О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 578
София, 22.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№850/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Национален институт за изследване на вино, спиртни напитки и етерични масла” Е. като правоприемник на „Държавна лаборатория Български роза” Е., срещу решение №7451 от 28.11.2018г., постановено по в.гр.д.№6775/2018г. на СГС, ІІІ-Б с-в, с което е потвърдено решение №358081/12.03.2018г. по гр.д. №60334/2017г. на СРС, ГО, 34 с-в, в обжалваната му част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният състав се е произнесъл относно размера на давностния срок без това да е спорният въпрос, с който съдът е бил сезиран във въззивната жалба. Същевременно се сочи, че съдът неправилно в нарушение на чл.111,б.в ЗЗД е приел, че давността за възнаграждения по договор за управление на търговско дружество е петгодишна. Излагат се доводи, че представената пред първата инстанция справка от 07.12.2015г. не представлява признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.а ЗЗД, тъй като отразените в таблицата суми се отнасят единствено до обезщетения, които не са предмет на настоящото производство. Претендира се отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на иска за сумата 14 239.48лв поради изтекла погасителна давност за периода от месец септември 2013г. до месец август 2014г. и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди, че въззивният състав се е произнесъл по въпрос, различен от въпроса, с който е бил сезиран, което е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г., ВКС, ОСГТК и решение №186/14.12.2018г. по гр.д.№794/2018г. на ВКС, ІV г.о.. Отделно са формулирани следните два правни въпроса:
1. „Обосновава ли извод за наличие на предпоставките по чл.116, б.а ЗЗД справка, която не е отправена до кредитора или негов представител като признание на цялото задължение, а само третира фактите, от които произхожда задължението?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №87/24.07.2015г. по т.д.№1171/2014г. на ВКС, І т.о.
2. „Вземанията, произтичащи от договор за управление на търговско дружество периодични плащания ли са и погасяват ли се с кратката тригодишна погасителна давност?” Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №148/05.11.2010г. по т.д.№1144/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и с постановките в ТР №3/18.05.2012г. по т.д.№3/2011г на ВКС, ОСГТК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца по делото Д. Г. К., в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от СГС, ІІІ Б с-в, е потвърдил решение №358081/12.03.2018г. по гр.д. №60334/2017г. на СРС, ГО, 34 с-в. в обжалваната му част, с която ответникът „Държавна лаборатория Български роза” Е., чиито правоприемник е касатора „Национален институт за изследване на вино, спиртни напитки и етерични масла” Е., е осъден да заплати на ищеца Д. Г. К. сумата 14 239.48лв. – възнаграждение по договор за управление на търговското дружество за периода от месец септември 2013г. до месец август 2014г. В останалата му част до присъдения размер от 22 610.92лв. решението на първата инстанция не е било обжалвано с въззивната жалба и е влязло в сила.
Въззивният състав е приел за установено, че въз основа на договор за възлагане на управлението №7/24.03.2008г. и допълнителни споразумения съответно от 29.11.2013г. и 12.03.2014г., между ищеца и ответника е съществувало правоотношение по договор за възлагане на управлението, съгласно който на ищеца е било възложено да управлява и представлява ответното дружество. Приел е за безспорно по делото, че с решение от 13.03.2015г. министърът на икономиката, в качеството му на упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала на ответното дружество, е освободил ищеца от заеманата длъжност, считано от датата на вписване на решението в Търговския регистър на 24.03.2015г.
В решението е отразено, че единственият спорен пред въззивната инстанция въпрос е свързан с това дали вземанията за възнаграждение за периода м.09.2013г. – м.08.2014г., посочени в представената пред първата инстанция справка изх.№ДЛ-106/07.12.2015г., са погасени по давност. Въззивният състав е изложил изчерпателно съображения в подкрепа на становището му, че вземането на ответника по жалбата, произтичащо от възнаграждение по договор за възлагане на управлението, се погасява с изтичане на общия петгодишен давностен срок от възникването му, съгласно законовото правило на чл.110 ЗЗД във вр. с чл.114 ЗЗД. Като решаващ аргумент за този извод съдът е посочил, че възнаграждението на управителя по договор за управление на търговско дружество, е възнаграждение по граждански, а не по трудов договор. С оглед обстоятелството, че претендираното възнаграждение е за период след 01.09.2013г., а исковата молба е депозирана на 31.08.2017г., въззивният състав е приел, че петгодишният давностен срок не е изтекъл, т.е. вземанията на ищеца не са погасени по давност.
Отделно, за да потвърди решението на районния съд в обжалваната му част, с която е уважен иска за посочения период, въззивният състав е приел, че в случая е налице и признание на жалбоподателя по смисъла на чл.116, б.“а” ЗЗД, което е прекъснало погасителната давност. Според съда признанието на задължението е видно от представената в първоинстанционното производство справка изх.№ДЛ-106/07.12.2015г., в която е обективирано волеизявление, пряко адресирано до ищеца, с което ответникът недвусмислено заявява, че е задължен към Д. Г. К..
Настоящият състав намира, че липсват релевираните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Макар и да липсва формулиран правен въпрос с оглед твърдението в изложението към касационната жалба за произнасяне от съда извън посоченото в жалбата оплакване в противоречие с чл.269 ГПК, следва да се отбележи, че в случая въззивният съд не е процедирал в нарушение на указанията, дадени в Тълк. решение №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г на ВКС, ОСГТК. Въпросът за признаването на задължението като основание за прекъсване на давността по чл.116, б.а ЗЗД е обусловен от това погасителната давност да не е изтекла към датата на признаване на задължението. Съдът не прилага давността служебно, но при направено от ответника възражение за изтекла давност, съдът следва да приложи императивно определените в чл.110 и сл. ЗЗД като размер давностни срокове. В тази връзка и с оглед разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г на ВКС, ОСГТК, въззивният състав е бил в правомощието си да се произнесе за размера на давностния срок, прилагайки императивната материалноправна норма, касаеща давностния срок.
Въпросът: „Вземанията, произтичащи от договор за управление на търговско дружество периодични плащания ли са и погасяват ли се с кратката тригодишна погасителна давност?” не е прецизно формулиран, тъй като не е уточнено, за какъв вид вземания се отнася въпроса. Само по отношение на вземанията на управителя на търговското дружество, уговорени като периодични, каквито са тези за заплащане на възнаграждението, предмет на настоящия правен спор, давността е тригодишна с оглед разясненията, дадени в Тълк. решение №3/18.05.2012г. по т.д.№3/2011г на ВКС, ОСГТК.
Независимо, че горният въпрос съдържа характеристиките на въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение (въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС), в случая не следва да се допуска касация, защото въззивният съд е изложил втори самостоятелен решаващ мотив за уважаване на исковата претенция за процесния период, а именно – че адресираната до ищеца справка изх.№ДЛ-106/07.12.2015г. представлява признание по смисъла на чл.116, б.а ЗЗД, което е прекъснало давността и въз основа на което процесното вземане не е погасено в тригодишния давностен срок по чл.111, б.в ЗЗД. Поставеният от касатора в тази връзка въпрос: „Обосновава ли извод за наличие на предпоставките по чл.116, б.а ЗЗД справка, която не е отправена до кредитора или негов представител като признание на цялото задължение, а само третира фактите, от които произхожда задължението?”, не отговаря на селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като от една страна във въпроса се съдържат твърдения, които не са споделени от съда. Въззивният състав е акцентирал върху обстоятелството, че справката е адресирана пряко до ищеца като титуляр на вземането, както и че същата обективира недвусмислено изявление на длъжника за съществуване на задължението му за неизплатените на управителя месечни възнаграждения и готовност за заплащането им. С оглед изложените от съда мотиви, въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС, отразена в решение №87/24.07.2015г. по т.д.№1171/2014г. на ВКС, І т.о. и решение №148/05.11.2010г. по т.д.№1144/2009г. на ВКС, ІІ т.о.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответният институт следвва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1000лв. – разноски за касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №7451 от 28.11.2018г., постановено по в.гр.д.№6775/2018г. на СГС, ІІІ-Б с-в.
ОСЪЖДА „Национален институт за изследване на вино, спиртни напитки и етерични масла” Е., – ЕИК[ЕИК] от [населено място], ул.”20 април” №13 да заплати на Д. Г. К. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица][жилищен адрес] сумата 1 000лв. (хиляда лева) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: