О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№575
Гр. София, 26.11.2018 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 2746 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Б. като пълномощник на К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. срещу въззивно решение № 103, постановено на 13.04.2018 г. по в. гр. д. № 695/2017 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, в частите, с които е потвърдено решението на Пернишкия районен съд относно начина на извършване на делбата – чрез изнасяне на делбения недвижим имот на публична продан и отхвърляне на възлагателната претенция с правно основание чл.349, ал.2 ГПК на съделителката К. П. Д.; в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за осъждане на съделителката Т. П. К. да заплати на основание чл.346 ГПК във вр. с чл.30, ал.3 ЗС на първата жалбоподателка – сумата 1 500 лв. и на всеки от жалбоподателите М. П. и П. П. – сумата 1 000 лв., представляваща стойността на описани необходими и полезни разноски, като вместо него е постановено ново по същество и претенцията срещу съделителката Т. П. К. е отхвърлена; в частта, с която е обезсилено като недопустимо първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията на К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. срещу Т. П. К. за заплащане на сумата 6 500 лв., представляваща разликата над присъдения размер от 3 500 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., с която приживе на общия наследодател П. С., са спомогнали да се увеличи неговото наследство, като в тази част делото е върнато за ново разглеждане по заявената претенция с правно основание чл.346 ГПК във вр. с чл.12, ал.2 ЗН.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:
1. какви са предпоставките за уважаване на възлагателна претенция по чл.349, ал.2 ГПК; към кой момент следва да се извърши преценката, че съделителят е живял в делбения имот; сочи се противоречие с решение № 19/08.02.2013 г. по гр. д. № 619/2012 г. на ВКС, второ г. о.;
2. изключва ли се възможността за възлагане на това основание, ако през зимните месеци съделителят живее в друго населено място или в чужбина; поддържа се противоречие с решение № 166/04.07.2011 г.на ВКС по гр. д. № 1390/2010 г., второ г. о.; решение № 110/25.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 432/2016 г., първо г. о.;
3. не следва ли имотът да се възложи на претендиращия възлагане съделител, когато той притежава единствено идеална част от жилищен имот; сочи се противоречие с решение № 229/07.04.2010 г. по гр. д. № 14/2009 г на ВКС, първо г. о.;
4. длъжен ли е въззивният съд да изгражда своите правни изводи не само въз основа на отделните факти, но и на връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото, за да изясни действителните отношения между страните;
5. следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните;
6. длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и всички обстоятелства, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства, доводите на страните и изложи собствени мотиви по въведените възражения; какви са правомощията на въззивната инстанция при приета неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд;
Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба Т. П. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице в частите, с които с въззивното решение е потвърден първоинстанционния съдебен акт относно начина на извършване на делбата, като съображенията за това са следните:
Производството е делбено във фазата на извършване на делбата. С влязло в сила решение е допуснато извършване на съдебна делба между съделителите на процесния недвижим имот: УПИ V в кв.5 по плана на [населено място], [община], с площ 846 кв. м., заедно с построената в него вилна сграда, при следните квоти: за съделителката Т. П. К. – 3/6 ид. ч. и за всеки от съделителите К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. – по 1/3 ид. ч. Съсобствеността е възникнала по силата на наследствено правоприемство от П. Д. С., починал през 2005 г., като съделителката Т. К. е негова дъщеря, а съделителите К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. са съответно преживяла съпруга и низходящи на починалия през 2012 г. син на общия наследодател – Д. П. Д..
В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката К. Д. е заявила претенция за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК. Твърдяла е, че е живяла в делбения имот към момента на смъртта на общия наследодател, както и че не притежава собствено жилище.
Според заключението на съдебно – техническата експертиза, изслушана в първоинстанционното производство, делбеният имот е неподеляем. Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за уважаване на претенцията на съделителката К. за възлагане на делбения имот, като основният му решаващ извод е направен въз основа липсата на предпоставката съделителят да е живял в имота към момента на смъртта на наследодателя. Същият се основава на анализираните в съвкупност събрани противоречиви свидетелски показания относно този факт /едната група свидетели възпроизвежда обстоятелства, свързани с обитаването на сградата от К. Д., а другата група свидетели, посочени от ответницата, ги опровергава/. Изложени са и съображения, че имотът няма характер на жилищен – сградата не отговаря на изискванията на чл.40 и параграф 5, т.30 от ДР на ЗУТ, както и че съделителката притежава право на собственост върху идеална част от жилищен имот, находящ се в [населено място].
Не е налице поддържаното касационно основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, свързани с установените изисквания за възлагане по този ред.
В цитираното решение № 19/08.02.2013 г. по гр. д. № 619/2012 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че ако претендиращият възлагане по реда на чл.349, ал.2 ГПК съделител е живял в имота към момента на смъртта на единия от наследодателите, от които черпи права, това е достатъчно за да се приеме, че са налице предпоставките за възлагане. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с това разрешение, а е приел, че както към момента на смъртта на общия наследодател, така и към момента на смъртта на прекия наследодател на заявилата претенция съделителка К. Д., не е установено, че тя е живяла в имота.
В приложеното решение № 166/04.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. на ВКС, второ г. о., е възприето, че трайното пребиваване в жилището преди откриване на наследството, независимо от целта на това пребиваване – било то за задоволяване на жилищна нужда, било за осигуряване на грижи за наследодателя поради здравословни проблеми и напреднала възраст, запълва законовото изискване съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството. Не се разкрива сходство с решение № 110/25.05.2016 г. по гр. д. № 432/2016 г. на ВКС, първо г. о., в което е прието, че пребиваването на съделител в чужбина поради командировка не изключва извод, че съделителят е живял в жилището, ако е установено, че за времето, когато се е завръщал в страната, е живеел в същото жилище.
Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса, свързан с притежаването на друг жилищен имот. Действително, заключението на въззивния съд не съответства на установената съдебна практика, в която се приема, че притежаването на идеална част от друг имот не е пречка за възлагане по чл.349, ал.1 ГПК /ТР № 1 от 2004 г. на ВКС, ОСГК, т.7; решение № 229 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 14 от 2009 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 72 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 6017 от 2014 г. на ВКС, първо г. о./, но приетото по този въпрос не е обусловило решаващите изводи на съда. Отхвърлянето на възлагателната претенция е обосновано с липсата на първата предпоставка – съделителят да е живял в имота към момента на откриване на наследството.
Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е обезсилено като недопустимо първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията по сметки за заплащане на сумата 6 500 лв. Съображенията за това са следните:
Съделителите К. Д., М. П. и П. П. са заявили следните претенции по сметки с правно основание чл.346 ГПК: за заплащане на сумата 6 500 лв., с която приживе на общия наследодател са спомогнали да се увеличи неговото наследство, представляваща стойността на подробно описани необходими и полезни разноски, направени в периода 1973 г. – 2005 г., както и за заплащане на сумата 3 500 лв., представляваща стойността на разноски, направени след 2005 г.
По отношение на първата претенция по сметки за заплащане на сумата 6 500 лв. е прието, че същата представлява самостоятелна такава, по която районният съд не се е произнесъл – разгледал е като обща претенцията по сметки за заплащане на сумата 10 000 лв., без да отчете, че част от необходимите и полезни разноски са извършени преди смъртта на общия наследодател, а друга част от тях след неговата смърт. Посочено е, че районният съд не само е определил неправилна правна квалификация, но е извел тази квалификация от обстоятелства, на които страната не се е позовала, като се е произнесла по непредявен иск. Разглеждането на претенцията, без обсъждането на въведените от ищците твърдения, е обусловило и невъзможността за произнасяне по въведеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност. На това основание първоинстанционното решение е обезсилено в тази част и делото е върнато за ново разглеждане и произнасяне по претенцията с правно основание чл.12, ал.2 ЗН.
Настоящият състав на ВКС, намира че следва да се допусне касационно обжалване по следния процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на конкретното дело: длъжен ли е въззивният съд да разреши спора по същество и в съответствие с приетата за правилна правна квалификация на претенцията по сметки, а не да обезсилва обжалваното решение поради неправилна правна квалификация. По този въпрос е налице произнасяне в трайно установената съдебна практика по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 73/23.05.2014 г. по гр. д. № 73/2014 г. на ВКС, второ г. о.; решение № 139/16.06.2016 г. по гр. д. № 3400/2014 г. на ВКС, първо г. о..; решение № 148/15.07.2014 г. по гр. д. № 952/2014 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 406/14.01.2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на ВКС, четвърто г. о. Преценката за съответствие на обжалваното въззивно решение с разрешението, дадено в цитираните по-горе съдебни актове, налага касационното обжалване да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на претенцията срещу съделителката Т. П. К. за заплащане на основание чл.346 ГПК във вр. с чл.30, ал.3 ЗС на К. Д. – сумата 1 500 лв. и на всеки от съделителите М. П. и П. П. – сумата 1 000 лв., представляваща стойността на описани необходими и полезни разноски, тъй като в тази част съдебният акт не подлежи на обжалване /по аргумент от чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
С оглед изхода на делото касаторите трябва да заплатят на ответницата по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 300 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 103, постановено на 13.04.2018 г. по в. гр. д. № 695/2017 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, в частите, с които е потвърдено решението на Пернишкия районен съд относно начина на извършване на делбата – чрез изнасяне на делбения недвижим имот на публична продан и отхвърляне на възлагателната претенция с правно основание чл.349, ал.2 ГПК на съделителката К. П. Д..
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение в частта, с която е обезсилено като недопустимо първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията на К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. срещу Т. П. К. за заплащане на сумата 6 500 лв., представляваща разликата над присъдения размер от 3 500 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., с която приживе на общия наследодател П. С., са спомогнали да се увеличи неговото наследство и делото е върнато за ново разглеждане по заявената претенция с правно основание чл.346 ГПК във вр. с чл.12, ал.2 ЗН.
Указва на жалбоподателите да внесат по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 238 лв. /двеста тридесет и осем лева/ и в същия срок да представят вносен документ за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След внасяне на таксата в срок, делото да се докладва за насрочване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. в ЧАСТТА, е отменено първоинстанционното решение за осъждане на съделителката Т. П. К. да заплати на основание чл.346 ГПК във вр. с чл.30, ал.3 ЗС на първата жалбоподателка – сумата 1 500 лв. и на всеки от жалбоподателите М. П. и П. П. – сумата 1 000 лв., представляваща стойността на описани необходими и полезни разноски, като вместо него е постановено ново по същество и претенцията срещу съделителката Т. П. К. е отхвърлена.
Осъжда К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. да заплатят на Т. П. К. сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща направени по делото разноски.
Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му пред друг тричленен състав на ВКС в частта, с която жалбата е оставена без разглеждане.
Председател: Членове: