевираните от нея възражения за придобито право на собственост върху ревандикираната вещ чрез давностно владение.
Относно претендираното от ищците право на собственост на основание земеделска реституция по реда на ЗСПЗЗ, съдът е приел, че установеното в административното производство по ЗСПЗЗ право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот няма обвързващо действие спрямо трети лица, които не са били страни в съответното производство. Поради това в гражданското производство, образувано по спор за собственост между реституираните собственици и такива трети лица, те могат да оспорват постановения в административното производство акт на ПК /ОСЗ, ОСЗГ/ за възстановяване на собствеността, като при такова оспорване съдът е длъжен да осъществи косвен съдебен контрол, както за валидността, така и за материалната законосъобразност на този акт. В тази връзка съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС.
Осъществявайки такъв контрол, въззивният съд е приел, че решенията на ОСЗ „О. купел“ от 20.06.2011 г. за възстановяване на собствеността на наследниците на М. /М./ Р. Г. и И. Р. Г. не са постановени след изчерпване на материалната компетентност на административния орган, както е твърдяла ответницата. Изложил е подробни съображения, защо приема това възражение на ответницата за неоснователно.
По другото възражение на ответницата, че наследодателите на ищците не са били собственици на имотите, възстановени с решенията на ОСЗ „О. купел“ от 2011 г., въззивният съд е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на ПК, респективно ОСЗГ/ОСЗ към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху същия имот към същия момент.
Поради горното съдът е приел, че ответницата Е. Т. М. може да противопоставя само такива възражения, които изключват правото на ищците да си възстановят собствеността върху имота, като например възражение за наличието в имота на сграда, построена при спазване на нормативните изисквания или започнал законен строеж преди 01.03.1991 г.- чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ. С оглед събраните по делото доказателства, съдът е приел, че процесният имот не е бил застроен със сграда към 01.03.1991 г. Установено било, че в УПИ ….. е извършено строителство, без строителни книжа, но едва през 2007 г., поради което не са налице предвидените в чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ изключения, препятстващи възстановяването на собствеността върху процесния имот в полза на бившите собственици.
С оглед на гореизложеното въззивният съд е стигнал до извода, че постановените решения на ОСЗ „О. купел“ от 20.06.2011 г. са материално законосъобразни, възпроизвели са придадения им от закона конститутивен ефект и легитимират ищците като наследници на бившите собственици на процесната нива, а квотите им са съответно: 15/120 ид.ч. за Й. Г. Г., при отчетеното в хода на делото нотариално завещание от 22.02.2013г. от М. М. Р. в негова полза и удостоверение за наследници на М. М. Р. /наследник на М. Р. Г./ и 4/120 ид.ч. за З. И. И..
По възражението на ответницата за липса на идентичност между възстановения на ищците имот и ползвания от ответницата имот, съдът е приел, че съгласно чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ представените по делото извлечения от емлячните регистри от 1949 г. на името на наследодателите на ищците са допустими писмени доказателства в рамките на производството пред ПК /ОСЗ, ОСЗГ/ за доказване на правото собственост и правото на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Прието е, че от заключенията на приетите съдебно-технически експертизи и от приложените скици и удостоверение по чл.13, ал.5 ППЗСПЗЗ безспорно се установява идентичност на възстановения на ищците имот с имота, който се ползва от ответницата: възстановеният на ищците с решенията на ОСЗ „О. купел“ имот представлява реална част от УПИ …., кв. ….. по плана на в.з. Б., който заедно с УПИ …..- застроен е бил идентичен със закупения от наследодателя на ответницата имот от ТКЗС с нотариален акт № ….. от 21.10.1963 г., като тази част /частта от УПИ, възстановена на ищците/ е означена с цифрите 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната скица към заключение на съдебно-техническата експертиза от 14.05.2018 г.
За неоснователно е прието и възражението на ответницата за наличие на несъответствие между установителната и осъдителната част на исковете по чл.108 ЗС. Съдът е счел, че тъй като предявяването на иска с правно основание чл.108 ЗС е действие на обикновено управление на вещта, насочено към запазване и охраняване на правото на собственост, няма пречка предявяването му да стане само от един от съсобствениците. В такъв случай, при уважаване на ревандикационния иск, независимо че в установителната част следва да се признаят правата в съсобствеността и да се посочи съответната идеална част, която притежава ищецът, осъдителният диспозитив за предаване на владението от ответника, който не притежава права в собствеността, следва да се отнася за предаване на владението върху целия имот.
По отношение на възражението на ответницата за изтекла придобивна давност, въззивният съд е посочил, че в случая следва да се съобрази разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСВОНИ, която предвижда, че изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила, което е станало на 21.11.1997 г. С разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, приета с изменението, обнародвано в ДВ бр.107 от 1997 г. се заличава изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ, като с незачитането на давността се цели да се отстранят евентуални пречки за възстановяване на собствеността върху тези имоти. Ако обаче към 22.11.1997 г. имотът все още не е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ, както е в настоящия случай, давност не тече, а започва да тече от момента на възстановяването на собствеността, тъй като едва от този момента собственикът може да защити правото си. В случая решенията на ОСЗ „О. купел“, с които е възстановена собствеността, са от 20.06.2011 г., от тази дата до предявяване на исковата молба на 30.08.2013 г., когато давността е прекъсната, е изтекъл кратък период от време /само около 2 г./, който не е достатъчен, за да се придобие имота по давност от ответницата.
В касационната жалба се твърди, че това решение на Софийски градски съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Законосъобразно ли е решение на компетентния административен орган по чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ за признаване и възстановяване на собствеността върху бивш земеделски поземлен имот, когато при заявяването на правото за възстановяване са представени доказателства по чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ за собственост на два отделни имота на две лица, а с решението се признава и възстановява собствеността на един общ имот на тези лица?
2. Дали ищците са съсобственици по силата на земеделската реституция на един или на два поземлени имота, какви са границите на тези имоти и какви са съответно дяловете им в правото на собственост върху спорния имот?
В писмен отговор от 15.07.2019 г. ответниците по касация З. И. И. и Й. Г. Г. оспорват жалбата. Считат, че няма основания за допускане на касационното обжалване на решението. По същество изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират за направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от легитимирано лице /ответница по предявения иск/ и в срока по чл.283 ГПК. Жалбата е срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.108 ЗС, с оглед на което решението подлежи на обжалване без значение цената на иска на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
I. Не е налице соченото от жалбоподателката основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси поради следното:
1. Първият поставен въпрос /Законосъобразно ли е решение на компетентния административен орган по чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ за признаване и възстановяване на собствеността върху бивш земеделски поземлен имот, когато при заявяването на правото за възстановяване са представени доказателства по чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ за собственост на два отделни имота на две лица, а с решението се признава и възстановява собствеността на един общ имот на тези лица ?/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въззивният съд въобще не се е произнасял по този въпрос. Не е и бил длъжен да се произнася по него, доколкото такъв въпрос не е бил поставян за разглеждане до приключване на делото в първата инстанция и не е бил посочен като довод за неправилност на първоинстанционното решение във въззивната жалба, а съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно само по валидността и допустимостта на обжалваното решение, а относно неговата правилност си произнася само по доводите в жалбата.
2. Втората група поставени въпроси /Дали ищците са съсобственици по силата на земеделската реституция на един или на два поземлени имота, какви са границите на тези имоти и какви са съответно дяловете им в правото на собственост върху спорния имот ?/ също не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които биха могли да обусловят допускането на касационното обжалване. Тези въпроси не са свързани с тълкуването и прилагането на конкретна правна норма или с преценката на съответствието на обжалваното решение по приложението на такава норма с практиката на ВКС или с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз. Отговорът им предполага разглеждането и разрешаването на спора по същество чрез обсъждане и анализ на събрания по конкретното дело доказателствен материал- дейност, която ВКС има право да извършва само при допуснато касационно обжалване, в решението си по чл.290 ГПК.
II. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд: няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл. 108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за собствеността и Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид всичко гореизложено, касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК жалбоподателката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2159 от 25.03.2019 г. по гр.д. № 1044 от 2017 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение, IV-Г състав.
ОСЪЖДА Е. Т. М. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на Й. Г. Г. и З. И. И. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. …., ап. …., чрез адв.С. С. на основание чл.78 ГПК сумата 500 лв. /петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.