6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 578
С., 16.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 4598/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място] срещу Решение № 1366 от 03.07.2013 г. по гр.д. № 225/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №5297 от 12.07.2012 г. по гр.д.№12 492/ 2010 г. на СГС, с което искът по чл. 226 ал. 1 КЗ на Евру Х. М., малолетна, действаща чрез своята майка и законна представителка Хайхике К. М. – от [населено място] срещу ЗД [фирма] – [населено място] е уважен за 70 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 12.07.2008 г., виновно от С. Х. Д., като водач на л.а. ”Фолксваген В.”, с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован при ответника по риска ”гражданска отговорност”, със законната лихва от 12.07.2010 г.
В р.І на Касационна жалба и приложение по чл. 280 ГПК жалбоподателят сочи разрешените по делото правни въпроси: 1. Как следва да се определи размера на обезщетението с оглед чл. 52 ЗЗД, във връзка с ППлВС №4/1968 г. и практиката по чл.290 ГПК; 2. Кога може да се приеме за доказан определен факт, съгласно чл. 154 ГПК и САС спазил ли е изискванията на закона; 3. Може ли без да са спазени изискванията на ТР №7/1978 г. на ВС, съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани въпросите по т.3 и т.4; 4. Ако икономическата конюнктура е критерий за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, в условията на икономическа криза следва ли да се намаляват обезщетенията и относно това съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар. Жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – Р.№831/18.12.2010 г. на ВКС,ІV г.о., Р.№589/16.11.2000 г. на ВКС, ІV г.о. и Р.№261/31.03.2010 г. на ВКС,ІІІ г.о. – и сочи, че съгласно чл. 154 ал.1 ГПК доказателствената тежест да установи определен положителен факт е върху страната, която го твърди и извлича изгодни правни последици, като ищцата не е доказала валидно застрахователно правоотношение и съдът не прави разграничение между сключване на застрахователен договор и действащ такъв. Жалбоподателят счита, че съдилищата следва да изясняват доколко застрахователният риск и интерес-необходими съществени елементи на застрахователното правоотношение – са били налице при създаване на застрахователното правоотношение и дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга, както и дали правоотношението не е прекратено заради отпадане на същите – т.4 от ППлВС №7/1978 г., които въпроси въззивният съд не е изяснил.
Поддържа, че не са представени доказателства за плащане на застрахователна премия по представената застрахователна полица – съгласно т.3 на ППлВС №7/1978 г. за доброволните застраховки се изисква писмена форма и действието на договора настъпва след плащане на първата вноска( премия) и може при възражение да бъде поставено в зависимост от редовността на изплащането на следващите, като прави оплакване, че въззивният съд не е спазил тези указания по тълкуване на закона – основание по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК.
Жалбоподателят излага, че съгласно ТР№4/1968 г. и постановените от ВКС по чл. 290 ГПК: Р.№532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/ 2009 г. на ІІІ г.о.; Р.№377/22.06.2010г. по гр.д.№1381/2009 г. на ІVг.о.; Р.№832/ 10.12.2010 г. по гр.д.№ 593/2010 г. на ІІІ г.о.; Р. № 302/04.10.2011г. по гр.д.№78/2011г.на ІІІ г.о.; Р.№179/08.09.2010 г. по т.д.№656/2008 г. на ІІ т.о. размерът на обезщетението е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, която включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, като понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства. По прилагане на чл. 52 ЗЗД сочи Р.№59/29.04.2010 г. на ВКС, ІІ т.о. относно необходимостта да се отчете и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, и поддържа, че с нея въззивният съд не е съобразил, като обезщетенията следва да бъдат намалявани, а някои съдилища постоянно ги увеличават, които обезщетения застрахователите не могат да покрият при постоянно спадащи доходи. Жалбоподателят сочи съдебна практика – ППлВС №4/1968 г. и решения по чл. 290 ГПК относно критериите, които следва да се преценят, за да се определи размера на обезщетението, свързан с критерия за справедливост: характера и тежестта на увреждането, начин, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като поддържа, че отговорността на застрахователя съгласно т.9 от ППлВС №7/1978 г. е обусловена от основанията за отговорност на застрахования, а съдилищата присъждат размера на обезщетението според ответника – по-големи обезщетения срещу застрахователите от тези срещу деликвенти физически лица или в други случаи на отговорност за вреди от непозволено увреждане – решението противоречи на задължителната съдебна практика. Цитира решения по конкретни дела, по които ВКС е присъдил обезщетения на различно основание за различни увреждания. Излага и съображения за неправилност на решението и иска същото да се отмени и искът да се отхвърли или обезщетението да се намали.
Ответницата по касационната жалба Евру Х. М., непълнолетна, действаща лично и със съгласието на своята майка и законна представителка Хайхике К. М. – от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва по същество касационната жалба, като неоснователна. По съображения, съдържащи се в Изложение на основанията за недопускане на касационно обжалване възразява, че не са налице поддържаните от жалбоподателя основания по чл. 280 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е уважен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да потвърди решението, с което е уважен искът по чл. 226 ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди, е съобразил допуснатите от водача нарушения, установени с решение №131/17. 11.2008 г. по н.а.х.д. № 1090/2008 г. на РС – Кърджали, както и механизма на произшествието, съгласно автотехническата експертиза. Съдът е изложил, че пострадалата не е допринесла за настъпване на вредите, че деликвентката е имала застраховка „гражданска отговорност” при ответника,който е отказал да изплати на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по заведената щета с довода, че не са представени доказателства за размера им. Въз основа на съдебно-медицинската експертиза, на гласните доказателства за претърпените от пострадалата болки и страдания и представените писмени доказателства за причинените й увреждания, претърпените операции, предстоящите нови операции, останалите белези, нарушението в движението на десния долен крайник и призната с решение на ТЕЛК 50% временно намаление на социалната адаптация за срок от една година, въззивният съд е обосновал, че са налице всички предпоставки по чл. 266 ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на ответника за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, което се определя съгласно критериите за справедливост, установени с ППлВС №4/23.12.1968 г. и с конкретните данни по делото в размер на 70 000 лв.
С оглед изложеното, въпросите, които могат да се обобщят: за разпределението на доказателствената тежест между страните; как следва да се определи размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, и влияе ли се от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. Не е релевантен въпросът може ли съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да е изследвал въпросите по т.3 и т.4 от ТР на ВС №7/1978 г., както и въпросите доколко застрахователният риск и интерес-необходими съществени елементи на застрахователното правоотношение – са били налице при създаване на застрахователното правоотношение и дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга, както и дали правоотношението не е прекратено заради отпадане на същите – т.4 от ППлВС №7/1978 г., които въпроси не се съдържат в отговора на ответника по чл. 131 ГПК и по които въззивният съд не се е произнесъл.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. В Отговора по чл. 131 ГПК жалбоподателят е оспорил, че не е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност” на деликвента, а ищцата е поддържала, че е налице валидно сключен застрахователен договор, въз основа на който е заявила претенцията си пред ответника, за което последният е завел щета № ГО 091600000384. В Протокола за ПТП от 13.07.2008 г. е отразено, че е представена от деликвента полица, издадена от „Б. инс” с посочения номер, валидна до 21.12.2008 г. Протоколът за ПТП, като официален свидетелстващ документ, има материална доказателствена сила и удостоверява, че деликвентът е представил описаната в него полица за сключена от застрахователя с деликвента застраховка „ГО”, това обстоятелство е доказано по делото. Ако жалбоподателят е искал да опровергае този факт, е следвало своевременно да оспори протокола и да установи, че липсва валидно застрахователно правоотношение. Поради неизвършеното оспорване, само твърдението му, че липсва валидно застрахователно правоотношение, не е задължавало съда при разпределяне на доказателствената тежест да дава указания на ищцата да докаже, че е налице валидно застрахователно правоотношение, включително с плащане на премията. Затова не може да се приеме, че се решен в противоречие с установената съдебна практика сега поставеният от жалбоподателя въпрос за наличието на валидно застрахователно правоотношение.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че решението противоречи и на П. ВС№4/68 г. относно определения размер на обезщетението и критериите по чл. 52 ЗЗД. Установените в съдебната практика критерии по чл. 52 ЗЗД, които следва да се прилагат при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, са приложени в обжалваното решение, съгласно постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК: Р.№1/26.03.2012 г. по т.д.№ 299/ 2011 г. на ІІ т.о.; Р.№83 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на II т.о.; Р.№207/03.09.2013 г. по т.д.№207/2011 г. на ІІ т.о. Създадената съдебна практика по чл. 290 ГПК, задължителна за долустоящите съдебни инстанции – Р.№177/27.10.2009 г. по т.д.№ 14/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Р.№83/06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.,Р.№ 59/29.04. 2011 г. по т.д.№ 635/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. е в смисъл, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, следва да се отчита и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че ПТП, в резултат на което са настъпили за ищцата вредите, е настъпило на 13.07.2008 г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер на 70 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от посочената практика н ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно,поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1366 от 03.07.2013 г. по гр.д. № 225/ 2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] – [населено място] да плати на адв.Ф. С. – [населено място], на основание чл.38 ЗА, 1200 лв. адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
2