Определение по ч. гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
4737_14_opr_288@32(2)zs.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
София, 31.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4737 /2014 г.:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Г. и В. Л. Г. срещу въззивно решение № ІV-39 от 22.04.2014 г. по гр.д. № 298 /2014 г. на Бургаския окръжен съд, г.о., с което е отменено решение от 28.11.2013 г. по гр.д. № 152 /2013 г. на Поморийския районен съд, с което е разпределено ползването на незастроената част от съсобствено дворно място и вместо това е постановено друго, с което ползването е разпределено по друг начин – по вариант трети от допълнително заключение на вещо лице, чиято скица е обявена за неразделна част от въззивното решение.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, като излагат основания за това.
Насрещните страни П. В. П. и М. К. П. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Тези страни са подали насрещна касационна жалба, в която поддържат, че първоинстанционното решение е правилно отменено, целесъобразното разпределение на ползването е постигнато донякъде, но би било постигнато напълно чрез вариант пет от допълнително заключение на вещо лице. Излагат основания за допускане на касационно обжалване.
Съответно насрещните страни по тази жалба Д. Г. Г. и В. Л. Г. твърдят в отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и че касационната жалба е неоснователна.
Насрещната страна [община] не е подала писмен отговор на жалбите.
Жалбите са допустими, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил правата на страните, доводите на страните и вариантите за разпределение, като е изхождал от възможността страните да упражняват правата си и от критерия за целесъобразност.
Жалбоподателите Г. извеждат следните правни въпроси:
Материалноправен въпрос: Допустимо ли е съдът да прилага разпоредбата на чл.31 ЗУТ и Наредба № 7 за допустими отстояния при застрояване, необходими за обслужване и вероятен ремонт на сградата и следва ли те да бъдат прилагани при разпределение на ползването по чл.32,ал.2 ЗС, за който се твърди,, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като се сочат две решения на ВАС и ТР № 13 /10.04.2013 г. по т.д. № 13 /2012 г. на ВКС.
Въпросът не е обуславящ доколкото съдът е изложил съображения, че при разпределение на ползването на незастроената част от съсобственото дворно място по чл.32,ал.2 ЗС не намират приложение ЗУТ и Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони.
Въпросът е обуславящ доколкото при преценка наличието на целесъобразност в разпределението на незастроената част от дворното място съдът е приел, че определеният от РС вариант за разпределение не е подходящ, т.к. от северната страна на сградата на Г. е определена ивица с ширина 1.5 м., която не е достатъчна за ремонтиране и обслужване на сградата; че Г. евентуално ще навлизат в частта на ищците и че при определяне не нужната площ за обслужване на сградите с оглед целесъобразното разпределение нужната на собственика площ, за да обслужва сградата си, може да бъде определена в съответствие с предвидените в т.1 от Приложение. 1 към чл.21 от Наредба № 7 /22.12.2003 г. прилежащи площи (терени) на сградите, определени чрез предвидените минимални необходими отстояния на сградите – като линиите (границите), определящи необходимата за функционирането на сградите площ, се предвиждат на разстояния от всички ограждащи стени на сградите най-малко 1/3 от височината им , но не по-малко от 3 метра.
Противоречието с решения на Върховния административен съд не представлява основание за допускане на касационно обжалване – съгласно приетото ТР № 1 /2010 г. Понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Поради което не следва да се обсъжда дали в посочените две решения има сходни хипотези и различни разрешения.
Настоящият състав намира, че въззивният съд не е разрешил изведения въпрос в противоречие с приетото в ТР № 13 /10.04.2013 г. по т.д. № 13 /2012 г. на ВКС разрешение, че производството по чл.32,ал.2 ЗС не е исково, а спорно производство за съдебна администрация на гражданските правоотношения между съсобствениците по повод ползването и управлението на общата вещ (имот), при разпределението на ползването по реда на чл.32,ал.2 ЗС съдът се ръководи от критерия за целесъобразност. Целта на производството е да замести решението на мнозинството (липсващо такова или вредно за общата вещ), чрез постановяване от съда разпределение на ползването, което да е съобразено в най-пълна степен с действителните права на страните в съсобствеността и което дава възможност на собствениците за най-целесъобразно ползване на вещта.
Разрешението на въззивния съд е в съответствие с приетото в тълкувателното решение разрешение, доколкото съдът по довод на ищците, основан на правото им на собственост, е приложил вариант за разпределение на ползването, при който ответниците Г. при обслужване на сградата си няма да излизат извън определената им площ и да навлизат в площта на ищците и доколкото при разпределение на ползването съдът се е ръководил от критерия за целесъобразност.
Процесуалноправен въпрос: допустимо ли е съдът служебно да приема, че ответниците по иска по чл.32,ал.2 ЗС имат основателни претенции за по-голям отстъп, след като те не са направили такова искане.
Въпросът не е обуславящ, съдът не е разглеждал непредявени възражения. Напротив. Както вече беше посочено, във въззивната си жалба (на стр.2) ищците П. П. и М. П. са навели довод за неправилност на първоинстанционното решение – че във възприетия от първоинстанционния съд вариант за разпределение от северната страна на сградата на ответниците Г. е предоставен само един метър за ползване, който е абсолютно недостатъчен за обслужване на сградата при ремонти. Всеки съсобственик трябва да получи прилежащата площ към собствената си сграда, за да може да я поддържа, без да пречи на другите съсобственици, което районният съд не е съобразил, въпреки вече направените възражения в с.з. и в допълнителна молба (посочено е кои). Д. е подробно мотивиран с позоваване на ЗУТ и Наредба № 7 /2003 г. Именно този довод е обсъден от въззивния съд, който е обсъждал при кой вариант страните няма да си пречат.
От изложеното следва да се приеме, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
От това, че не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на ответниците Г. и при приложение на правилото на чл.287,ал.4 ГПК следва извод, че насрещната касационна жалба на ищците П. не следва да се разглежда.
За пълнота следва да се отбележи вече съобразеното от въззивния съд, че приключването на процедурата по изкупуване на дела на общината от семейство Г. (за което има твърдение и от двете страни) ще даде основание на всеки от съсобствениците да иска ново разпределение, т.е. че постановеното с обжалваното решение разпределение ще може да бъде изменено.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите Г. нямат право на разноски. Насрещните страни П. претендират разноските, които са направили в касационната инстанция. Искането им е основателно за сумата 530 лева, от които 30 лева държавна такса и 500 лева за процесуално представителство, за които са представили списък и доказателства – платежно нареждане и договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение. [община] не претендира разноски и такива, не е представила списък на разноски и доказателства за разноски, поради което и разноски не следва да и се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № ІV-39 от 22.04.2014 г. по гр.д. № 298 /2014 г. на Бургаския окръжен съд, г.о..
Осъжда Д. Г. Г. и В. Л. Г. да заплатят на П. В. П. и М. К. П. сумата 530 (петстотин и тридесет) лева разноски в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2