4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
гр.София, 18.09.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 3970 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от З. Е. М., чрез адв. З. В., срещу определение от 23.04.2015г., постановено по възз.ч.гр.д. №182/2015г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е отменено определение от 24.11.2014г. по гр.д. №1253/2014г. на РС – Дупница и жалбоподателката е осъдена да заплати на М. Д. Ц. и М. М. Ц. разноски по делото до размера на сумата 1000лв.
Жалбоподателката счита, че обжалваното определение е неправилно и моли за неговата отмяна.
В изложението по чл.284, ал.1,т.3 ГПК са поставени следните въпроси: 1) допустимо ли е въззивният съд да посочи цена на иска, различна от възприеттата от първоинстанционния съд, без да е повдигнат такъв спор от ответника с отговора на исковата молба, за да обоснове присъждане на по-висок размер на разноските, представляващи адвокатско възнаграждение; 2)при прекратяване на делото преди първото по делото заседание и когато списъкът по чл.80 ГПК е представен след прекратяването на делото, дължи ли страната разноски; 3) когато единственото процесуално действие, извършено от адвоката на ответника е изготвяне на отговор на исковата молба и делото не представлява фактическа и правна сложност, допустимо ли е редуциране на разноските по реда и начина, посочен в чл.9, ал.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Жалбоподателката счита, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответните страни – М. Д. Ц., лично и в качеството си на законен представител на М. М. Ц., в предвидения от закона срок не са представили писмен отговор.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С определение №1121/08.10.2014г., постановено по гр.д. №1253/2014г. по описа на Районен съд – Дупница е прекратено производството по предявените от З. Е. М. срещу М. Д. Ц., лично и в качеството му на законен представител на М. М. Ц., искове с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на извършени дарствени разпореждания, поради заявено от ищцата оттегляне на исковете. По подадена молба от ответниците, с определение от 24.11.2014г. районният съд е осъдил М. да заплати разноски в полза на Ц. в размер на 300 лв., от общо претендираните 1000лв., като е уважил възражението на ищцата по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на разходите за адвокат.
С обжалваното въззивно определение е прието, че на ответниците следва да се присъди пълния размер на заплатеното от тях адвокатско възнаграждение. За да стигне до този извод, съдът е счел, че предявените искове с правно основание чл.30 ЗН са оценяеми, поради което размерът на адвокатското възнаграждение се определя съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004г. Посочил е, че тъй като ответниците са двама, то всеки един от тях има право на разноски за възнаграждение за един адвокат. Съдът е приел за неоснователно възражението на ищцата за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като се е мотивирал, че неговият размер е дори под минималния такъв, предвиден в Наредба №1/2004г. за М..
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение.
Първият поставен от касатора въпрос – „допустимо ли е въззивният съд да посочи цена на иска, различна от възприетата от първоинстанционния съд, без да е повдигнат такъв спор от ответника с отговора на исковата молба” – е ирелевантен за спора и не обуславя допускането на касационния контрол. Въззивният съд не е определял „нова цена на иска, различна от възприетата от първата инстанция”, а изводите му касаят вида на претенцията по чл.30 , ал.1 ЗН, т.е. дали тя е оценяема, или неоценяема. Въпрос в контекста на тези решаващи изводи на съда, обаче не е формулиран от жалбоподателката, а касационният съд, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, няма правомощия да се произнася по правен въпрос, който не е изведен ясно и точно от страната.
Вторият въпрос – „при прекратяване на делото преди първото по делото заседание и когато списъкът по чл.80 ГПК е представен след прекратяването на делото, дължи ли страната разноски” – е релевантен за делото, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. С т. 8 от ТР №6/2012г. на ОСГТК се прие, че липсата на списък на разноски не е основание да се откаже допълване на постановения съдебен акт в частта за разноските, когато съдът не се е произнесъл въобще по този въпрос. Настоящият случай е точно такъв. С определението си за прекратяване на делото, поради заявеното оттегляне на иска, съдът не се е произнесъл по направените от ответниците разноски. Както се посочи, липсата на списък по чл.80 ГПК поначало не касае допустимостта на молбата за допълване на съдебния акт с произнасяне по отговорността за разноски и не е условие за разглеждане и уважаване на искането за разноски, щом такива са направени от страната. Въззивното определение е съобразено с посоченото тълкувателно решение, поради което не е налице релевираното от жалбоподателката основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Третият въпрос в изложението – „когато единственото процесуално действие, извършено от адвоката на ответника е изготвяне на отговор на исковата молба и делото не представлява фактическа и правна сложност, допустимо ли е редуциране на разноските по реда и начина, посочен в чл.9, ал.1 от Наредба №1 за М.” – също не обосновава допускането до касационен контрол на обжалваното определение. Въззивният съд е съобразил закона / чл.78, ал.4 ГПК/ и утвърдената практика, според която ответната страна има право на разноски и при прекратяване на производството по делото. След като ответниците са получили препис от исковата молба, във връзка с организирането на защитата си са сторили разноски – договорено е процесуално представителство от адвокат, изготвен е писмен отговор, приложен по делото. Предприетото след това оттегляне на иска от ищеца, не рефлектира върху правото на ответниците да им се присъдят сторените до този момент разноски, съгласно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК. Обстоятелството, че делото е приключило след етапа на размяна на книжа и преди провеждане на първото съдебно заседание, няма отношение към правото на разноски. Още повече, че подаването на отговор на исковата молба е едно от най-съществените процесуални действия с адресат ответника- с отговора си той трябва да изчерпи всички свои възражения, да посочи всички доказателства и обстоятелствата, които ще установява с тях, да представи всички писмени доказателства, както и да предяви насрещен иск, инцидентен установителен иск или да привлече трето лице помагач, като в противен случай тези негови права поетапно се преклудират. Поради тези предвидени в процесуалния закон преклузии, ползването на адвокатска помощ е не само необходимо, но и наложително. Всички разноски, свързани с ползването на такава помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото, независимо дали е проведено първо съдебно заседание. Достатъчно условие за възникване на правото по чл.78, ал.4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указанията по чл.131 ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. В същия смисъл е и определение №289/12.05.2011г. по ч.гр.д. №255/2011г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, представляващо задължителна съдебна практика, с която въззивното определение е съобразено.
Предвид всичко изложено, не са налице основания за допускане на касационния контрол на атакуваното определение.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 23.04.2015 г., постановено по възз.ч.гр.д. №182/2015 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.