2
2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 576
София, 16.12. 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3043/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 869 от 15.04.2019 г. по гр. д. № 5524/2018 г. Софийският апелативен съд е потвърдил решение /№ 2062/ от 30.03.2018 г. по гр. д. № 13555/2013 г. на Софийския градски съд в обжалваната част, с която е уважен в установителната част иск по чл. 108 ЗС на „Ню Бояна Филм“ АД срещу „Къмпани Билд Комерс“ ЕООД за ревандикация на реална част от недвижим имот, както и иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за лишаване от право на ползване на процесната част за периода от 10.10.2009 г. до 10.10.2013 г. за сумата 253 920 лева.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК, чрез адв. П. П. С., е подадена от „Къмпани Билд Комерс“ ЕООД с искане въззивното решение да се обезсили като недопустимо, евентуално да се отмени като неправилно. По същество изложените в жалбата твърдения са за неправилност на решението и отмяна на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд, че придобивният способ, сочен от ищеца – чл. 17а ЗППДОбП /отм./, е осъществен, и че реституция – нито по ЗСПЗЗ, нито по ЗВСОНИ, противопоставима на ищеца, в полза на праводателите на ответника, не е настъпила. В тази връзка се твърди неправилно приложение на чл. 77, ал. 3 ЗПОГПСГО от 1941 г. /отм./, респективно чл. 47 ЗБНМ /отм./ и чл. 39, ал. 1 и чл. 74а вр. чл. 42 ЗПИНМ /отм./ след изменението от 1956 г., тъй като съдът не е зачел отпадането на вещнотранслативния ефект на плана поради незаплащане на обезщетение от държавата на собствениците на отчуждените имоти, което е довело и до неправилно приложение на чл. 2, ал. 2 и 3 ЗВСОНИ, чл. 18 и пар. 6 ЗППДОбП /отм./ и извод за ненастъпил реституционен ефект, включително поради наличие на пречки за реституцията предвид приетото от съда наличие на осъществено комплексно мероприятие, което не изисква пълно застрояване на процесната реална част от имота. Поддържа се и неправилно приложение на ЗСПЗЗ, като се твърди, че имотът не е изгубил земеделския си характер преди обобществяването на земята. Като необоснован поради липса на доказателства се сочи изводът на въззивния съд, че процесната реална част е преминала в активите на преобразуваното търговско дружество. Неправилно въззивният съд приел за неоснователно и правопрекратяващото възражение за придобиване на имота по давност. Поддържа се нарушаване на чл. 236, ал. 2 вр. чл. 235, ал. 2 ГПК поради необсъждане на всички доводи и възражения на ответника, както и поради непълна и едностранна преценка на относимите по делото доказателства и основаване на решаващите изводи върху непредставени физически по делото, а и отсъстващи от архивите на дирекция „Архитектура и градоустройство” доказателства, какъвто е т. н. „план М.” от 1938 г. Относно решението по иска за парично вземане по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се поддържа довод за неговата недопустимост, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск – по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вместо по иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС, както и поради произнасяне свръхпетитум.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване като решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС са посочени следните въпроси: 1.Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, представлява ли елемент от фактическия състав на уредения в чл. 17а ЗППДОбП /отм./ придобивен способ и поражда ли право на собственост върху имота в полза на това лице, като се цитират т. 2г на ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 204 от 07.02.2017 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 1703/2015 г., на които въззивното решение противоречи; 2. Встъпителен баланс на ДП „Българска кинематография“ от 05.04.1948 г., годишен баланс на ДП „Българска кинематография“ към 31.12.1948 г. и анализ на балансовите сметки удостоверяват ли, че правата на собственост са упражнявани от държавното предприятие „Българска кинематография“ и въобще удостоверяват ли заприходяване на земя, като се поддържа противоречие с решение № 169 от 02.02.2017 г. на ВКС, І-во г. о., по гр. д. № 946/2016 г.; 3. Кога настъпва вещноправният ефект при отчуждаването на имотите по ЗПОГПСГО от 1941 г. /отм./; възражението за настъпила реституция по ЗВСОНИ /и по-точно по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ/ – поради отнемане без законово основание, и липса на надлежно заплатено обезщетение, респективно за заличаването на незабавния вещноотчуждителен ефект на заповед № ………. от 19.04.1948 г. на министъра на комуналното стопанство, с която е утвърден подробният регулационен план, съобразен с общия градоустройствен план за филмов център – „Българска кинематография”, противопоставимо ли е на „Ню Бояна филм” АД и настъпила ли е тази реституция към 22.11.1997 г., след като държавното предприятиие е преобразувано в еднолично търговско дружество с държавно имущество, считано от 07.02.1995 г., от която дата е станало и „собственик” по силата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, при положение, че приватизацията е открита през февруари 1999 г., а договорът за приватизация е сключен на 24.01.2006 г., разрешен според касатора в противоречие с т. 1 и т. 3 на ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 169 от 02.02.2017 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 946/2016 г., решение № 300 от 28.06.2011 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 3248/ 2008 г. и решение № 447 от 30.12.2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 333/2010 г., а в касационната жалба се сочат решение № 13 от 27.01.2012 г. по гр. д. № 176/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 6746/2013 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 84 31.01.2014 г. по гр. д. № 7136/2013 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 72 от 10.07.2012 г. по гр. д. № 425/2011 г. на ВКС, І-во г. о.; 4. Какво е значението на благоустройственото мероприятие, проведено върху одържавения имот и асимилирането на одържавения имот в „единно комплексно мероприятие „Национален киноцентър“ независимо от това дали имотът е застроен изцяло, представлява ли пречка за реституцията на имота по ЗВСОНИ, респективно – по ЗСПЗЗ; правото на собственост върху имоти, отнети по реда на благоустройствените закони, може ли да бъде възстановено по реда на ЗСПЗЗ; какви са мероприятията, които не позволяват възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, като се цитират: решение № 11 от 16.02.2015 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 4680/2014 г., решение № 100 от 22.04.2013 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 825/2012 г.; решение № 567 от 21.06.2010 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 1112/2009 г., решение № 169 от 02.02.2017 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 946/2016 г., решение № 181 от 14.09.2011 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 261/2010 г., решение № 352 от 20.03.2007 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 3177/2005 г., решение № 432 от 20.04.2012 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 228/2011 г. и решение № 158 от 04.07.2016 г. на ВКС, I-во г. о., по гр.д. № 1048/2016 г., а в касационната жалба – решение № 259 от 08.01.2013 г. по гр. д. № 299/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 169 от 02.02.2017 г. на ВКС, І-во г. о., по гр. д. № 946/2016 г.; 5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите на решението си по всички наведени във въззивната жалба основания и доводи за недопустимост и за неправилност на първоинстанционното решение; длъжен ли е въззивният съд да прецени доказателствата и доводите на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства – мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои – не, кои възприема и кои – не; длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви експертни заключения и разногласия на вещи лица да изложи мотиви по какви съображения възприема едното и не кредитира другото, като се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 180 от 06.02.2017 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 1826/2016 г., решение № 147 от 31.07.2018 г. на ВКС, II-ро т. о., по т. д. № 1715/2017 г., решение № 69 от 20.03.2014 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 6690/2013 г., решение № 50 от 22.05.2019 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 1441/2018 г., решение № 90 от 04.07.2018 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 2710/2017 г., решение № 85 от 04.07.2018 ВКС, III-то г. о., по гр. д. № 4262/2017 г., решение № 292 от 20.01.2016 г. на ВКС III-то г. о., по гр. д. № 952/2018 г., решение № 45 от 05.03.2019 г. на ВКС, ІV-то г. о., по гр. д. № 1365/2018 г., а в касационната жалба – и с решение № 353 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 2126/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 463 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 2541/2015 г. на ВКС, ІV-то г. о. Касаторът се позовава и на недопустимост и очевидна неправилност като основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК.
От ищеца „Ню Бояна Филм“ АД, чрез адв. Е. М., е постъпило писмено становище, с което, с твърдения за предявяване на чужди права пред съд и преклудирани възражения, жалбата се оспорва като недопустима, при евентуалност се оспорва наличието на сочените основания за допускане на касационното обжалване, а на последно място- като неоснователна, като се претендират разноски за тази инстанция.
Върховният касационен съд, състав на I-во г. о., не споделя доводите на ищеца, ответник по жалбата, за нейната недопустимост, тъй като по същество те кореспондират с въпроса за нейната основателност, респективно – с недопустимостта и неправилността на въззивното решение.
По въпроса за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване съставът на ВКС, I-во г. о., намира следното:
Предявените от „Ню Бояна Филм“ АД срещу „Къмпани Билд Комерс“ ЕООД искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД са основани на твърдението, че ищецът е собственик на реална част с площ от 3 656 кв. м. от имот, целият с площ от 302 851 дка, актуван с акт за частна държавна собственост № ………… г., находящ се в[жк], [населено място], район „В.”, по силата на правоприемство от държавата и предоставено право на стопанисване и управление в лицето на ДП „Българска кинематография“ към К., СИФ „Бояна“, „Бояна филм“ ЕАД по реда на чл. 17а ЗППДОбП /отм./.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил придобивното основание на ищеца с довод за отпаднало еx lege отчуждително действие на чл. 77, ал. 3 ЗПОГПСГО /отм./ с приемането на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ 1992 г., липса на нотариален акт за собственост, неангажиране на доказателства за предоставено право на стопанисване и управление по реда на Правилника за държавните имоти /отм./ и Наредбата за държавните имоти от 1975 г. /отм./, както и липса на индивидуализация на имота според акта за държавна собственост от 2003 г. Претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е оспорена като неизискуема и едновременно като погасена по давност в голямата си част. Ответникът е заявил и свое право на собственост, основано на възстановена собственост на праводателите му по ЗСПЗЗ, евентуално по ЗВСОНИ, както и на придобивна давност чрез завладяването му, считано от 31.01.2003 г., до датата на подаване на исковата молба – 10.10.2013 г., като в тази връзка е изложил твърдения, че е придобил процесния имот от „Група „Технология на металите – А. Б. холдинг“ АД с н. а. № …./2007 г., а дружеството на свой ред я е придобило като част от УПИ ……-… от кв. …, цялото с площ от 11 486 кв. м., от Н. Х. М., М. М. М. и К. М. М., с н. а. № …./2003 г. за покупко-продажба. Същевременно частта, заключена между т. 7 и т.т. 14-15 съобразно приложената към исковата молба схема, са били собственост на В. В. М. по силата на решения на поземлената комисия при район „В.” от 1997 г., срещу която ответникът има притезание по сключен предварителен договор от 2003 г. и договор за цесия с “Група „Технология на металите – А. Б. холдинг” АД от 2007 г. Направени са и възражения за подобрения и право на задържане. Ищецът е оспорил валидността и материалната законосъобразност на решенията на поземлената комисия, легитимиращи праводателя на ответника по предварителния договор.
Въззивният съд приел, че с влязло в сила решение е уважен предявеният от ответника срещу В. В. М. иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на два незастроени имота с пл. № № …. и … и площ съответно от 167 и от 1 305 кв. м., възстановени на продавача с решения №№ ……… и……….. от 02.12.1997 г., като процесната ревандикирана част попада извън имотите, за които е уважен конститутивният иск. Прието е още на база основната, допълнителната и повторната съдебно-технически експертизи, че процесният имот е част от терен, отреден по общия градоустройствен план на Столична голяма община, утвърден с указ № 973/1949 г. на Народното събрание, за изграждане на „национален киноцентър”, в граници, включващи процесната част, като през годините по различните устройствени и регулационни планове същият е попадал винаги в терена, отреден за изграждане на киноцентъра, а мероприятието, за което е бил отреден, е комплексно по своя характер и е осъществено, като са налице наземни сгради и инфраструктурни обекти, комуникации и съоръжения, включително подземни, вътрешни комуникационни асфалтови алеи и озеленени площи в целия терен на киноцентъра, като застрояването е съответстващо на дейността, за която имотът е отчужден. Понастоящем имотът попада в югоизточния ъгъл на границите на терена, определен като зона ІІ „Технологична територия на Национален киноцентър по Генплан”, която, според обясненията на вещите лица инж. Х. и инж. Г., се използва за производствените, технологични нужди на киноцентъра. В относителна близост до него се намира склад за пиротехнически материали. Върху него не е реализирано строителство, с изключение на вътрешен технологичен път с дължима 50-60 м. Прието е също така, че процесният имот е загубил качеството си на земеделска земя и е придобил статут на урбанизирана територия отпреди колективизацията, поради което редът по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността е неприложим по отношение на него, а с оглед реализираното преди влизане в сила на закона мероприятие /като преценката за това се прави за целия терен/, е налице и пречка по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Прието е, че имотът е част от имот с площ от 302 851 кв. м., като е бил включен в активите по баланса към 31.12.1948 г. на ДП „Българска кинематогафия“, а впоследстиве – включен в материалните активи на Студия за игрални филми „Бояна”, което, заедно със Студия за анимационни филми „София” и ДП „Обработка на филми“, са преобразувани в еднолично акционерно дружество с държавно имущество „Бояна филм” ЕАД, вписано с решение от 07.02.1995 г., т. е. при влизане в сила на първия реституционен закон – ЗСПЗЗ, през 1992 г. имотът е бил част от активите на държавна фирма, а впоследствие при преобразуването е включен в активите на „Бояна филм” ЕАД. Имотът е бил заведен в счетоводния баланс на ищеца по силата на акт за държавна собственост от 13.04.1970 г., отнасящ се до земя с обща площ от 1 118 дка, и акт за държавна собственост № ………. от 18.02.2003 г., отнасящ се до земя с обща площ от 302 851 кв. м. след Разпореждане на МС № 9/29.07.2002 г. Същият е бил част от активите, обявени за приватизация, и не е бил засегнат /изключен/ от последващото намаление на капитала на приватизираното дружество с посоченото разпореждане.
От правна страна е прието, че е осъществена и доказана първата предпоставка на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, а именно към момента на преобразуването имотът да е държавен, предвид незабавния вещно-правен ефект на заповед № ………/19.04.1948 г., с която е утвърден подробният регуалционен план, съобразен с общия градоустройствен план, по който отчужденият имот е отреден за „киноцентър”. Налице е и втората предпоставка – правото на стопанисване и управление е било предоставено ДП „Българска кинематография“, като доказателства за това се черпят от встъпителния баланс на предприятието, баланс към 31.12.1948 г. и анализа на балансовите сметки. Налице е и третата предпоставка – процесният имот не е изрично изключен от капитала на дружеството при преобразуването му, като извод за това е направен въз основа на представените по делото доказателства – акт за държавна собственост, оценки на активите, балансови сметки и заприходявания по тях. Прието е, че към датата на вписване на решението за преобразуване на държавното предпириятие в търговско дружество, а именно – 07.02.1995 г., ищцовото дружество е придобило собствеността върху процесната реална част, като към тази дата няма настъпил реституционен ефект в полза на праводателите на ответника, противопоставим на праводателя на ищеца.
По претендираното от ответника право на собственост въз основа на настъпила в полза на праводателите му земеделска реституция, по пътя на косвения съдебен контрол е прието, че имотите са изгубили земеделския си характер още преди колективизацията, поради което ЗСПЗЗ е неприложим, като независимо от това е прието и, че е налице пречка за реституция по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, а именно осъществено фактически комплексно мероприятие по смисъла на пар. 1в, ал. 1 и 2 от ДР на ППЗСПЗЗ към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила. По възражението за придобиване правото на собственост по реда на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ поради отнемане на имота от бившите собственици без законово основание, е прието, че това реституционно основание по ЗВСОНИ влиза в сила едва през 1997 г., към който момент придобивното основание на ищеца вече е било осъществено и поради липсата на придадено обратно действие на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ то е непротивопоставимо на ищеца. Прието е още, че във всички случаи на включване на реституирани по реда на ЗСПЗЗ или ЗВСОНИ имоти към активите на приватизирано търговско дружество с държавно участие, съгласно чл. 18 и пар. 6 ЗППДОбП /отм./ правоимащите реституирани собственици следва да заявят възстановеното си право пред органа по приватизация в рамките на преклузивния двумесечен срок, в противен случай правото им се трансформира в право на обезщетение в дялове и акции от дружеството.
По възражението за придобиване на имота по давност е прието, че праводателят на ответника „Група „Технология на металите – А. Б. холдинг“ АД, не е установил владение от момента на сключване на предварителния договор, видно от съдържанието на т. 4 от съшия, в която е записано, че владението ще бъде предадено в деня на сключване на окончателния договор, а, че ответникът лично е установил фактическа власт чрез завладяването на имота, а не на правно основание, едва през 2009 г., когато започва да извършва строителни работи в него, достигнали до знанието на ищеца, който активно се противопоставил. Изтеклият оттогава до датата на исковата молба – 10.10.2013 г., срок е недостатъчен по състава на общата придобивна дваност.
Въззивният съд приел за основателна и претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, която следва съдбата на главния иск, като е съобразен и периодът на ползване на имота – от 10.10.2009 г. до 10.10.2013 г., или от поставяне на оградата до реалното възстановяване на владението, което е реализирано по административен ред.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение първият поставен в изложението въпрос разкрива характерстиките на обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице твърдяното противоречие с цитираната от касатора практика, тъй като в решението си въззивният съд изрично е посочил, че съгласно ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС не е необходимо предоставеният за стопанисване и управление имот да е заприходен в баланса на преобразуваното търговско дружество, като заприходяването в баланса играе ролята на непряко доказателство, каквото доказателство е и актът за държавна или общинска собственост относно предоставянето на имота за стопанисване и управление. Приетото от въззивния съд е в пълно съответствие с цитирания тълкувателен акт, както и с решение № 204 от 07.02.2017 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 1703/2015 г., в които е прието, че заприходяването на имот в баланса на държавното предприятие, макар само по себе си да не е придобивно основание, има непряко доказателствено значение за осъществяването на втория елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, каквото е предоставянето на правото на стопанисване и управление от държавата на държавно предприятие.
Вторият поставен в изложението въпрос е изцяло фактически, защото отговорът му изисква навлизане в доказателствения материал по делото пред инстанцииите по същество и конкретна преценка на събраните доказателства, в т. ч. на експертизите, стъпили върху анализ на балансовите сметки на ДП „Българска кинематография“. Съгласно приетото в мотивите към т. 1 на ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставеният от касатора въпрос не следва да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпрос, който не е правен, е негодна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, поради което изследването за наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК се явява безпредметно. Освен това – преценката на събраните по конкретното дело доказателства е правомощие на решаващия това дело съдебен състав, който не е обвързан от преценката, която друг състав е дал на същите доказателства. Затова не може да се говори за противоречие с решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр. д. № 946/2016 г. на ВКС, І-во г. о., според което анализът на встъпителния баланс на ДП „Българска кинематография” от 05.04.1948 г. и на годишния баланс налага извода, че към момента на образуване на държавното предприятие имотите не са платени на бившите собственици, защото земя не е заприходена, а са предвидени само суми за придобиването на земя. На последно място – при изследване на въпроса дали процесният имот е част от терена, предоставен за стопанисване и управление на ДП „Българска кинематография”, въззивният съд е изходил не само от цитираните писмени доказателства, но е съобразил и заключенията на техническите експертизи, според които в различните устройствени и регулационни планове, последвали Указ № 973/1949 г., имотът е попадал винаги в терена, отреден за изграждане на киноцентъра.
Третият поставен в изложението въпрос е обуславящ изхода на спора предвид наведеното от ищеца отчуждаване на терена за киноцентър с общия градоустройствен план на Столична голяма община и държавния характер на процесния имот и въведеното с отговора по чл. 131 ГПК твърдение за отпаднало еx lege отчуждително действие на чл. 77, ал. 3 ЗПОГПСГО /отм./ с приемането на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ от 1992 г. Въпросът обаче не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. цитираната от касатора, която неизменно приема директно отчуждително вещноправно действие на ЗПОГПСГО /отм./. Не е разрешена в противоречие с практиката на ВКС и частта от въпроса по приложението на чл. 74а ЗПИНМ /отм./ във връзка с питането дали имотът, отреден за киноцентър по ЗПОГПСГО /отм./, е бил фактически завзет до 09.07.1956 г. и дали е било изплатено обезщетение на бившите собственици съгласно изменението на чл. 39 ЗПИНМ /отм./. Това е така, защото по делото е прието, че до изменението на закона през 1956 г. имотът е бил завзет за предвиденото мероприятие. В този смисъл е и становището на ответника в отговора на исковата молба /л. 253 от първоинстанционното дело/, че имотът е бил завзет за държавен и предаден на Комитета по кинематография през 1952 г. /мотивирано с позоваването на акт за държавна собственост № …………. от 29.09.1952 г./. Но дори да се приеме, че собствениците на отчуждените имоти не са били обезщетени и е налице незаконно отнемане, то в случая приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ е изключено предвид наличието на мероприятие, включващо и процесния имот, което съставлява пречка за реституция, защото отчужденият имот вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден. Този извод не се променя от факта, че процедурата по приватизация на търговското дружество е открита по-късно, след 22.11.1997 г. В този смисъл правото на ищеца е противопоставимо на правото, претендирано от ответника по иска, сега касатор.
Четвъртият въпрос съдържа няколко самостоятелни материалноправни въпроса – за пречките за реституция по ЗВСОНИ, за пречките за реститиция по ЗСПЗЗ, които пречки са различни, а така също и за приложимия реституционен закон с оглед статута на имота към момента на отнемането и начина на отнемането му от държавата. В частта за характера на проведеното мероприятие като пречка за реституция по ЗСПЗЗ въззивният съд се е произнесъл по пътя на косвения съдебен контрол и то въпреки, че е приел, пак по реда на този контрол, че имотът е загубил земеделския си характер преди колективизацията, което кореспондира с невалидност на решението на поземлената комисия поради липса на материална компетентност на поземления орган. Дори да се допусне в тази връзка, че въпросът е обуславящ, макар с отговора му да не може да се преодолее изводът за неземеделския характер на имота към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ и приложението на ЗВСОНИ като реституционен закон, то той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора и която приема по приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, че разпоредбата не въвежда изискване да са били спазени процедурите по отреждането на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, за законност на строителството, както и за предоставянето на сградите или другите съоръжения за стопанисване на определена държавна организация, нито изискване за площта на сградите, вида на конструкцията им и начина им на прикрепване към земята. Достатъчен е обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие на държавата. Съгласно константната практика на ВКС в хипотезата на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ се имат предвид имоти както извън, така и в чертите на регулацията, застроени или засегнати от предвидено мероприятие, като за разлика от чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ се има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности, като така осъщественото комплексно благоустройствено мероприятие върху земеделска земя преди влизане в сила на ЗСПЗЗ представлява пречка за реституцията на земята. Пак според тази практика пречката по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ се преценява към момента на влизане в сила на реституционния закон, като преценката за характера на проведеното мероприятие се извършва въз основа на легалните определения в пар. 1в, ал. 1 и 2 от ДР на ППЗСПЗЗ. Колкото до пречката по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ въззивният съд не е дължал произнасяне, защото същият е неприложим в настоящия случай, който не касае хипотеза на строителство, извършено от физически лица. Осъществяването на комплексното мероприятие съставлява пречка за реституция и по ЗВСОНИ, поради което вззивното решение не противоречи, а съответства на трайната съдебна практика по приложението и на този реституционен закон.
По поставения пети въпрос следва да се посочи, че изложението в тази си част съдържа оплаквания по правилността на решението, която обаче не е предмет на преценка във фазата по допускане на касационното обжалване. Освен това – въззивното решение съдържа съображения по наличието или липсата на отчуждително вещноправно действие на ЗПОГПСГО /отм./, по предоставянето на одържавения имот за стопанисване и управление на държавно предприятие, по намаляването на капитала на приватизираното дружество, като в тази връзка съдът е обсъдил относимите писмени доказателства и заключенията на техническите и счетоводните експертизи; част от доказателствата, посочени от касатора, не са обсъдени от въззивния съд, тъй като са били неотносими към предмета на спора – напр. някои от документите, предоставени на страната въз основа на съдебно удостоверение от общинската служба по земеделие; данните в писмото, приложено на л.л. 20-22 от първоинстанционното делото, са били предмет на проверка от експертизите; същото е относимо и за встъпителния и годишен баланс на държавното предприятие, както и за акта за държавна собственост № ………. от 18.02.2003 г., които, преценени в съвкупност с другите относими доказателства, са формирали правния извод на въззивния съд за наличие на терен, отчужден за нуждите на кинематографията; заключението на повторната техническа експертиза е било съобразено от въззивния съд; предварителният договор от 29.12.2003 г. и анексът от 23.07.2007 г. не внасят промяна във фактическата обстановка по правопрекратяващото възражение, защото при въвеждането му самият ответник /сега касатор/ се е позовал на владение, считано от 31.01.2003 г. Що се отнася до доводите на касатора, свързани с това дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, следва да се посочи, че те касаят правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел наличие на незабавен вещно-правен ефект на заповед № 2139 от 19.04.1948 г., с която е утвърден подробният регулационен план, съобразен с общия градоустройствен план за киноцентър, изложил е съображения защо е налице мероприятие, което не позволява възстановяването на собствеността, а правилността на тази преценка, както се посочи, не е предмет на производството по селекция на касационните жалби. Не са налице противоречиви заключения на вещите лица по факта на реализираното строителство. Изявлението на вещото лице инж. Х., че се касае за празно, изоставено място, не противоречи на становището на останалите вещи лица, защото те не са поддържали наличие на осъществено строителство върху спорния имот, а са установили, както и посоченото вещо лице, че на място Н. киноцентър е реализиран като комплексно мероприятие. Съобразно с всичко изложено не може да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, включително представената от касатора, която приема, че при постановяване на въззивното решение съдът следва да подложи на самостоятелна и съвкупна преценка доказателствата, като, ако приема някое за недостоверно, да изложи мотиви за това, а при наличие на противоречиви експертни заключения да изложи мотиви по какви съображения възприема едното и не кредитира другото заключение, да обсъди защитните тези на страните, да извърши проверка на доводите във въззивната жалба. Въззивният съд не е действал в противоречие със съдебната практика и при разглеждането на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Доводите, изложени от касатора в тази насока, се повтарят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК и ще бъдат разгледани там.
Не са налице и наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и предл. 3-то ГПК за допускане до касационна проверка.
Не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. Квалифицирането на иска за парично вземане по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 73, ал. 1 ЗС, каквато според касатора е вярната правна квалификация, не води до произнасяне по недопустим иск, а оттам – и до недопустимост на постановеното решение. Искът за парично вземане не се явява недопустим и предвид отхвърлянето на осъдителната част на ревандикационната претенция, обосновано с данните по делото, че ищецът е възстановил през 2016 г. – при висящността на процеса, владението си върху спорния имот – обезщетение е присъдено само за периода, през който ищецът е бил лишен от правото да ползва собствения си имот. Не се констатира и произнасяне свръхпетитум, защото искът е уважен в размер на 253 920 лева след поискано и допуснато увеличение /молба с правно основание чл. 214 ГПК на л. 916 от първоинстанционното дело; определение на първоинстанционния съд на л. 927, с което исканото изменение на размера на иска е допуснато/. Присъденото обезщетение от 253 920 лева е дължимо за период от четири години /48 месеца по 5 290 лева/,