8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
[населено място] 17.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1088/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищците по делото В. С. И. и Д. И. И. против решение №2306/06.12.2016г. по в.гр.д.№3481/16г. на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №2105/14.03.2016г. по гр.д.№5261/14г. на СГС в частта,с която са отхвърлени предявените от тях срещу [фирма] искове по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над 20 000 лв. до предявените 40 000 лв. /за първата ищца/ и над 10450 лв. до предявените 28 000 лв. /за втората ищца/.
В касационната си жалба ищците излагат доводи за неправилност,поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила,както и за необоснованост на изводите на апелативния съд за неоснователност на претенциите им за разликата до пълния им предявен размер. Оспорен е определеният от въззивния съд като справедлив с оглед обезщетяването на претърпените от тях неимуществени вреди размер,като необичайно нисък при липса на изложени мотиви за занижаването му.
В отговор на касационната жалба [фирма] счита,че не са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол,а по –същество – излага доводи за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което е допустима.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
Първата инстанция е сезирана с предявени от В. С. И. и Д. И. И. срещу [фирма] преки искове за заплащане на застрахователно обезщетение в размери, съответно 40 000 лв. и 28 000 лв., за причинени им, в резултат на настъпило на 09.08.2013г. ПТП, неимуществени вреди – болки и страдания. Софийски градски съд е уважил исковете до размер на сумите 15 000 лв. за първата ищца и 5450 лв. – за втората /приемайки за справедлив размер 10 000 лв.,от които е приспаднал платените от ответника-застраховател 4550 лв./. С въззивното решение Софийски апелативен съд е приел по отношение на предявения от ищцата В. И. иск,че доказаните, като претърпени от нея , неимуществени вреди, изразяващи се в непосредствени болки от получени в резултат на ПТП травматични увреждания – счупена гръдна кост,травма на рамото,охлузвания и наранявания по тялото; продължилата два месеца неработоспособност,през което време същата се е нуждаела и е получавала чужда помощ за обслужване; психологическите травми – плач и страх от шофиране, следва да бъдат репарирани със сума в размер на 20 000 лв.,която съдът е намерил за справедливо обезщетение. Заместващото обезщетение за претърпените от втората ищца – Д. И. неимуществени вреди – травматични увреждания – наранявания на клепачите на дясното око,изтичане на кръв, кръвонасядания и оток на лявата мишница и ограничени движения на лявата коленна става; наложилата се хирургична операция за обработка/ зашиване на раните; остатъчните трайни белези на клепачите,които могат да бъдат отстранени чрез пластична операция след навършване на пълнолетие и,които причиняват дразнене на окото при премигване; психологическите травми,изразяващи се в стрес от случилото се, съпроводен с плач насън, инцидентно напикаване /въпреки немалката възраст – 12г./ и намалена социалност,съдът е определил на 15 000 лв. Допълнително при обосноваване на тези размери като справедливо обезщетение съдът е посочил,че съобразява установения от законодателя нормативен максимум на застрахователно обезщетение от 10 млн.лв. за две лица, съществуващите към момента на ПТП обществено-икономически условия и наложилите се морални норми в обществото,както и съдебната практика в подобни случаи.Взел е предвид и всички останали установени по делото от свидетелските показания и от заключението на медицинската експертиза обстоятелства – продължителността на проведеното болнично лечение – 5 дни за първата ищца и 3 дни за втората; периодът на възстановяване – общо 2 месеца за първата ищца /през първите 30 дни от който същата е спазвала строг постелен режим и е изпитвала трайни затруднения при дишане и при движение на снагата , за което е ползвала обезболяващи средства/ и 1 месец за втората ищца,през който раните по клепачите са зараснали за около 2 седмици,а болките от нараняванията периодично са се повтаряли,за което също са ползвани обезболяващи средства. От дължимото на втората ищца обезщетение съдът е намерил,че следва да бъде приспадната платената по доброволен път след завеждането на исковата молба сума в размер на 4550 лв.,до който размер и ответникът е заявил,че признава иска. Поради това,след частична отмяна на първоинстанционното решение,въззивният съд е присъдил на двете ищци по още 5000 лв.,като е потвърдил решението на СГС в останалата му , обжалвана от тях част до пълните предявени размери.
По наведените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК доводи и предпоставки за допустимост на касационното обжалване:
Във връзка с оплакването за неправилно определен, в нарушение на принципа за справедливост, размер на обезщетението, касаторите считат решението постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС №4/23.12.68г. и решения по чл.290 ГПК – р.№1/26.03.12г. по т.д.№299/11г. на второ т.о., р.№66/03.07.12г. по т.д.№619/11г. но второ т.о., р.№83/06.07.09г. по т.д.№795/08г. на второ т.о., р. №104/25.07.14г. по т.д.№2998/13г. на първо т.о., р.№28/09.04.14г. по т.д.№1948/13г. на второ т.о., р.№157/28.10.14г. по т.д.№3040/14г. на второ т.о., р.№23/23.03.14г. по т.д.№1154/13г. на второ т.о., р.№94/24.10.12г. по т.д.№916/11г. на първо т.о., р.№27/15.04.15г. по т.д.№457/14г. на второ т.о., р.№93/23.06.11г. по т.д.№566/10г. на второ т.о., р.№111/01.07.11г. по т.д.№676/10г. на второ т.о.,р. №151/12.11.13г. по т.д.№486/12г. на второ т.о., р.№124/11.11.10г. по т.д.№708/09г. на второ т.о., р. №184/08.11.11г. по т.д.№217/11г. на второ т.о. по следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост,въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите,които формират съдържанието на понятието „справедливост“ и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя;2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност,като оцени значението им за размера на вредите; длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти,които формират понятието „справедливост“,за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС №4/68г.?; 3.Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалите и последиците за здравето и психиката; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?;4. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране,както е направено в обжалваното решение?;5. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост и кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 6. а/Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие,които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда,че обезщетението е определено към момента на настъпването на увредата; б/ Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи , но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния,което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; в/ Достатъчно ли е формалното сочене,че се отчита лимита,без реално да се обсъди размера и значението му,като единствено се казва,че обезщетението е определено към момента на настъпването на събитието; г/ Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпването на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението ,като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв,без дори да е посочен действащият? 7. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с определените от законодателя лимити?; 8.Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане,съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът,при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 9.В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите,за да реализират по-големи печалби или в интерес на застрахованите, за да се постига по-пълно компенсиране на вредите?; 10.Определянето на обезщетения,очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 11.Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД с действително претърпените морални вреди и всички факти,имащи значение в тази връзка,при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определянето на обезщетението?; 12.Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства,които обуславят търпените вреди,преживените болки,негативни емоции,както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?
Допълнително касаторите са посочили противоречиво разрешаване на тези въпроси в атакуваното решение с други решения на САС /чл.280 ал.1 т.2 ГПК/,сочещи на тенденция за по-пълно компенсиране на вредите с увеличаване на присъжданите обезщетения и следване на установените лимити на застрахователни обезщетения /р.№231/09.02.11г. по гр.д.№854/10г. на 1 състав, р.№126/14.01.11г. по гр.д.№598/10г. на 7 състав, р. от 09.06.14г. по гр.д.№777/14г. на 10 състав, р.№504/20.03.14г. по гр.д.№3774/13г. на 8 състав и р.№253/11.02.13г. по гр.д.№3105/12г. на 2 състав/ и ,с които решения при сходни случаи и при по-ниски лимити са определяни и присъждани по-високи обезщетения.
Във връзка с приспадането от съда на платената от застрахователя в полза на ищцата Д. И. сума в размер на 4550 лв. от определения от съда като справедлив размер на обезщетение в изложението са формулирани въпросите: 13.В кои случаи и как следва да се отчете извършеното против волята на ищеца частично плащане; за да се приеме извършено плащане достатъчно ли е платежно нареждане или трябва да се докаже заверяване на сметката с конкретна сума?; 14. Може ли длъжникът произволно да променя реда за плащане,като покрива първо главница,а след това лихва и разноски,без да е налице съгласие на кредитора?; 15. Съдът,за да приспадне преведената от ответника сума в хода на делото, необходимо ли е да установи дали тази сума е налична по сметката при постановяване на решението; при липса на такова доказателство има ли основание сумата да бъде приспадната от общото дължимо обезщетение?; 16. Може ли кредиторът да бъде задължен да получи обезщетението си на части? Въпросите се поставят с допълнителните критерии на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК,като касаторът се позовава на две решение – р.№108/04.10.12г. по т.д.№441/11г. на първо т.о. на ВКС и р.№1586/08.10.12г. по гр.д.№1283/12г. на САС 7 състав.
Съставът на ВКС,първо търговско отделение намира за необосновани предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол,съобразно критериите по чл.280 ал.1 ГПК, преценявани в съответствие с указанията в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите,поставени под №№1,2,3,4,5,11 и 12 касаят приложението на принципа на справедливост при определянето на размера на обезщетението за обезвреда от въззивния съд. Критериите,които следва да бъдат съобразявани в тези случаи са неизчерпателно посочени с указанията, дадени в ППВС №4/1968г.,с което въззивният съд изцяло се е съобразил и приложил. Обсъдени са в решението релевантните към съобразяването на тези критерии обстоятелства, според това доколко такива за били доказани от страната. Подробно са анализирани установените от доказателствата получени от ищците в резултат на ПТП травматични увреждания, търпените физически страдания,проведеното медицинско лечение,процеса на възстановяване и тяхната продължителност,остатъчният дискомфорт, психическата травма, отразила се на последващото им поведение. Липсват основания за констатация за наличие на противоречие на разрешените от въззивния съд въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД със задължителната съдебна практика. Цитираната в изложението от касаторите такава,в която при разглежданите казуси са определяни различни размери на обезщетенията не може да обоснове предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , доколкото съответните приети за справедливи размери са в зависимост от конкретно твърдяните и доказани обстоятелства по всеки отделен случаи.
Формулираните в изложението под №№6 а,б,в,г,7,8,9 и 10 въпроси са свързани с относимостта към определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“,но част от тях не обуславят приложение на общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК,тъй като не кореспондират с решаващите изводи на въззивната инстанция /въпрос 9,какъвто не е бил въвеждан в предмета на спора и липсва произнасяне по него/, други съдържат неверни твърдения /въпрос 6г – в решението не се съдържа формално „съобразяване с лимита“,без той да е посочен/ или представляват твърдения,основани на собствената преценка на касаторите за несправедливост на определения размер на обезщетението /въпроси 6б и 10/. Останалите въпроси,дори да биха могли да се възприемат като релевантни,респ. обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, не са разрешени в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Във въззивното решение САС е посочил конкретно нормативно определения към момента на увредата лимит на застрахователно обезщетение /10 млн.лв. при причиняване на вреди на две лица/; посочил е,че при този размер целта на законодателя е била заместващото обезщетение да отговаря действително на претърпените болки и страдания и в съответствие с тази цел,като е съобразил освен посочените по-горе конкретно и индивидуално установени по отношение на ищците обстоятелства,така също и обществено-икономическите условия в страната, наложилите се морални норми и съдебната практика,е определил като справедливи размерите на обезщетенията,които и е присъдил /включително с потвърдената част на първоинстанционното решение/. В допълнение – налице е задължителна съдебна практика /р.№95/24.10.12г. по т.д.№916/11г. на първо т.о., р.№155/11.12.12г. по т.д.№711/11г. на първо т.о., р.№207/09.03.13г. по т.д.№207/11г. на второ т.о., р.№141/28.01.16г. по т.д.№1398/14г. на второ т.о., р.№73/27.05.14г. по т.д.№3343/13г. на второ т.о. и др./,приемаща, че лимитите на застрахователното покритие при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите сами по себе си не са определящ критерий при присъждането на обезщетението за неимуществени вреди от ПТП,а са само ориентир за конкретните икономически условия,с които съдът следва да се съобрази /което именно и е било съобразено от въззивния съд/.
Посочените и представени от касаторите, в обосноваване на приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, въззивни решения не представляват противоречива практика по смисъла на т.3 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като , освен че няма данни да са влезли в сила, са и постановени в при различна от настоящата фактическа обстановка.
Въпросите под №№13,14 и 15 касаят единствено частта от решението, произнесено по иска на Д. И.,доколкото приспадането на сума,приета като платена в хода на делото от застрахователя,е извършено по отношение на нейната претенция за обезщетение. За да постанови тази част от решението си въззивният съд е приел за установено на базата на представените в производството писмени доказателства и две заключения на съдебно-счетоводната експертиза,че в съответствие с направеното от ответника с отговора му на исковата молба признание на иска на тази ищца до размер на сумата 4550 лв. е извършено в хода на производството пред първата инстанция плащане на 4 932,46 лв. /от които с 4550 лв. е погасена част от главница и с 382,46 лв. – съответната лихва за забава от датата на увреждането до момента на плащането/, която сума е постъпила по сметката на тази ищца и е в наличност. Позовавайки се на съдебна практика по чл.290 ГПК – решение №111/27.10.09г. по т.д.№296/09г. на първо т.о.,съдът е приел,че в случая не е приложимо правилото на чл.76 ал.2 ГПК,доколкото нормата касае възнаградителната лихва при лихвоносно задължение,какъвто не е случаят. Приемайки извършеното плащане като частично изпълнение и предвид това,че няма данни сумата да е върната обратно на длъжника,съдът е заключил,че е налице приемане от кредитора на частичното изпълнение по аргумент за противното от разпоредбата на чл.66 ЗЗД.Това плащане, като факт,настъпил по време на процеса,с който е задължен да се съобрази в приложение на разпоредбата на чл.245 ал.3 ГПК,съдът е възприел като погасяващо частично задължението до размер на сумата,изрично призната от ответника като дължима – 4550 лв.,поради което същата е приспадната от определения като справедлив размер на обезщетението.
С оглед така изложените от въззивния съд мотиви, от поставените от касатора въпроси, правни по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК са №13 /в първата му част/ и №16.Втората част от №13,№14 и №15 не осъществяват общия критерий за допустимост,доколкото са основани на собствени съждения на касатора по фактите и не съответстват на фактическата обстановка,установена по спора /от заключението на счетоводната експертиза се доказва,че сметката на тази ищца е заверена със сумата по платежното нареждане,която е и налична към момента на извършването на проверката/, а твърдения за обратен превод не са поддържани в хода на производството пред въззивната инстанция. По отношение на въпросите,приети като значими за изхода на делото с оглед мотивите на САС, не се констатира обосноваване на сочените допълнителни критерии в двете хипотези на чл.280 ал.1 т.т.1 и 2 ГПК. Цитираното с тях решение на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК, не съдържа разрешения , противни на дадените в обжалваното въззивно решение.В същото в отговор на поставен правен въпрос се приема,че изплатената от застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност” извънсъдебно сума, внесена от него в хода на делото по банкова сметка на влог на името на пострадалото лице, когато последното не е съгласно с размера на определеното обезщетение, но не го е върнало на застрахователя, следва да бъде отчетена /приспадната/ от съда,което именно е направил и САС. Цитираното в обосноваване на критерия по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК въззивно решение нито е представено по делото,нито се твърди да е влязло в сила,съгласно т.3 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното е основание на касаторите да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2306/06.12.2016г. по в.гр.д.№3481/16г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.