5
Гр. д. № 3611/2014 г. на ВКС І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 577
София, 31.10. 2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. С. частно гражданско дело N./2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от [община] срещу решение от 10.03.2014 г. по гр. д. № 13/2014 г. на Пернишки окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 14.10.2013 г. по гр. д. № 8238/2011 г. на Пернишки районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу Ч. Разпределение България” АД, [населено място] установителен иск за собственост на недвижим имот – сграда с предназначение трафопост „С.”, построен в [населено място], ЦГЧ, кв. 232, с административен адрес [улица], застроен на площ от 65 кв. м.
Поддържа се довод за необоснованост и незаконосъобразност. Допускането на касационна проверка се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. следва ли да се приеме, че щом като трафопостът е енергиен обект, част от националната електрическа мрежа за задоволяване на потребности от националното значение, то не представлява обект от техническата инфраструктура на територията на общината, върху която е построени макар че всички абонати, които се обслужват от него, се намират на територията на тази общината; 2. допустимо ли е при липса на първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент 17.09.1991 г., съдът да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката (ЗЕ) отм.; 3. допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправната норма на ал. 2 на § 7 от ПЗР на ЗМСМА.
Ответникът по касация намира жалбата за неоснователна. Претендира присъждане на разноски за производството.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
За да се произнесе по искането за допускане касационна проверка на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, І г. о. взе предвид следното:
При постановяване на решението въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че трафопосътт е построен през 1985 г., когато е и включен под напрежение, по данни от паспорт, съставено от СК „Е.” район София, поделение Е.” – П.. С приета техническа експертиза е установено, че трафопостът е със застроена площ от 65 кв. м. и попада в парцел V, в кв. 35, отреден за „Жилищен комплекс с магазини” по плана действал към 1991 г., а по сега действащия план попада в УПИ ІІ, в кв. 232, отреден за същото мероприятие, като е нанесен като една сграда. С комплексна технико-икономическа експертиза е установено, че той е площадков енергиен обект по смисъла на т. 41 от ДР на ЗЕ и като такъв съставлява съвкупност от два компонента – сграда и трайно прикрепено в нея енергийно съоръжение. Т. като електроенергиен обект, който преобразува и разпределя ел. енергия към потребители, е част от единната електроенергийна система. Той обслужва 219 броя потребители пребиваващи на територията на [община]. Установено е и това, че от данните по балансите на „Е.” – П. и Н. или [фирма] към 1991 г. не може да се установи дали трафопостът е включен в активите на тези структури, тъй като активите са отразени само като обща балансова стойност.
Въз основа на така установените данни установителният иск е отхвърлен като неоснователен. Прието е, че трафопостът като електроенергиен обект, който преобразува и разпределя ел. енергия към потребители, е част от единната електроенергийна система и [община] не е била единствен потребител на електроенергия от процесния трафопост. Тъй като той е обслужвал потребители от различни общини не е била налице предпоставката по § 7, ал.1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА за да премине правото на собственост върху обекта по разпореждане на закона в общината. Намерено е и това, че трафопостът не е могъл да премине в собственост на общината и поради наличие на отрицателната предпоставка по § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА – съоръжението е било предоставено за ползване на Н. АД, а в последствие на неговите правоприемници, между които е [фирма].
Извод, че трафопостът не е бил част от техническата инфраструктура на общината е обоснован със законовата регламентация, уреждаща статута на този вид имоти, действала към момента на въвеждането му в експлоатация. С аргументи от чл. 2, ал.1 от ЗЕ отм. и § 3 от ДР към същия закон е прието, че трафопостът е част от електрическата мрежа, поради което е държавна собственост. По отношение на него не е установено да е собственост на друг правен субект, с оглед установената възможност за това в чл. 2, ал. 2 от ЗЕ отм.
Прието е и това, че трафопостът е бил предоставен на ответника по разпореждане на закона – чл. 2, който предвижда, че дейността по производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия за общо ползване се извършва от електропроизводствени и електроснабдителни организации към Асоциация Енергетика, каквото е било „Е. София област – район П. към въвеждане на обекта в експлоатация. От това следва, че дори и да не е изпълнено задължението за счетоводното му заприходяване, той е предоставен на оторизиран правен субект за ползване.
Поставеният първи материалноправен въпрос не обуславя основание за допускане касационна проверка на въззивното решение. Той не е решаващият за изхода на спора въпрос и не е обусловил изводите му. Решаващият въпрос е за това, че трафопостът е част от енергийната система на страната, в случая на електрическата мрежа и като такава е предоставена за стопанисване на правен субект, на когото е възложено да осъществява дейността по чл. 12 от ЗЕ. Това предоставяне е пречка по § 7, ал.2 от П. на ЗМСМА за преминаване правото на собственост върху този обект в общината.
Не обуславя основание за допускане касационна проверка на въззивното решение и вторият въпрос – допустимо ли е при липса на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент 17.09.1991 г., съдът да приеме, че е предоставен за стопанисване и управление и заприходен в баланса му по презумпция, по силата на ЗЕ отм. Отговор на него се съдържа в дадения такъв на първия въпрос. Наред с това следа да се има предвид, че записването в баланса е изпълнение на задължение за счетоводно отразяване на материалните активи, но няма правопораждащо значение. Дали едно имущество е включено в активите на търговско дружество, а преди това на държавно предприятие, може да се установи и с други доказателства. Такива са приетите по делото: паспорт съставен от „Е.” [населено място], електроснабдителен район П. на 08.10.1985 г. и форма № 7 за отчитане нивото на товарите. Задължителната практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК приема, че стопанисването и управлението на държавно имущество от държавно предприятие може да се установява със всички допустими от закона доказателства. Изводът на съда, че трафопостът към 17.09.1991 г. е бил предоставен за ползване на „Е.” [населено място], електроснабдителен район П., се подкрепя от тези събрани непреки доказателства.
Процесуалният въпрос под № 3, който е за това допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на ал. 2 на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, която норма е материалноправна, също не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка. По този въпрос има формирана задължителна практика с постановени решения в производство по чл. 290 ГПК (Р № 244 по гр. д. № 99/2009 г. и Р № 96 по гр. д. № 3122/2008 г. на ВКС, І г. о). и решението на въззивния съд е съобразено с нея. Съобразно това не са налице релевираните основания за допускане касационна проверка на въззивното решение.
При този изход на касационното производство претенцията на ответника по касация „Ч. Разпределение България”, [населено място] за заплащане на сторените от него разноски за тази инстанция е основателна. На основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ и анекс към него от 07.05.2014 г., сключен с адв. С. Л.-Н., и фактура № [ЕГН] от 07.05.2014 г., възлизащи на сумата 200 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.03.2014 г. по гр. д. № 13/2014 г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение от 14.10.2013 г. по гр. д. № 8238/2011 г. на Пернишки районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу Ч. Разпределение България” АД, [населено място] установителен иск за собственост на недвижим имот – сграда с предназначение трафопост „С.”, построен в [населено място], ЦГЧ, кв. 232, с административен адрес [улица], застроен на площ от 65 кв. м.
ОСЪЖДА [община], [населено място], пл. „Св. И. Р.” № 1 да заплати на „Ч. Разпределение България”, [населено място] сумата 200 (двеста) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: