2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
гр. София, 26.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1277 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавно предприятие (ДП) „Н….„Ж….““ срещу решение № 9020/13.12.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9795/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № ІІ-65-3982/06.04.2016 г. по гр. дело № 61803/2015 г. на Софийския районен съд, са уважени, предявените от К. Е. А. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е отменено, като незаконосъобразно, уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ с акт за прекратяване № 321/01.09.2015 г. на генералния директор на ответното ДП-касатор, и ищецът е възстановен при него на заеманата до уволнението длъжност „главен експерт по безопасност на превозите“.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран материалноправният въпрос – дали работодателят има право да прекрати едностранно трудовото правоотношение с работник или служител на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, при придобиване от последния на право на пенсия в хипотезата на „ранно пенсиониране“, предвидена в § 4, ал. 2 от КСО. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; счита, че „по аналогия“ следва да се приложи практиката, формирана по реда на чл. 290 от ГПК с решение № 141/11.06.2013 г. по гр. дело № 811/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. Е. А. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд е приел, че за да прекрати едностранно трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, работодателят следва да съобрази изискванията на чл. 68 от КСО по отношение на минималната възраст, която към момента на прекратяване на процесното правоотношение е била 63 години за мъжете, а в частта за осигурителния стаж – разпоредбата на чл. 104 от КСО. Въз основа доказателствата по делото, СГС е приел за установено, че в случая към датата на уволнението му ищецът е бил на 58- годишна възраст и е имал 16 години трудов стаж при условията на първа категория труд, което съгласно разпоредбата на § 4, ал. 2 от ПЗР на КСО създава възможност на осигурените лица да се пенсионират, ако отговарят на изискванията на сбор от осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 311/14.02.2011 г. по гр. дело № 88/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 33/09.03.2010 г. по гр. дело № 2280/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), въззивният съд е приел, че тази възможност за ранно пенсиониране е създадена в интерес на осигурените лица, които по своя преценка могат да се възползват от нея с оглед по-тежките възрастови изисквания на пенсиониране при актуалния общ режим, както и че това представлява лично субективно право на работника, което не може да се упражни от работодателя, който не може да прекрати трудовото правоотношение с работника поради придобиване на пенсия в посочената хипотеза. Изложени са и съображения, че разпоредбата на § 4, ал. 2 от ПЗР на КСО предвижда, че лицата „могат“ да се пенсионират при облекчени условия, т.е. предоставена е възможност за избор на работниците и служителите, а не е създадена възможност работодателят да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ с оглед придобитото от служителя право на ранно пенсиониране. С оглед на това и предвид обстоятелството, че страните нито са изложили твърдения, нито са ангажирани доказателства ищецът да е изразил желание да се възползва от предоставената му възможност за ранно пенсиониране, СГС е споделил и крайните изводи на първоинстанционния съд, че уволнението на ищеца е незаконно и следва да бъде отменено, както и че ищецът следва да бъде възстановен на заеманата до уволнението длъжност при ответника-работодател.
С така изложените съображения към обжалваната част от въззивното решение, градският съд е разрешил, формулирания в изложението към касационната жалба материалноправен въпрос, в пълно съответствие с цитираната в мотивите му задължителна практика на ВКС – решение № 311/14.02.2011 г. по гр. дело № 88/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, която изцяло се споделя и от настоящия съдебен състав. Налице е и актуална задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК при действието на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 1 от КТ – в новата ? действаща редакция (ДВ, бр. 54/2015 г. – в сила от 17.07.2015 г., която е идентична със старата редакция – ДВ, бр. 25/2001 г., действала през периода 31.01.2001 г. – 24.01.2012 г.), а именно – решение по гр. дело № 3817/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е възприето същото разрешение на този материалноправен въпрос, като е прието, че задължителната практика, намерила израз в решение № 311/14.02.2011 г. по гр. дело № 88/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, продължава да е актуална.
Соченото от касатора, като приложимо „по аналогия“, решение № 141/11.06.2013 г. по гр. дело № 811/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС формира неотносима към формулирания в изложението му и разрешен от въззивния съд материалноправен въпрос. С това решение на ВКС е дадено разрешение на напълно различен материалноправен въпрос по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ – в отменената редакция (ДВ, бр. 46/2010 г.), а именно – за възможността работодателят да прекрати с едностранно предизвестие трудовото правоотношение с работник или служител, което е възникнало, след като работникът или служителят е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, без оглед неговата възраст. Тази хипотеза на прекратяване на трудов договор, сключен с работещ пенсионер, е напълно различна от хипотезата по настоящото дело, поради което позоваването на това решение на ВКС от страна на жалбоподателя е неоснователно.
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице, наведеното от касатора основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид крайния изход на делото в обжалваната част, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 220 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 9020/13.12.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9795/2016 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Н… „Ж….““ да заплати на К. Е. А. сумата 1 220 лв. (хиляда двеста и двадесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.