1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
гр. София, 22.10.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3310 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищцата Р. К. С. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. И. Н. и ответника ЗК [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. В. срещу решение № 1069 от 30.05.2014г. по в. гр. дело № 1230/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение от 30.12.2013г. по гр. дело № 2061/2012г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 11 състав.
Ищцата обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу ответното застрахователно дружество иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за разликата над присъденото обезщетение 5 000 лв. до пълния предявен размер 30 000 лв. като неоснователен и недоказан и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК в размер 962,50 лв. – разноски по делото. Релевира доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Поддържа становище, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 4/1968г., решение № 749/05.12.2008г. на ВКС, ТК/ и се решават противоречиво от съдилищата, като присъжданите обезщетения при еднакви неимуществени вреди са различни. Относно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК излага съображения, че присъждането на по-малки обезщетения или обезщетения, които в пъти превишават съдебната практика, води до неточно прилагане на чл. 52 ЗЗД и нарушение на чл. 5 ГПК, поради което липсва точно прилагане на закона, както и няма развитие на правото.
Ответникът оспорва касационната жалба на ищцата и по изложени в писмен отговор съображения поддържа, че не са налице формулираните от ищцата основания за допускане на касационно обжалване на решението в отхвърлителната му част.
Ответникът обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати на Р. К. С. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ сумата 5 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени допълнителни неимуществени вреди във връзка с ПТП, настъпило на 12.02.2007г., вследствие на извършена оперативна интервенция на лява раменна кост на 15.11.2011г., заедно със законната лихва, считано от 15.11.2011г. до окончателното заплащане на сумата; на адвокат К. И. Н. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 175 лв. – адвокатско възнаграждение; по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 200 лв. – държавна такса по делото. Релевира доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона:
1/ възниква ли ново вземане за обезвреда на лице, увредено от деликт, в случай, че след присъждане на обезщетение по преюдициален правен спор за възникнали и заявени като бъдещи неимуществени вреди, основани на настъпването на едни и същи травми, спрямо увредения последват медицински интервенции, представляващи етапи от единен лечебен процес, изследван като такъв в преюдициалното съдебно производство;
2/ възниква ли ново вземане за обезвреда в случаите, при които с първоначално предявената искова претенция се съдържа твърдение за търпене на неимуществени вреди и в бъдеще, което от своя страна представлява заявяване на цялото материално право, и спрямо увредения бъдат проведени следващи етапи от единно лечение, до приключването му с константен резултат;
3/ възниква ли ново вземане за обезвреда в случаите, при които не се установява и не се доказва при последваща претенция отклоняване от прогнозата за здравословното състояние на увредено лице, дадена при разглеждане на преюдициален спор по отношение на вреди, настъпили от осъществяване на деликт.
Ищцата не изразява становище по касационната жалба на ответника.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото и като обсъди доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложенията се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо на решението по гр. дело № 3760/2007г. на СГС относно предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника – застраховател, които не могат да бъдат преразглеждани в производството по настоящия иск: наличие на застрахователно събитие – ПТП, причинено на 12.02.2007г. виновно от водача Ц. С., който е имал качеството на застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с ответното застрахователно дружество; причинени вследствие на процесното ПТП множество травматични увреждания на ищцата, едно от които е счупване на лявата раменна кост. Решаващият съдебен състав е съпоставил и анализирал настоящия иск, исковата молба, по която е било образувано гр. дело № 3760/2007г. на СГС, и постановените по нея първоинстанционно и въззивно решение и е направил извод, че липсва пълен обективен идентитет между двете претенции. Предмет на претенцията по предходното дело е заплащане на обезщетение за претърпените болки от получената при настъпилото ПТП фрактура на лявата раменна кост и проведеното лечение, включително осъществената на 11.03.2007г. в И-т „Пирогов“ костна операция, при която е поставена метална остеосинтеза. С влязлото в сила решение не са обезщетени претърпените болки от премахване на остеосинтезния материал, тъй като същите не са били обективен факт до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд. Въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза въззивният съд е приел, че не се касае до допълнително влошаване на здравословното състояние на ищцовата страна, а за болки, които се търпят след приключване на лечебния и възстановителен период, но се намират в пряка връзка с ПТП, което е причинило увреждането – с оглед възрастта на пострадалата премахването на остеосинтезния материал е наложително, тъй като чуждото тяло в човешкия организъм е предпоставка за появата на гнойни огнища и с оглед подобряване движението на съответната става. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивната инстанция се е съобразила с проведената на 15.11.2011г. операция под обща анестезия, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания за период около месец, проведената впоследствие рехабилитация за раздвижване на ръката.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ищцата:
По отношение на релевантните за спора материалноправни въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с вида, характера, степента и интензитета на допълнителните болки и страдания в резултат на последвалата през 2011г. операция във връзка с уврежданията от процесното ПТП, продължителността на лечението, възрастта на пострадалата ищца.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о. и решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други съдебни актове, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. По релевирания от ищцата материалноправен въпрос относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент има формирана постоянна практика на ВКС, обективирна в решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. В този смисъл като е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 12.02.2007г., а последвалата операция за премахване на остеосинтезния материал е извършена на 15.11.2011г. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав не е постановил решение в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като касаторът не е доказал наличие на противоречива съдебна практика по идентични дела.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на чл. 52 ЗЗД, икономическата конюнктура и лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди съгласно § 27, ал. 2 ПЗР на КЗ е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Останалите оплаквания в касационната жалба представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По касационната жалба на ответника:
Формулираните от касатора – ответник въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отговорът на тези въпроси зависи от преценката на фактите и доказателствата по делото, от заявените претенции по гр. дело № 3760/2007г. на СГС и настоящото дело, от обстоятелството дали при присъждане на обезщетението по предходното дело съдебният състав на СГС, респективно въззивният съд е обезщетил пострадалата ищца и за предстоящите болки и страдания, които биха възникнали при извършване на бъдеща операция за премахване на остносинтезния материал. В настоящия случай не са налице данни нито, че в производството по гр. дело № 3760/2007г. на СГС е претендирано обезщетение за бъдещи неимуществени вреди, нито че с влезлите в сила първоинстанционно и въззивно решение са обезщетени бъдещи вреди, които биха настъпили при евентуална операция за премахване на поставената метална остеосинтеза. Тази операция не е предвидена и съобразена от съда при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата по чл. 226, ал. 1 КЗ по гр. дело № 3760/2007г. на СГС, но същата се намира в причинна връзка с първоначалното увреждане.
В решение № 161/17.01.2013г. по т. д. № 1040/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК е изразено разбирането, че обезщетяването на последващи вреди от деликта, ако такива са налице, но не могат да бъдат квалифицирани като влошаване на здравословното състояние на пострадалия в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, не е в противоречие с т. 10 на ППВС № 4/1975г., ако тези вреди са пряка и непосредствена последица от деликта и за тях не е присъдено обезщетение. Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД въвежда принципа на пълно обезщетяване на пострадалия за понесените при непозволено увреждане вреди /имуществени и неимуществени/, както настъпилите, така и бъдещите вреди, стига те да са пряка и непосредствена последица от увреждането. Последващите неимуществени вреди от деликта, претърпени в резултат на етап от лечението /например нови реконструктивни операции с цел подобряване на състоянието на пострадалия/ подлежат на последващо обезщетяване, ако настъпването им не е било взето предвид в предходното производство и не е формирало размера на присъденото обезщетение. Настоящият съдебен състав възприема и изцяло споделя формираната с посоченото решение на ВКС, ТК, І т. о. съдебна практика и даденото тълкуване на относимата материалноправна норма. Извършената на 15.11.2011г. операция за изваждане на поставената през 2007г. метална остеосинтеза не е била предвидена и съобразена от съда при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата по чл. 226, ал. 1 КЗ по гр. дело № 3760/2007г. на СГС като бъдеща и необходима операция и част от оздравителния процес, но същата се намира в причинна връзка с първоначалното увреждане, поради което настъпилите в резултат на нея неимуществени вреди трябва да бъдат репарирани. Следователно релевантният материалноправен въпрос е решен в съответствие с цитираната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, тъй като по релевантния правен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на САС. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1069 от 30.05.2014г. по в. гр. дело № 1230/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.