3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
С., 27.06.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 502 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу Решение № 6 от 13.01.2012 год. по т.д.№ 816/2011 год. на Пловдивски апелативен съд с което е потвърдено Решение № 180 от 13.04.2011 год. по т.д.№ 435/2010 год. на Пловдивския окръжен съд. С него първоинстанционният съд е приел за неоснователни предявените от [фирма] срещу [фирма] два обективно съединени иска с правно основание чл.327 ал.1 ТЗ за заплащане общо на сумата 68494.47 лв. Това е обусловило и отхвърлянето на акцесорните искове с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД.
Като основания за допускане на касационно обжалване, [фирма] е посочил чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК – противоречива практика на съдилищата и значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по два въпроса. Значимите правни въпроси, са формулирани съобразно критериите на т.1 от ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, но нямат качеството на обуславящи, поради следните съображения:
Предмет на двата главни иска на [фирма] е плащането на цената за доставена през периода м.ІІІ-м.ІV.2010 год. на ответника минерална вода, като наличието на облигационна връзка е материализирано в 2 бр. фактури, съответно за 39710.75 лв. и 28325.05 лв. Претендирано е и обезщетение за забавеното им плащане.
Последователно подържаната теза на [фирма] е, че действително между страните е налице облигационна връзка, но доставната цена на минералната вода, посочена във фактурите е многократно по-висока от тази за която е било постигнато съгласие и тази цена е била заплатена своевременно. Аргументирал се е с това, че [фирма] е съдружник, притежаващ половината от капитала на [фирма], който от своя страна е концесионер по отношение на добива на процесната минерална вода от водоизточник каптаж „Б.” [населено място] по силата на концесионен договор, сключен с МОСВ през 2002 год. Постигнатото съгласие между съдружниците на концесионера ( [фирма] и [фирма]) и самия концесионер е, водата, която те добиват въз основа на неговата концесия да е съизмерима с концесионната такса. Към процесния период тя е била 2.65 U. на куб.м. Доставените през м.ІІІ и м.ІV.2010 год. количества са били заплатени по тази цена, поради която исковете са неоснователни. Конкретно между страните по делото, това съглашение е материализирано, чрез сключен на 04.01.2010 год. договор за продажба.
За да отхвърли обективно съединените искове, първоинстанционният съд се е позовал на това, че договорът от 04.01.2010 год. не е породил правно действие, първо поради забраната на чл.38 ал.1 ЗЗД, тъй като и за двете страни е подписан от управителя на [фирма] и на второ място – поради това, че сключването му съставлява заобикаляне на Закона за концесиите – забрана за добив от трето лице, какъвто съдружникът на концесионера е по отношение на договора за концесия.
Въззивният съд е счел, че крайните изводи на ПОС са правилни. Счел е, че договорът от 04.01.2010 год. е действителен, цената на добитата минерална вода по договора, препраща към цената по концесионния договор, такава е била и по разплащанията за предходния период. Съобразно тази цена задълженията на приобретателя са погасени, поради което исковете са неоснователни.
Както бе посочено по-горе, поставените от касатора въпроси – „Прилагането на института на договаряне сам със себе си по чл.38 ал.1 ЗЗД при законното представителство на ЮЛ” и „Преотстъпването на права по концесионен договор води ли ex lege до нищожност на договора, поради заобикаляне на закона”, действително имат характеристиката на значими правни въпроси. Следва да се отбележи, че за произнасяне по първия от тях е образувано и тълкувателно дело № 3/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Нито един от тези въпроси, обаче, няма качеството на обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд не се е позовал на тях, а и в и в двата случая исковите претенции биха били неоснователни и правното положение на ищеца-касатор не би претърпяло промяна.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК с който е изразил становище по жалбата и основанията за допускане на касационен контрол, [фирма] не е поискал присъждането на разноски и не е представил доказателства за сторени такива.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 6 от 13.01.2012 год. по т.д.№ 816/2011 год. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.