5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 575
Гр. С., 22.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 747/2012 г.
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат Е.Х. от АК – П. срещу решението на Варненския апелативен съд № 49/08.03.2012 г. постановено по в.т.д.№ 708/2011 г. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Шуменския окръжен съд № 109/12.07.2011 г. по т.д.№ 748/2010 г. в осъдителната му част, апелативният съд е отхвърли като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма] [населено място] частичен иск за сумата 41666.66 лв. /като част от сумата 208 333.30 лв./ представляваща цена по договор за цесия от 31.10.2008 г., както и обективно съединения иск за мораторна лихва по чл.86 ал. 1 ЗЗД за сумата 1565.07 лв., която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. Със същото въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора частичен иск за неустойка по чл.92 ал. 1 ЗЗД във вр.с чл.8 от договора за цесия в размер на 8000 лв. /като част от сумата 161 006.35 лв./.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е тълкувал съдържанието на сключените между страните на 31.10.2008 г. няколко договора, между които съществува обвързаност и обусловеност, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК. Излага становище, че в конкретния случай волята на страните изразена в процесните договори е разтълкувана в противоречие с разпоредбата на чл.20 ЗЗД и практиката на ВКС по приложението й. Излага доводи, че решението съдържа произнасяне и по съществени правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: забранено ли е от закона възмездно поемане на задължение да се сключи договор за лицензия и следва ли в мотивите на решението при прогласяване нищожността на процесия договор да се посочи конкретната правна норма, на която противоречи.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Св.С. от АК – Шумен изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски в касационното производство в размер на изплатения адвокатски хонорар в размер на 1800 лева по приложеното към договора пълномощно с фактура от 01.08.2012 г.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото предмет на спора са обективно съединени частични искове по чл.79 и чл.92 ал. 1 ЗЗД, с които ищецът –касатор претендира от ответника уговорена цена срещу цедирано вземане, което цедентът има към [фирма] съгласно чл.2 от сключения между страните договор за цесия, както и мораторна неустойка по т. 8 от същия договор. По делото не се спори, че съществува взаимообвързаност между договора за цесия от 31.10.2008 г. и сключените на същата дата между същите страни договор за спогодба и договор за лицензия на търговска марка, с който [фирма] предоставил на ответника правото да използува търговската марка „Т.” във връзка с извършването на дейността по отчитане и разпределяне разходите за потребена топлинна енергия за районите на градовете Шумен, Р. и В. на абонати, на които са монтирани измервателни уреди с тази марка. По повод направено от ответника възражение за нищожност на цесионния договор, от който ищецът черпи правата си, по делото са представени доказателства, установяващи, че длъжник по цедираното вземане /представляващо неизплатени задължения по фактури издадени от 2002 г. до 2006 г. за монтирани прибори за отчитане на топлинна енергия/ е прекратено с решение на съда от 09.01.2008 г. дружество [фирма]. В тази връзка разпитан като свидетел бившият управител на ищеца до 2007 г. е заявил, че уговорките с ответника са, че който поеме пазарният дял освободен от „Топлоснабдяване-Р.” във връзка с отчитането и разпределението на топлинна енергия трябва да поеме и част от задълженията му от около половин милион лева към „Т. сървисис”. При тези фактически данни, тълкувайки съдържанието на договорните клаузи и съпоставяйки текстовете на трите договора решаващият съд е приел, че с цесионния договор страните не са целели вземането на ищеца да премине върху новия кредитор. Чрез този договор те са прикрили друга сделка, с която ответникът /цесионер/ се е задължил да плати на ищеца /цедент/ сумата 250000 лева, като целта е да получи лицензни права, за да може да се регистрира като извършващ услугата дялово разпределение на топлинна енергия с измервателни уреди с марка „Т.”, с каквито са били оборудвани обектите обслужвани от него в [населено място] по вече сключен договор с топлоснабдителното предприятие. За да отхвърли като неоснователни предявените искове съдът е направил решаващия извод, че договорът за цесия е привиден и като симулативна сделка с нищожен по смисъла на чл.26 ал. 2 ЗЗД. Реалната сделка, която се прикрива е да се ангажира ищеца срещу платената цена предвидена в договора за цесия да сключи договор за лицензия на търговската марка „Т.”. Тази прикрита сделка – плащане на пари за да се сключи договор за лицензия е забранена от закона, тъй като ищецът е ползувал положението си на притежател на изключителното право върху търговската марка за територията на страната и затрудненото положение на ответника предвид изискването на чл.139 а, ал.2, т. 2 от Закона за енергетиката.
При тези фактически данни поставеният от касатора материалноправен въпрос релевантен за изхода на делото е свързан с начина на тълкуване на процесните договори и приложението на чл.20 ЗЗД. По този въпрос, обаче, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Налице е трайноустановена непротиворечива съдебна практика на ВКС, която е в смисъл че при съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл.20 ЗЗД критерии – в този смисъл са р. № 81/07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о.; р. № 10/07.09.2010 г. по т.д.№ 241/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. постановени по реда на чл.290 ГПК имащи задължителен характер съгласно указанията дадени в т.2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Видно от данните по делото, апелативният съд е тълкувал клаузите на процесния договор за цесия в съответствие с константната съдебна практика спазвайки правилата предвидени в чл.20 ЗЗД съпоставяйки текстовете на спорните клаузи в тяхната връзка и с оглед съдържанието и смисъла на целия договор и свързаните с него договор за спогодба с нотариална заверка на подписите от 31.10.2008 г. и договор за лицензия на търговска марка „Т.”, уреждащи отношенията между страните. Що се касае до конкретните изводи на съда направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи представляват основания за касиране по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Изводите, до които е достигнал апелативният съд в резултат на извършеното тълкуване не могат да бъдат ревизирани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и задължителните указания в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Аналогично е положението и по поставения процесуален въпрос, тъй като непосочването в мотивите на решението на конкретната правна норма на закона обуславяща нищожност на договора по смисъла на чл.26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД води до необоснованост на постановения съдебен акт, което е извън обхвата на проверката за допустимост извършвана в производството по чл.288 ГПК. Съгласно указанията дадени в цитираното тълкувателно решение на ВКС, основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на обжалваното въззивно решение предвидени в чл.281 т. 3 ГПК.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1 т. 3 ГПК по материалноправния въпрос забранено ли е от закона възмездно поемане на задължение да се сключи договор за лицензия. Въпросът е некоректно зададен, тъй като в случая основанието за нищожност на прикритата сделка не е уговореното лицензионно възнаграждение от 0.65 лева на уред, в договора за лицензия, а нарушаването на императивните разпоредби на чл. 20 и чл.21 т. 4 от Закона за защита на конкуренцията, предвиждащи забрана за злоупотреба с монополно или господствуващо положение. Така поставеният въпрос е ирелевантен, тъй като няма качеството на обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваното решение.
При този изход на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени поисканите и направени от него съдебни разноски в настоящото производство в размер на сумата 1800 лева представляваща изплатеното адвокатско възнаграждение по представеното към отговора пълномощно с фактура.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд № 49/08.03.2012 г. постановено по в.т.д.№ 708/2011 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 1800 /хиляда и осемстотин/ лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: