1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
София,16.07.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 1193/ 2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение на Софийски окръжен съд от 22.05.2009г. по гр.д.№ 1374/ 2007 г . и решение № 90 от 20.01.20011 г. по гр.д.№ 2004/ 2009 г. на Софийски апелативен съд е отхвърлен иска, предявен от М. А. Б. и И. А. Б. против М. Х. Д., И. С. Т. и С. Х. П. с правно основание чл.109 ЗС и с предмет на искането –да се преустанови функционирането на обществена пералня, установена в жилището на ответниците в [населено място], [улица]. С решението на апелативния съд ответниците са осъдени да заплатят на ищците обезщетение в размер на 2000 лв. за всеки един от тях за неимуществени вреди, претърпени вследствие функционирането на пералнята за периода 1.11.2003 г. до 01.04.2005 г., а в останалата част до предявените размери от по 11 000 лв. и за целия исков период исковете са отхвърлени.
Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд в частта за отхвърляне на иска по чл.109 ЗС и относно размера на присъденото им обезщетение по чл.45 ЗЗД., като развиват оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Поставят следните правни въпроси, по които смятат, че се е произнесъл въззивният съд и с които обосновават допускане на жалбата до разглеждане:
1.За основанията за отвод при създадено съмнение за безпристрастността на съдебния състав. По този въпрос поддържат противоречие с р. № 204 от 12.05. 1999 г. по нохд № 18/99 г. на ВКС, І н.о.
2.За обхвата на съдебния контрол върху административни актове за узаконяване на незаконно строителство в процеса по чл.109 ЗС. По този въпрос касаторите се позовават на противоречие с практиката на ВС и ВКС- т.4 от ТР № 6/ 2006 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 31/ 84 г. на ОСГК на ВС, което обосновава основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
3.За критериите при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди. По този въпрос обжалването се обосновава с липсата на задължителна съдебна практика- основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
4.По въпроса за критериите и факторите, които трябва да съобрази съдът при определяне на разноските по делото-също по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците не вземат становище по допустимостта на касационното обжалване.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Ищците и ответниците обитават две съседни жилищни сгради, като на втория етаж в сградата на ответниците е поместена обществена пералня, която според ищците смущава спокойното упражняване на правото им на собственост поради високия шум и изпарения от пералнята. Съдът е установил, че пералнята е открита без надлежните разрешения от санитарните органи и без изменение в предназначението на сградата, което състояние е продължило до 2005 г., но тъй като впоследствие обектът е узаконен, е прието, че към настоящия момент искът по чл.109 ЗС е неоснователен и следва да се отхвърли. За периода до указановянето е прието, че ищците са търпели неимуществени вреди от високия шум, вибрации на машините и изпаренията, за което на основание чл.45 ЗЗД им е присъдено обезщетение от по 2000 лв.
Първият поставен от касаторите правен въпрос за основанията за отвод на състава на въззивния съд се свързва с обстоятелството, че съдът е отказал да назначи нова тройна експертиза относно спазване на хигиенните норми при работа на обществената пералня и да допусне доказателства за установяване предубеденост на експертите, което породило у касаторите основателни съмнения за неговата безпристрастност и затова съдът е бил длъжен да се отведе от делото. Според касаторите този въпрос е решен в противоречие с решение № 204 от 12.05.1999 г. по н.д.№ 18/99г. на ВКС, І н.о., в което е прието, че всеки съдия, за когото съществува опасение, че не би могъл да бъде безпристрастен и независим, следва да се оттегли от делото.
Съгласно ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване се допуска, когато въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело от гледна точка на разпоредбите на материалния и процесуалния закон. Отказът на съда да уважи искане за отвод няма пряко отношение към правилността на съдебния акт. В действителност в тази част от жалбата се изразява несъгласие с извода на съда, че не е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, а не се поставя правен въпрос, като обща предпоставка по допускане на касационното обжалване. Освен това /извън съображенията дали практиката по наказателни дела се включва в понятията „съдебна практика” и „практика на ВКС” по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК/ не е налице и противоречие на въззивното решение с представеното решение по н.д.№ 18/ 99г. на І н.о. на ВКС, тъй като по последното ВКС е установил, че председателят на съдебния състав е материализирал по недвусмислен начин в документите от съдебното следствие обстоятелството, че вътрешното му убеждение е опорочено. Такива изводи не могат да се направят по настоящото дело, тъй като възивният съд обстойно е разгледал искането за отвод и е изложил обосновани съображения за неприемането му, както изисква чл.22, ал.2 ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че по първия поставен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият правен въпрос е за обхвата на косвения съдебен контрол върху административните актове в един процес по чл.109 ЗС. Въпросът се поставя във връзка с оплакването на касаторите, че според тях актът за узаконяване на пералнята е нищожен, но съдът не е констатирал този порок, а вместо това е поставил факта на узаконяването в основата на решението си, с което отхвърля иска по чл.109 ЗС.
По поставения въпрос съдилищата прилагат указанията, дадени в ТР № 31/84 г., според което в производството по чл.109 ЗС съдът нито отменява, нито изменява административния акт във връзка с извършения строеж, но е длъжен да го прецени преюдициално дали той подлежи на съобразяване или прилагане, или не следва да бъде зачетен. В ТР № 6/2006 г. също се утвърждава постоянната съдебна практика за допустимост на косвения съдебен контрол върху административни актове с вещно-правни последици. От данните по делото не може да се направи извод, че в настоящия случай възивният съд не се е съобразил с тази задължителна практика на ВС и ВКС и не е подложил на преюдициална проверка административния акт за узаконяване на пералнята и следователно да е постановил решението си в противоречие с тази практика, което да съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Видно е, че във връзка с твърденията на касаторите за нищожност на административния акт за узаконяване, съдът е изслушал заключенията на четири експертизи и обсъждайки ги с оглед на всички доказателства по делото, е приел, че констатациите на компетентните административни органи, довели до разрешаване експлоатация на пералнята, не са опровергани. Правилността и обосноваността на тези изводи не могат да се обсъждат на настоящия етап на производството, тъй като са свързани с конкретни факти и обстоятелства по делото и са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК, а не с предмета на производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме че и по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия правен въпрос- за критериите за справедливо обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно чл.52 ЗЗД критерий при определяне на неимуществените вреди е справедливостта. В ППВС №4/ 68 г. са дадени разяснения относно понятието за справедливост, като е указано на това, че то не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на всички обстоятелства по делото, които биха имали значение за присъждане на обезщетение. Решението на въззивния съд е съобразено с тази задължителна практика, тъй като е видно от мотивите, че са обсъдени както свидетелските показания, така и другите доказателства по делото за вида и характера на вредите и всички обстоятелства, имащи значение за присъждане на справедливо обезщетение. Следователно съдът е приложил критерия, който се съдържа в закона и в задължителните актове по тълкуването и прилагането му, според които определянето на обезщетението за неимуществени вреди следва да става по справедливост, а не с оглед създаването на някакви унифицирани критерии като задължителна съдебна практика, което е и невъзможно. В изложението към жалбата не се аргументира какво налага промяна на съществуващата съдебна практика, както изисква ТР № 1/ 2009 г. относно приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, поради което и на това основание жалбата следва да се отклони.
Последният правен въпрос е свързан с критериите и факторите, с които следва да се съобрази съдът при определяне размера на присъжданите разноски в полза на ответника в случаите на частично уважен иск. Според касаторите разноските не следва да се определят на базата на първоначално заявената от ищеца цена на иска, а според действителния размер на вредите, установени със съдебното решение. По този въпрос се предлага обжалването да се допусне на основание чл.280,ал.1, т.3 ГПК поради необходимостта от промяна в съдебната практика и съобразяване с препоръките, съдържащи се в решението на Е. по делото „С. срещу България”. В тази връзка следва да се посочи на първо място, че способът за коригиране на разноските е да се поиска от въззивния съд да измени решението си в тази част по реда на чл.248 ГПК. На второ място следва да се има предвид, че по поставения правен въпрос за предлагания начин на изчисляване на разноските няма произнасяне от въззивния съд, така че този въпрос не може да послужи и като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, така както изисква чл.280, ал.1 ГПК във вр. с т.1 от ТР № 1/ 2009 г. На трето място аналогията с делото „С.” е и неуместна, т.к. решението на Е. е постановено по жалба на лице, което е било ищец по З. и проблемът произтича от това, че по този закон ищците са били освободени от внасяне на първоначална държавна такса, а окончателната се определя при приключване на делото на базата на отхвърлената част от иска по цена, заявена при подаване на исковата молба. В резултат на това се е стигнало до положение жалбоподателят да заплати държавна такса близка по размер на присъденото му обезщетение. По настоящото дело не става въпрос за държавна такса, а за разноски по делото и то по друг вид гражданскоправен спор, а не по З.. На последно място следва да се посочи, че след делото „С.” е направено изменение в З.- Д.в.бр.43/ 2008 г., с което в изпълнение препоръките на Е., редът за плащане и размерът на държавните такси по делата по този закон са изменени.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че в частта относно разноските касационната жалба има характер на искане до въззивния съд за изменение на решението му в тази част, поради което делото следва да се изпрати на Софийски апелативен съд за произнасяне по реда на чл.248 ГПК, а в останалата част да не се допуска касационно обжалване.
Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 90 от 20.01.20011 г., постановено по гр.д.№ 2004/ 2009г. по описа на Софийски апелативен съд.
В тази част определението не подлежи на обжалване.
В частта относно разноските изпраща делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по реда на чл.248 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: