1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 578
София, 20.11.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№3945 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №55 от 14.01.2015г. по в.гр.д.№1988/2014г. на Варненския окръжен съд е отменено решение №2897/31.05.2014г. по гр.д.№3602/12г. на Варненския районен съд и е отхвърлен предявеният от Ф. С. П., Р. М. Д., С. М. Д. и М. Д. Г. срещу И. В. Б. иск по чл.108 ЗС за предаване владението на реална част от ПИ №342 по ПНИ на с.о.”Телевизионна кула”, кад.район №503, [населено място], местн.В., при граници, подробно описани в решението и съобразно приложената към него скица.
Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на спорния имот с решение№545 от 18.08.1998г. на ПК В. и заповед №0131/12.09.2003г. по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на собственост в стари реални граници. Ответникът е противопоставил възражение за упражнено право по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ за изкупуване на земята. Във връзка с оспорване на това право, съдът е приел от фактическа страна следното:
Спорната реална част попада в имот, който е бил предоставен на ответника за ползване по реда на ПМС №76/1977г. с решение 11/431-5-5 от 25.06.1985г. на ОбНС В.. Идентичността на тази спорна част и възстановения на ищците имот е установена с техническа експертиза по делото. Към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ – 01.03.1991г. ответникът е изградил сграда в предоставения му за ползване имот. Този факт е установен както от разпитаните по делото негови свидетели, така и от писмените доказателства – оценителен протокол от 20.12.1993г., обяснителна записка към проект за узаконяване, АУ №77/19.10.1994г., както и от нанасянето през 1990г. на сградата като обект със сигнатура „ПЖ” върху кадастрален план от 1977г., съгласно данните по приетата експертиза. Сградата е била от две стаи с преддверие, изградена от сглобяеми панели с ламаринена обшивка и върху бетонова основа. Правото на изкупуване по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ е упражнено след извършена оценка и внасяне на определената сума по оценителния протокол. През 1994г. ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на изкупения имот.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск е неоснователен. Преди влизане в сила на ЗСПЗЗ ответникът е изградил в спорния имот сграда, която отговаря на критериите на §1в, ал.3 ДР на ППЗСПЗЗ и ТР №2/13.05.2011г. по тълк.д.№2/2011г. на ОСГК на ВКС и е упражнил правото си на изкупуване по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което извършеното в полза на ищците възстановяване на собствеността върху същия имот по реда на ЗСПЗЗ не може да му бъде противопоставено.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците.
Жалбоподателите поддържат, че ответникът не е доказал при условията на главно пълно доказване факта на „плащане на земята в срока по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ към датата на оценителния протокол – 20.12.1992г. Освен това безкритично било възприето за истинно и вярно отразеното в оценителния протокол, без да бъде съобразено, че след като е оспорено правото на изкупуване, то се „оспорва процедурата по самото изкупуване в цялост – от самото и начало с искане за издаване на оценителен протокол, до издаването на констативен нотариален акт за собственост”. Към К. не били представени доказателства за самата процедура по изкупуване, доказателства за заплащането на земята, както и преписката по изкупуване на имота. Не били обсъдени възраженията, с които е оспорен К. и по-конкретно – не било доказано заплащането на земята по размер и време на заплащане. Неправилен бил и изводът на съда, че построеното в имота е сграда, както и че е съществувала към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Не било обсъдено обстоятелството, че в плана от 1989г. сграда не е нанесена. Идентичността на имотите също не била установена.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд при инстанционния контрол на постановеното от първа инстанция съдебно решение да изложи подробни мотиви защо приема за верни една част от доказателствата на ответника – свидетелските показания и защо не приема за верни друга част от същите – писмени доказателства, издадени от органите на общината.
2. Необсъждането на всички представени от ответника писмени доказателства в мотивите на съдебния акт, по които са направени изрични възражения и оспорвания от страна на ищците още в първата инстанция, представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила от категорията на абсолютните нарушения.
3. При противоречие между две групи доказателства на ответника длъжен ли е въззивният съд в изпълнение на принципа на служебното начало да събере по своя инициатива допълнителни доказателства в посочения смисъл.
4. Пълната липса в съдебното решение на позоваване и обсъждане на писмено доказателство, изходящо от ответника /декларации, находящи се на стр.96 и 97 по делото на В./, в които е посочил като година на изграждане на сградата 1994г., опорочават ли процесуално съдебното решение или това има отношение към неговата материална незаконосъобразност.
5. Непроизнасянето на съда по направеното оспорване от страна на ищците на констатациите на нотариуса по оспорен своевременно от тях констативен нотариален акт за собственост на ответника /бивш ползвател/, както и липсата на събрани от ответника доказателства за това оспорване, представляват ли съществено нарушение на процесуалните правила или са нарушение на материалния закон по въпроса за доказването кому принадлежи правото на собственост.
6. Непосочването и липсата на доказателства от ответника по това оспорване представлява ли пасивно процесуално поведение на ответника от съществено значение за отхвърляне на правата му, или констативният нотариален акт е достатъчен да го легитимира като собственик, без да е необходимо да доказва в процеса упражняването на правото си на изкупуване.
7. Последващото нанасяне на постройка, неизвестно кога и от кого, върху изгубил своето действие кадастрален план, достатъчно валидно доказателство ли е за да се приеме, че такава постройка е имало, макар и същата да не е нанесена върху действащия кадастрален план от 1989г., нито в официалното копие на предхождащия КП от 1977г., нито в ПНИ, изготвен на база действащия КП от 1989г. и в който КП от 1989г. и в ПНИ такава липсва.
По изброените въпроси въззивното решение влизало в противоречие с ТР №11/21.03.2013г. по т.д.№11/12г. на ОСГК на ВКС; ТР №2/13.05.2011г. по тълк.д.№2/2011г. на ОСГК на ВКС и решения №464/27.01.2012г. по гр.д.№770/2010г. на ВКС, І ГО и решение №479 от 30.11.2011г. по гр.д.№113/2011г. на ВКС, І ГО.
Ответникът в производството И. В. Б. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество. Счита, че поставените въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивнивния съд, че се повтарят, както и че липсва противоречие между обжалваното решение и посочената задължителна практика на ВКС. Излага подробни доводи за неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Първите четири въпроса, както и седмият въпрос, независимо от редакционните им особености, са свързани с прилагането на чл.235, ал.2 ГПК /аналогичен на чл.188, ал.1 ГПК /отм./. По тези въпроси въззивният съд е процедирал в съответствие със закона и с практиката на ВКС по прилагането му, ето защо не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решението са изложени подробни мотиви, обсъдени са възраженията и доводите на ищците срещу упражненото от ответника право по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Съдът не е бил длъжен да излага мотиви защо приема едни доказателства за достоверни, а други – не, тъй като противоречия в доказателствата няма. Както от ангажираните гласни доказателства, така и от писмените доказателства по узаконяване на сградата, се установява, че тя е съществувала още през 1990г. Обстоятелството, че е узаконена едва през 1994г., както и че е декларирана от ответника с година на застраховане 1994г., не сочи на противоречие в доказателствата, което трябва да бъде обсъдено от съда. Напротив, в обяснителната записка към акта за узаконяване изрично е посочена година на построяване 1990г., което съответства и на свидетелските показания. Освен това – обстоятелството, че процесната сграда не е била нанесена в кадастралния план от 1989г., не може да заличи факта, че тя е била нанесена през 1990г. в кадастралния план от 1977г., който се съхранява в общината и няма как това отбелязване да не бъде зачетено от съда, още повече след като годината на изграждането е установена и с гласни доказателства.
Петият и шестият въпрос са свързани с тежестта на доказване при оспорване на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот. По тези въпроси въззивното решение не противоречи на ТР №11/21.03.2013г. по т.д.№11/12г. на ОСГК на ВКС, а е в пълно съответствие с него. Според това тълкувателно решение констативният нотариален акт притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на акта, като правният извод на нотариуса за принадлежността на правото на собственост се счита за верен до доказване на обратното с влязло в сила решение. Нотариалният акт може да бъде оспорван от всяко трето лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът не е собственик. В този случай тежестта на доказване е върху оспорващата страна, която може да противопостави свои насрещни противопоставими права или да опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по възникналата конкуренция на права – от една страна реституция по ЗСПЗЗ, а от друга – изкупуване по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Съдът е обсъдил относимите доказателства във връзка с упражняването на правото по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ: доказателствата за предоставяне на ползване по ПМС №76/1977г., както и за построяването на сграда в имота преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Ищците не са въвели своевременно в процеса оспорване на факта на закупуването на земята, който е удостоверен в К. чрез посочване на вносната бележка №2097/19.09.1994г. към Д. В., с която е станало това заплащане. Но при всички случаи опровергаването на този факт, който обуславя придобивното основание на ответника, е в тежест на оспорващата страна, т.е. на ищците. Освен това – действащата към момента на изкупуването /19.09.1994г./ редакция на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ / ДВ бр.83 от 30.09.1993г./ определя срок за изкупуване до 30.09.1994г., който е бил спазен.
Не е налице и противоречие между въззивното решение и ТР №2/13.05.2011г. по тълк.д.№2/2011г. на ОСГК на ВКС. При тълкуване на понятието „сграда” това тълкувателно решение препраща към разпоредбата на §1в, ал.3 ДР на ППЗСПЗЗ, която е съобразена от въззивния съд. Построеното в имота съответства на критериите, посочени в тази правна норма.
Не е налице противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС по чл.290 ГПК. Решение №464/27.01.12г. по гр.д.№770/2010г. на ВКС, І ГО сочи, че фактът на изграждане на сграда по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ може да бъде установен както с писмени, така и с гласни доказателства, както е и в настоящия случай. Решение №479 от 30.11.2011г. по гр.д.№113/2011г. на ВКС, І ГО препраща към ТР №2/13.05.2011г. по тълк.д.№2/2011г. на ОСГК на ВКС. При тълкуването на понятието сграда по смисъла на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Това тълкувателно решение е било съобразено от въззивния съд в настоящия случай.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – 1000лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.05.2015г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ Д. касационно обжалване на решение №55 от 14.01.2015г. по в.гр.д.№1988/2014г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ф. С. П., Р. М. Д., С. М. Д., тримата от [населено място],[жк], [улица], и М. Д. Г. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на И. В. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, сумата от 1000лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: