1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
гр. София, 01.08.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1031 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Г. Й. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. С. срещу решение № 149 от 01.06.2011г. по в. гр. дело № 170/2011г. на Великотърновски апелативен съд, гражданско отделение в частта, с което е отменено решение № 87 от 02.11.2010г. по т. дело № 16/2010г. на Русенски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] иск срещу Г. Й. Д. и вместо това е признато съществуване на вземане на [фирма], [населено място] против Г. Й. Д. от [населено място] за сумата 90 000 лв., произтичаща от запис на заповед, издаден на 26.05.2009г. от [фирма], [населено място] и авалиран от Г. Й. Д., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 400/14.10.2009г. и изпълнителен лист № 5163 по ч. гр. дело № 6157/2009г. на Русенски окръжен съд, както и ответникт е осъден да заплати на ищцовото дружество разноски за двете инстанционни производства в размер 3 290 лв., от които 2 790 лв. – заплатени държавни такси и 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК: 1/ въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 483/03.08.2009г. по т. дело № 385/2009г. на ВКС, решение № 390/24.04.2008г. по т. дело № 25/2008г. на ВКС, решение № 121/01.07.2009г. по т. дело № 55/2009г. на ВКС и определение № 433/17.07.2009г. по т. дело № 299/2009г. на ВКС; 2/ въззивният съд се е произнесъл по въпрос, решаван противоречиво от съдилищата. Касаторът се е позовал на Тълкувателно решение № 1/28.12.2005г. по т. дело № 1/2004г. на ВКС, ОСТК.
Ответникът /ищец в първоинстанционното производство/ [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт С. И. Д. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Моли въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, евентуално ако бъде допуснато да бъде потвърдено.
Касационната жалба е редовна – подадена е в преклузивния едномесечен срок от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в приложението към нея са посочени основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че издаденият от [фирма], [населено място] на 26.05.2008г. запис на заповед с падеж на предявяване и срок за предявяване не по-късно от 05.07.2017г. за плащане на [фирма] на сумата 93 000 лв. /с цифри/ и 90 000 лв. /словом/, обезпечава вземането на банката по договор за предоставяне на кредит „Развитие“, сключен на 05.04.2007г. между [фирма], [населено място] като кредитодател и [фирма], [населено място] като кредитополучател за сумата 100 000 лв., и е авалиран от Г. Й. Д.. Решаващият съдебен състав е установил, че кредитът по сключения между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] договор за кредит „Развитие“ не е предсрочно изискуем.
За да направи извод за основателност на иска по чл. 422 ГПК срещу Г. Й. Д., въззивният съд е приел, че менителничното поръчителство /авалът/ е резултат единствено от едностранно волеизявление на авалиста, от което настъпват неговите правни последици, като не е необходимо съгласие на кредитора по ефекта за разлика от поръчителството. Изложени са съображения, че съобразно чл. 485, ал. 2 ТЗ задължението на поръчителя /авалиста/ е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително, по каквато и да била причина, освен поради недостатък във формата. От тази правна характеристика на авала въззивната инстанция е направила извод, че дори да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение за издателя на записа на заповед [фирма], [населено място], то задължението на авалиста Г. Й. Д. е действително. Задължението на авалиста би било недействително само в хипотезата на липса на редовен от външна страна менителничен ефект.Решаващият съдебен състав е приел, че авалистът следва да отговаря за задължението по записа на заповед, независимо, че записът на заповед обезпечава задължението на дружеството по договора за кредит, по който още не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането на банката.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай касаторът не е формулирал ясно и точно релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, за който твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Доводът, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 483/03.08.2009г. по т. дело № 385/2009г. на ВКС, решение № 390/24.04.2008г. по т. дело № 25/2008г. на ВКС, решение № 121/01.07.2009г. по т. дело № 55/2009г. на ВКС и определение № 433/17.07.2009г. по т. дело № 299/2009г. наКС, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ако касаторът е имал предвид, че въпросът за установяване на каузалното отношение, за чието обезпечение е издаден записът на заповед, е решен в противоречие с практиката на ВКС, този довод също е неоснователен. От една страна, по отношение на издателя на записа на заповед, е налице постоянна практика, съгласно която в производството по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – заявител в заповедното производство, при направено възражение от ответника – длъжник и издател на записа на заповед за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на заповед, послужил като документ за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 417, т. 9 ГПК, не е достатъчно да докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, но следва да докаже фактите, от които вземането произтича, пораждането на задължението по каузалното правоотношение, а ответникът – погасяването му.
От друга страна, е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 17/ 21.04.2011г. на ВКС по т. д. № 213/2010 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него /приносителя/ и издателя на записа на заповед. Основен принцип в менителничното право съобразно чл. 461 ТЗ е, че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, ако от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да се позове на недействителността на задължението на хонората. Поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител и предвид чл. 485, ал. 2 ТЗ, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и неговите лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Като е приел, че задължението на авалиста е действително и същият следва да отговаря по процесния запис на заповед, въззивният съд се е съобрзил с посочената постоянна практика на ВКС.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Касаторът не е формулирал релевантния правен въпрос, който е решен от въззивния съд в обжалвания съдебен акт и се решава противоречиво от съдилищата.
Позоваването на противоречие с Тълкувателно решение № 1/28.12.2005г. по т. дело № 1/2004г. на ВКС, ОСТК е неоснователно, тъй като в посоченото Тълкувателно решение не се разглежда въпроса за възраженията, които може да направи авалистът на приносителя на менителничния ефект.
Поради това, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 149 от 01.06.2011г. по в. гр. дело № 170/2011г. на Великотърновски апелативен съд, гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.