6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
С., 09.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.06.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1039/2010 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ Маргаритка Й. Л., упражняваща търговска дейност под фирма „ М. –МАРГАРИТКА Л.”гр.Б., [фирма] със седалище [населено място], Г. А. Л. от [населено място] и К. А. Л. от [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 01.06.2010 год., по гр. д.№ 3575/2005 год., с което при условията на чл.271, ал.1 ГПК по предявения от СТОЛИЧНА ОБЩИНА срещу настоящите касатори, като ответници, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.7, ал.2 ЗОбС е признато за установено, че сключеният на 11.11.1999 год. договор за продажба на недвижим имот, представляващ парцел ХІІ за КОО, кв.38, м.Б., по плана на район „Б.”, находящ се на [улица]Първи” № 1-А, между ищеца, като продавач и купувачите – СД”ТИЛИЯ–С. и СЪДРУЖИЕ и ЕТ б.ж. на [населено място]- А. Г. Л. с фирма „ М.- А. Л.”, чиито законни наследници са конституирани като ответници, е нищожен поради противоречие с чл.7, ал.2 от Закона за общинската собственост, предвид намиращата се в парцела инженерно – защитна система за укрепване на речното легло на реката, придаваща на този имот качеството на такъв- публична общинска собственост по см. на чл.3, ал.2, т.2 ЗОбС, в редакцията му, към 16.07.99 год./ДВ бр.64/99 год./
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за недопустимост, който порок, явяващ се касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован с нередовността на исковата молба, по която въззивния съд се е произнесъл, без да констатира несъответствието и с изискванията на процесуалния закон, изразяващо се в липсата на заплатена държавна такса върху двата предявени иска – главен и евентуален, довело до заплащане и в настоящето производство д.т. само върху цената на главния иск.
Алтернативно е поддържаното и оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за допуснати нарушения на съществените процесуални правила – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, вкл. заключенията на в.л. по изслушаните съдебно- технически експертизи и наведени от страните доводи и на материалния закон- чл.26, ал.1 и ал.4 ЗЗД и чл.59 З./ отм./ – основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез своя процесуален представител адв. Р. са обосновали касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Позовавайки се на:
· „Допуснато процесуално нарушение, изразяващо се конституиране на настоящите касатори Г. А. Л. и К. А. Л., като главни страни в процеса, едва във въззивната инстанция и то без да е налице суброгация в права, основанието за която да е настъпило в хода на процеса, което е довело и до нарушаване на правото им на защита;
· Разпоредбата на чл.59 З./ отм./без оглед на редакциите на нормата, преди или след 01.01.201 год./, не съставлява запрет предмет на правна сделка да бъде част от урегулиран имот, за който заедно с друг имот или имоти, е отреден съсобствен по регулация парцел. Поради това анализът на възможността частта от имота, извън бившето речно корито, да бъде предмет на правна сделка, респ. да се придобие по давност, следва да се извърши не за целия парцел, а за всеки от образуващите го имоти, щом процесния парцел е бил образуван, според доказателствата по делото, от два имота;
· За приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД, в хипотезата на сделка, при която нищожна е клаузата за продажба на целия имот, тъй като част от него има характер на публична държавна собственост, но заменима тази клауза с допустимост на традирането за частта от имота, която няма характер на такава собственост и представлява отделен имот, съсобствен по регулация с други имоти;
· За приложението на чл.26, ал.1 ЗЗД, в случаите, когато даден имот в миналото е имал характер на публична държавна собственост, поради естественото му предназначение, което вече не е налице при извършване на дадена правна сделка,” жалбоподателите твърдят, че така поставените правни проблеми се явяват и значимите за изхода на конкретния правен спор материалноправни и процесуалноправни въпроси.
По отношение на първия не се сочат конкретни решения на ВКС, в който да е възприето, различно от даденото от въззивния съд разрешение, а по отношение на втория, като израз на визираното противоречие в съдебната практика са цитирани: определение № 73/ 29.01.2009 год., по ч.гр.д.№ 4869/2008 год. на ІІІ-то г.о. на ВКС и определение №204/05.12.2008 год., по ч.гр.д.№ 4490/2008 год. на V-то г.о. на ВКС.
Поддържаното основание по т.3 е по отношение на последните два формулирани от страната въпроси, като аргументацията му е основана на липсата на разгледани от ВКС, а преди това и от ВС хипотези, сходни с процесната, поради което е налице казус, чието разрешаване ще служи за точно прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287 ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на липсата на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Наистина, според задължителните за съдилищата указания по т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, обстоятелството, че в служебно задължение на съда е вменено във всяко положение на делото да следи за допустимостта и валидността на съдебния акт, по отношение на който осъществява инстанционен контрол, означава, че от обхвата на същото не е изключено производството по чл.288 ГПК.
Затова и при наличие на данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение, касационното обжалване всякога следва да бъде допуснато.
В случая, обаче, твърдяната от касаторите нередовност на исковата молба – незаплатена държавна такса върху двата предявени иска – главен и евентуален, довело до заплащане на д.т. само върху цената на главния иск и при предприетото касационно обжалване, не сочи на данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение, поради което на това основание касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Последователно в практиката си, вкл. и след въвеждане на триинстанционно разглеждане на делата, ВКС е поддържал разбирането, че несвоевременното събиране на цялата дължима държавна такса, няма за своя правна последица недопустимост на постановеното решение.
Обстоятелството, че в тази хипотеза се касае до финансовоправно задължение към бюджета, за което е предвидена възможност да бъде събрано от съда и след завеждане на делото, изключва наличието на визирания порок, водещ до обезсилване на съдебния акт и арг. в подкрепа на категорично застъпеното в съдебната практика становище е нормата на чл.60 ГПК/ отм./, при действието на която се е развило първоинстанционното и въззивното производства по делото.
Що се касае до останалите въведени с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК предпоставки за достъп до касационен контрол, то от всички поставени правни проблеми, с оглед на които е обоснован същия, в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, според разясненията по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно значимите по вложения от законодателя смисъл правни въпроси, попадат са само последните два, конкретно формулирани от касаторите материалноправни въпроси.
По отношение на тях не е осъществено допълнителното изискване на въведения селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Аргументацията му в случая се изчерпва единствено с твърдението за липсата на разгледани в практиката на ВКС хипотези, сходни с горепосочените въведени от жалбоподателите, с оглед приложението на чл.26, ал.1 и ал.4 ЗЗД. Тази аргументация, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, не удовлетворява изискването на процесуалния закон за конкретизиране значимостта на поставения правен въпрос за точното правоприлагане, като един от аспектите на развитие на правото, т.е., надхвърляща рамките на конкретния правен спор, да води до осъвременяване на създадената съдебна практика/ задължителна или по отделни казуси/, или до отстраняване на съществуваща непълнота, неяснота или вътрешна противоречивост на съответно приложимата правна норма, а това само по себе си е достатъчно, за да бъде отречено наличието на елементите от фактическия състав на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Дори, обаче, да се приеме, че мотивировката на поддържаното основание се явява достатъчна, то обстоятелството, че във вр. с приложението на чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД и на чл.26, ал.4 ЗЗД съществува трайно установена и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от промяна, а двете норми, като достатъчно ясни не предпоставят необходимост от корективно им тълкуване, изключва приложението на визирания критерий за селекция.
Не обосновават различен правен извод и въведените в тази вр. от касаторите доводи относно състоянието и правната характеристика на имота, предмет на процесната сделка преди и по време на осъществяването и, предвид неговото твърдяно предназначение и данните от съдебно – техническата експертиза.
Като фактически въпроси, вкл. относно обществените потребности и нужди, които този имот задоволява по см. на чл.3, ал.2, т.2 ЗОбС, в действащата към момента на сделката редакция на същия, те не могат да обосноват, необходимост от възприемане на различно от вече даденото в практиката на ВКС трайно тълкуване на чл.26, ал.1, изр.1 и ал.4 ЗЗД, за да е налице твърдяната допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, вкл. по съображения, черпени от функциите на касационната инстанция по действащия ГПК на съд по правото, а не на фактите, доказани или не, по конкретния правен спор.
Само за прецизност на изложението следва в тази вр. да се посочи, че доколкото и по приложението на чл.59 З./ отм./ е налице не само трайно установена и задължителна съдебна практика на ВС, преди изменението на нормата в редакцията и в ДВ бр.34/2000год., в сила от 01.01.2001 год., но и такава, създадена по реда на чл.290 и сл. от действащия ГПК, имаща задължителен характер, с която въззивният съд се е съобразил, то и в контекста на последната визираният критерий за селекция не би могъл да бъде приложен, независимо дали правните и фактически изводи, съдържащи се в обжалвания съдебен акт са обосновани.
В останалата си част изложението на касаторите представлява анализ на закона и доказателствения материал, с оглед правилността на изводите на решаващия съд, но доколкото не съдържа изрична формулировка на конкретни и специфични за крайния изход на спора правни въпроси и последните не могат да бъдат изведени самостоятелно от касационната инстанция, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, то същото в тази си част се явява относимо към основанията по чл. 281, т.3 ГПК, но като ирелевантно за допускане на касационното обжалване не следва бъде обсъждано.
Единствено следва в тази вр. да се отбележи, че цитираните определения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК, като израз на съществуващо в практиката на съдилищата противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, не се включват в създадената съдебна практика, формирана само от влезлите в сила решения на различните по степени съдилища в съдебната йерархия, поради което дори и само на това основание, искането за допускане на касационното обжалване, по отношение на посочените, като правни въпроси т.1 и т.2 от изложението, също се явява неоснователно.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски с отговора на касационната жалба, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, нито е доказала реалното осъществяване на такива, поради което въпросът за възлагане отговорността за разноските в производството по чл.288 ГПК не следва да бъде разглеждан.
Водим от гореизложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ТРК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 1.06.2010 год., постановено по гр.д.№ 3575/ 2005 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: