5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
гр. София, 22.10.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3182 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. С., срещу решение № 1443 от 26.02.2014г. по в.гр.д. № 826/2013г. на СГС, АО, III състав, с което е потвърдено решение от 08.10.2012г. по гр.д. № 8931/2012г. на СРС, II ГО, 64 състав в частта, с която касаторът [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 5 018,98 лева, представляваща допълнително възнаграждение по анекс 2 от 26.08.2010г. към договор за продажба и дистрибуция от 26.08.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от 23.02.2012г. до окончателното й изплащане, на основание чл.327, ал.1 ТЗ.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречието му с материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа, че въззивният съд, възприемайки мотивите на първинстанционното решение и пренебрегвайки събраните по делото доказателства и изявленията на страните в исковата молба и в съдебно заседание, е приел по пътя на тълкуване на договора на основание чл.20 ЗЗД, че за „брутна базова цена” следва да се приеме именно цената, по която стоките са били фактурирани. Счита, че по този начин съдът е извършил не тълкуване, а допълване на волята на договарящите, като не се е съобразил нито с изричните им писмени уговорки, нито с изявленията им в хода на съдебното производство, а е извел свои собствени изводи, почиващи на предположенията му за действителната воля на страните. Поддържа, че съдът не е взел предвид с оглед необходимостта от тълкуване на договора и обстоятелството, че нито ищецът, нито ответникът са завели в счетоводствата си вземането, респ. задължението за комисионно възнаграждение. Поради това счита, че в случая съдът неправилно е тълкувал волята на страните, доколкото липсва съгласие и изразена от страните воля, с оглед на което договорката, обективирана в анекс 2, е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни въпроси относно действията на съда и фактите и обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид при тълкуване на договорите и изясняване на действителната воля на страните на основание чл.20 ЗЗД:
1. В случай, че липсва изрична уговорка между страните за определяне на базата, върху която се дължи комисионно възнаграждение за търговеца – продавач по договор за дистрибуция на стоки и при положение, че никоя от страните не е направила изявление, че за такава база следва да се приемат цените на стоките, по които търговецът е прехвърлил собствеността им на дистрибутора, то следва ли съдът, извършвайки тълкуване на договора, да приема фактурната стойност на стоките за база за изчисление на комисионното възнаграждение?
2. В случай, че липсва изрична уговорка между страните за определяне на базата, върху която се дължи комисионно възнаграждение за търговеца – продавач по договор за дистрибуция на стоки, съдът, извършвайки тълкуване на договора, следва ли да съобрази липсата на счетоводни записвания в счетоводствата и на двете страни по договора относно възникването на вземане за търовеца, съответно на задължение за дистрибутора относно претендираното комисионно възнаграждение?
Поддържа противоречие на обжалваното решение с решение № 10 от 07.09.2010г. по т.д. № 241/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен до размер на 5 018,98 лева предявеният от [фирма] против касатора [фирма] иск за заплащане на възнаграждение по чл.1 от анекс 2 от 26.08.2010г. към договор от 26.08.2010г.. За да достигне до този извод, въззивният съд е приел за установено сключването между страните на договора от 26.08.2010г. за продажба и дистрибуция на стоки, както и доставянето на стоки в изпълнение на договора от ищцовото дружество на стойност 100 379,57 лева или 120 455,49 лева с ДДС. Счел е за неоснователно направеното от ответника възражение за нищожност на клаузата на чл.1 от анекс № 2 от 26.08.2010г., като е приел, че неяснотата относно съдържанието на клауза в договор не я прави нищожна, а такава клауза подлежи на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД. Изложил е съображения, че трябва за се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Заключил е, че тълкувана по този начин, клаузата на чл.1 от анекс № 2 следва да се приеме в смисъл, че възнаграждението на ищцовото дружество по договора се следва и то поради това, че дружеството се е задължило да продава единствено на ответника перилни и почистващи препарати С., т.е. да ги купува и организира транспорта по море до страната, след което да продава стоките единствено на ответника, който да ги реализира на територията на страната. Въз основа на това е приел за логичен извода, че възнаграждението за ищеца следва да е на основата поне на цените без ДДС, по които стоките се продават от ищеца на ответника. Посочил е, че цените, по които ищецът е придобил стоките, и разходите му за транспорт и други разходи изобщо не са били предмет на договора между страните, това са били отделни отношения на ищеца с неговия доставчик – чуждестранно търговско дружество, и няма как тези стойности да се изследват и да за релевантни при определяне на възнаграждението по договора за продажба и дистрибуция на стоки от 26.08.2010г., поради което релевантна е цената, приета от страните като съответна за стоките при продажбата помежду им. Приел е за ирелевантни и цените, на които ответникът е реализирал стоките на пазара в страната, тъй като разликата в покупната и продажната цена за крайния потребител е неговата печалба, към която ищцовото дружество няма никакъв принос. Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил, че най-точно отговарящо на волята на страните, смисъла на договора и добросъвестността следва да се приеме, че комисионното възнаграждение на ищеца е 5% от цената на действително доставените на ответника стоки без ДДС, в който смисъл и да се тълкува изразът „брутна /базова/ цена на продуктите във всеки контейнер”, т.е. 5% от 100 379,57 лева или 5 018,98 лева.
Въззивният съд е счел за ирелевантно дали за възнаграждението ищецът като доставчик е издавал данъчна фактура и била ли е осчетоводявана такава фактура при страните, тъй като е приел, че това не е условие за възникване на задължението.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените въпроси са свързани с тълкуване на договора съгласно чл. 20 ЗЗД, но по начина, по който са формулирани, предпоставят обсъждане на конкретните клаузи от сключените между страните договор и анекс към него и установените факти по делото и са относими към правилността на въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе във фазата на селектиране на касационната жалба. По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД и тълкуване на договора е създадена постоянна съдебна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, включително посочените от касатора: решение № 10 от 07.09.2010г. по т.д. № 241/2009г. на ВКС, ТК, II, т.о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. Създадената задължителна съдебна практика е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота и двусмисленост в договорните клаузи или е налице спор между страните по определени клаузи, съдът установява действителната обща воля на страните чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии – търси се действителната воля на страните, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Като допълващ фактор съдът трябва да отчете и съпостави и обкръжаващите сключването на договора факти, в които съществуващите трайни търговски отношения между страните и обикновените човешки презумпции се включват. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като с оглед спора между страните е подложил клаузата на чл.1 от анекс № 2 на тълкуване, вземайки предвид уговорките в договора и анекса във връзка едни с други и всяка една, схващана в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Поради това настоящият състав приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1443 от 26.02.2014г. по в.гр.д. № 826/2013г. на СГС, АО, III състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: