6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
С., 10.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.06.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 957 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Т. КОМПАНИЯ М.”АД, [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 532 от 16.06.2011 год., по т.д.№ 807/2008 год., с което е оставено в сила решението на Хасковския окръжен съд № 69 от 20. 06.2008 год., по гр.д.№ 47/2005 год. и са уважени предявените от „С. Б.” АД срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове по чл.266 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите: 20 000 лв., представляваща част от общия размер от 707 977 лв., неизплатено възнаграждение по договор от 22.04.2000 год. и изменение към него от 12.05.2001 год., заедно с допълнението към същия за извършени строителни работи на обект „Пазари на едро М.” [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба от 21.03.2005 год. до окончателното и изплащане и 10 000 лв., представляваща част от общо дължимите мораторни лихви от 323 447.89 лв., за периода от настъпване изискуемостта на вземането по всяка от VІІІ-те бр. фактури до датата на предявяване на иск -21.03.2005 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, по съображения за неподведомственост на спора на българския съд и своевременно направен от ответника отвод в тази насока, основан на арбитражна клауза, съдържаща се в процесния договор – основание за касация по чл.281, т.2 ГПК. Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона- чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.111, б.”б” ЗЗД и на съществените процесуални правила – основание за касация по чл. 281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право, които обобщени и уточнени от настоящата инстанция, съобразно правомощията и по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са – за приложното поле на чл.9 ГПК/ отм./, при наличие на уговорена между страните по облигационния договор „арбитражна клауза” и за значението на подведомствеността за разглеждане на споровете, с оглед надлежното упражняване на правото на иск, е в противоречие с практиката на ВКС.
Като израз на така визираното противоречие , попадащо в обхвата на т. 2 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени: решение № 508 от 06. 06.1995 год., по гр.д.№ 817/95 год. на V-то г.о. на ВКС и определение № 224/07. 10. 2008 год., по ч.т.д.№ 249/2008 год. на І-во т.о. на ВКС.
Позовавайки се на съдебната практика на ВКС, обективирана в 4бр. съдебни решения, приложени с касационната жалба, както и определение № 637/06.10.2009 год., по т.д.№ 484/2009 год. на ІІ-ро т.о. жалбоподателят поддържа противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на твърдяния за разрешен с обжалваното решение въпрос на материалното право, свързан с приложение института на кратката погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД, относно претенцията за мораторни лихви, когато искът за тях е предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на главното вземане, както и за наличие на законова възможност паричните задължения, да бъдат определени от страните като периодични плащания по силата на постигната изрична договореност помежду им.
Същевременно, според изложеното, доколкото по последния правен въпрос липсва категорична и трайна съдебна практика, то според касатора същият се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е вързали по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал., т.2 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК,от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение, с което заявените, като частични искови претенции, основани на чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД и на чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени до размера на присъдените суми въззивният съд е отрекъл основателността на двете въведени от ответника възражения – за неподведомственост на спора на българския съд и за изтекла погасителна давност по отношение на задължението за заплащане на възнаграждение, основано на сключения договор за изработка.
Позовавайки се на влязлото в сила определение по ч.гр.д.№ 1005/ 2005 год.на Х., с което въпросът за компетентността на българския съд по повдигнатия правен спор е бил решен окончателно, както и на обстоятелството, че произходът на средствата за плащане на дължимото възнаграждение по процесния договор за изработка, предмет на друг самостоятелен договор между Република Германия и Република България по Програма за построяване на пазари на българска територия, сам по себе си не е „арбитражна клауза” по см. на чл.9 ГПК/ отм./, нито съдържащата се в последния договорка в тази насока може да бъде пренесена автоматично и към възникналото впоследствие облигационно правоотношение между страните Пловдивският апелативен съд е счел, че не са налице предпоставките на процесуалния закон за приемане основателността на така направения отвод за неподведомственост.
При преценка основателността на въведеното правопогасяващо възражение за давност по отношение главното вземане на кредитора, основано на чл.111, б.”в” ЗЗД решаващата инстанция, съобразявайки неговия произход с присъщите му, характеризиращи го белези е изградила краен правен извод, че то не попада в категорията „периодично плащане”, поради кратката погасителна давност е неприложима.
Изложени са съображения, че доколкото дължимата от възложителя парична престация по договор за изработка е свързано с приемане на конкретно извършена работа, предмет на договора, то отсъства характерната за „периодичното плащане” предварителна ликвидност, за която приети от страните, като различен от въведения с чл.266, ал.1 ЗЗД режим на плащане при „Финансов план „ и „График”, са ирелевантни.
По отношение приложимата към претендираното по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетение погасителна давност, въззивният съд не се е произнесъл, тъй като в хода на делото нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд ответникът е въвеждал провопогасяващо възражение за давност, касаещ тази претенция на ищеца, дори и без да е конкретизирано съответното правно основание- чл.111, б.”б” ЗЗД
Следователно от решаващите мотиви, съдържащи се в обжалвания съдебен акт се налага извод, че поставените от касатора процесуалноправен и материалноправни въпроси, последните – свързани с приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД и с възможността паричните задължения, по силата на постигната изрична договореност между страните да бъдат определени като периодични плащания, като включващи се в предмета на спора и обусловили неговия краен правен резултат, попадат в приложното поле на касационното обжалване, с което главната предпоставка за достъп до съдебен контрол е доказана.
По отношение на същите не са налице допълнителните изисквания на процесуалния закон, свързани с визираните от касатора критерии за селекция.
Приетата от въззивния съд подведомственост на повдигнатия по делото спор пред българския съд, е основана на липсата на ангажирани от оспорващия я ответник доказателства по делото за постигнато между страните споразумение, имащо характер на „арбитражна клауза” по см. на чл.9 ГПК/ отм./, с което да е договорено възлагане на същия на чуждестранен съд/ АС с местонахождение в П.- М./ и наличие на влязъл в сила съдебен акт на Х., по гр.д.№ 47/2005 год., в който този въпрос е решен окончателно.
Следователно, произтичащото в случая различие в крайните правни изводи на въззивния съд и тези, приети в приложеното с касационната жалба решение на ВКС, ІV- то г.о. № 508/95 год., по гр.д. № 817/95 год. се дължат не на различно дадено от съдилищата тълкуване на процесуалното правило на чл.9 ГПК/ отм./, а на различните факти и доказателства по отделните дела, поради което не е налице и твърдяното несъответствие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – арг. от чл.т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че съдебната практика се формира само от влезлите в сила съдебни решения на различните по степен съдилища в съдебната йерархия, поради което разрешенията, обективирани в постановени от съдилищата определения, какъвто характер всъщност има и инкорпорираното в горепосоченото решение на ВКС произнасяне по подадена частна жалба, са неотносими към визирания критерии за селекция.
Не е налице твърдяното от страната противоречие и по отношение на поставения материалноправен въпрос, свързан с приложение института на погасителната давност.
Възприетото от въззивния съд разбиране, че задължението за заплащане на възнаграждение по договор за изработка няма характер на периодично плащане и затова към него е неприложима кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД е в съответствие с трайно установената съдебна практика.
Според последната, „периодични плащания” по см. на чл. 111, б.”в” ЗЗД са само еднородните, повтарящи се пред определен период от време парични задължения, всяко от които представлява самостоятелна престация, независимо от общия им източник.
Поради това, в последователната си и трайно непротиворечива съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, се поддържа, че характерът на задължението за заплащане възнаграждение по договор за изработка не се променя и не се превръща в периодично, когато съконтрахентите са уговорили разсроченото му изплащане по схема или са въвели различен от диспозитивната разпоредба на чл.266, ал.1 ЗЗД режим на разплащане. Доколкото правната му природа и характеризиращите го белези не се променят и в тези хипотези, то си остава възнаграждение за извършена и приета по договора цялостна работа, а не самостоятелна и отделена сама за себе си престация за периода на извършването и.
Всъщност от цитираните съдебни актове, относимо към приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД е единствено решение № 56 от 10.04.2009 год., по т.д.№ 11/ 2009 год. на ТК на ВКС, но то касае друг вид задължение за плащане – възнаграждение по договор за възлагане на управлението. Последното, наподобявайки по естеството си трудово възнаграждение, притежава присъщите за периодичното плащане белези – еднакви повтарящи се престации пред определен период от време, всяка от които има самостоятелен, погасяващ задължението на длъжника, характер. Затова и при съпоставката на делата отсъства изискуемия се от т.2 на чл.280, ал.1 ГПК идентитет по отношение на разглеждания правен въпрос, а това сама по себе си изключва приложението на сочената допълнителна предпоставка – арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Наистина в решение № 46 от 30.01.2009 год., по т.д.№ 6216/2007 год. на І-во г.о. на ВКС въпросът за приложението на чл. 111, б.”в” ЗЗД също е бил предмет на обсъждане, но по отношение на претендираното вземане за лихви, какъвто характер възнаграждението по договор за изработка е несъмнено, че не притежава.
Само за прецизност на изложението следва да се посочи, че доколкото изрично в мотивите на това решение, съставът на касационната инстанция е възприел за основан на закона изводът, че вземането по договор за влог се погасява с изтичане на общата петгодишна давност, считано от момента на изискуемостта му, то със същото, дори и обсъдено в поддържаната от касатора насока, не се създава противоречие по приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД.
По формулирания от касатора въпрос, свързан с приложимостта на института на кратката тригодишна погасителна давност по отношение на вземането за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, както изрично се отбеляза и по- горе, въззивният съд въобще не се е произнасял, поради отсъствие на заявено от ответника до приключване на устните състезания във въззивната инстанция правопогасяващо възражение за давност, касаещо тази самостоятелна претенция на ищеца.
Следователно за касационната инстанция отсъства процесуална възможност да го обсъжда понастоящем.
Необходимо е единствено в тази вр. са се отбележи, че обезщетението по чл. 86, ал.1 ЗЗД, макар и съизмеримо със законната лихва за съответния период на длъжниковата забава, в случая представлява обезщетение за неточно изпълнено във времето договорно задължение, поради което няма правната характеристика на лихва и приложима за него, както се поддържа в трайната съдебна практика на ВКС, е кратката погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД, а не тази по чл. 111, б.”в” ЗЗД.
Неоснователно е позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1, ГПК.
При наличие не само на трайно установена, но и задължителна съдебна практика, създадена при действащия ГПК/ чл.290 и сл. ГПК/ както във вр. с приложение института на погасителната давност, така и относно правната характеристика на периодичните плащания по см. на чл. 111, б.”в” ЗЗД, сочения т селективен критерий не може да бъде приложен – арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала заплащане на деловодните разноски за настоящето производство, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но при липсата на ангажиран доказателства за реалното им осъществяване, искането следва да се остави без уважение, а отговорността за разноските да бъде възложена на страните, така, както са направени от последните.
Мотивиран от изложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 532 от 16.06.2011 год., по т.д.№ 807/2008 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: