О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
гр.София, 08,07,2010г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. № 81/2010 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288, ал.1 във връзка с чл.280 ГПК и е образувано по касационна жалба на “Т” А. – Ловеч, чрез адв. Ф срещу решение №262 от 23.10.2009г. на Ловешкия окръжен съд, постановено по в.гр.д. №450/2009 г., с което е потвърдено решение № 241 от 18.06.2009г. по гр.дело № 33/2009г. на Ловешкия окръжен съд. С последното е уважен иск на “С” О. – Пазарджик за сумата от 2000лв., представляваща цената на договор за изработка, мораторна лихва в размер на 570.54 лв. и законна лихва върху главницата, считано от 12.09.2008г. В полза на ищеца са присъдени разноски в размер на 684.21лв. Касаторът “Т” А. иска отмяна на обжалваното решение поради допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон и поради необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Твърди, че в противоречие с установената практика въззивният съд е приел за правопораждащ факт за плащане на сумата издадената от ищеца фактура, който извод противоречи на решение №230 от 25.02.2000г. на ВКС по гр.дело № 1286/1999г. Позовава се и на решение № 2*5г. по гр.дело №1122/2004г. на СГС, ГК ІV Б състав за елементите на фактическия състав за приемане на възложената работа. Според касатора, с фактура не могат да се установяват правопораждащи факти, в какъвто смисъл е решение № 3*4г. по гр.д. № 4487/2004г. на СГС, ІVА отделение. Твърди, че като възмезден двустранен договор, само изправната страна може да иска изпълнение от насрещната страна, в какъвто смисъл е решение №4673/2003г. на СГС ІV г отделение.
Ответната страна “С” О. оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба по съображения в писмено възражение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по касационната жалба на “Т” А. , поради следните съображения:
Ловешкият окръжен съд е сезиран с обективно съединени искове от касатора “С” О. – Пазарджик за заплащане на възнаграждение по договор за ремонт на аспираторационна уредба в цех на ответника в с. М., изразяващ се в възстановяване на филтъра, изграждане на въздухопроводи нова система на въздухопроводите и свързване на отделните машини в цеха със системата, както и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Исковете са уважени. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд, след обсъждане на гласните доказателства и заключението на вещото лице, е приел, че между страните е бил сключен неформален договор за изработка, уговорената от двамата управители работа е била извършена, след което е издадена двустранно подписана фактура за сумата от 2000лв. в деня на изпробване на инсталацията – 19.09.2006г.. Считано от датата на подписване на фактурата е уважен искът за заплащане на обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения в приложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които в случая релевират на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК.
Не е налице противоречие с константна практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулираните материалноправни въпроси, доколкото касаторът не се позовава на задължителна за съдилищата практика на ВС и ВКС според т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не налице противоречие с представената съдебна практика на ВКС в решение №230 от 25.02.2000г. на ВКС, с решение то от 31.10.2005г. по гр.дело №4487/2004г. на ІV А отд. на СГС, на решението от 8.04.2005г. по гр.дело № 318/2005г. на ІVД о. на ГСГ, тъй като въззивния съд, за да уважи иска по чл.266, ал.1 ЗЗД, е приел, че цената се дължи за извършена от ищеца работа по договор за изработка, т.е. правопораждащият факт е извършената и приета работа по облигационното правоотношение, а не издадената фактура, както неправилно се поддържа от касатора. Съдът е приел, че изпълнителят по договора за изработка е изпълнил поетото с договора задължение, пуснал е системата, а с подписването на фактурата управителя на дружеството – възложител е приел извършената работа. Обжалваното решение не противоречи и на решението от 25.01.2005г. по гр.дело №1122/2004г.на СГС доколкото в конкретното дело съдът също е приел, че възнаграждение се дължи за приетата от възложителя работа. С какви доказателства изпълнителят трябва да докаже приемането на работа, е въпрос на конкретна фактическа обстановка, на специфика на самия договор за изработка, на конкретни уговорки между страните по делото или на задължителни установени със закон правила. В цитираното дело е прието, че приемането на СМР по договор за строителство се доказва със съставянето на документи за одобрени извършени СМР от отделните етапи на строителството, съгласно изискването на закона – в случая ЗТСУ и ППЗТСУ, казус различен от този по конкретното дело. Следователно, след като цитирани от касатора решения на ВКС касаят различни по установени факти казуси, т. е. няма идентичност с казуса по настоящото дело, или пък решението не им противоречи, не може да се приеме, че е налице решаване на настоящия казус в противоречие с отделни решения на съдилищата – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не само защото касаторът не е изложил аргументите по приложното поле на закона, но породи съществуване на съдебна практика по приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД за предпоставките при които възложителят дължи заплащане на възнаграждение за възложената работа.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и по нея не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд.
Касаторът дължи заплащане на адвокатско възнаграждение на ответника в размер на доказания разход в размер на 500лв.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС, ТК счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска до разглеждане по същество, затова
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №262 от 23.10.2009г., постановено по в.гр.д. №450/2009 г. на Ловешкия окръжен съд.
ОСЪЖДА “Т” А. – Ловеч да заплати на “С” О. – Пазарджик разноски 500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: