О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
София, 22.10. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№808/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Т. срещу решение №2160/13.08.2018г., постановено по в.т.д.№6508/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в., с което след отмяна на решение №1695/30.08.2017г. по т.д.№3590/2016г. на СГС, VІ-11 с-в. в обжалваната му част, е отхвърлено възражението на С. Т. по чл.68, ал.3 З. за включване в списъка на приетите вземания на С. Т. за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от 06.11.2014г. до 22.04.2015г. върху вземанията му към „К.” АД (н.) в размер на 2 477 514.26лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния закон. Оспорва се извода на съда, че за посочения период след отнемане на лиценза до откриване на производството по несъстоятелност, ответната банка не е била изпаднала в забава и не дължи законна лихва върху вложената сума. Според касатора въззивният състав не е отчел обстоятелството, че средствата на влогодателя се ползват от банката, макар и не за банкова дейност, включително и през периода след отнемане на лиценза. Излагат се доводи за приложимост на чл.94, ал.1 З. в редакцията към датата на постановяване на решението на съда по депозираното възражение по чл.66 З.. Претендира се отмяна на обжалваното решение и включване на предявеното от С. Т. вземане в размер на 83 732.13лв. (претенция за законна лихва върху приетото вземане за главница за периода от 06.11.2014г. до 22.04.2015г.), в списъка на приетите в производството по несъстоятелност на „К.” АД (н.) вземания по чл.64 З. с поредност на удовлетворяване по чл.94, т.4а З. и изключване на същото от списъка на неприетите от синдика вземания.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулирал е следните два правни въпроса, за който твърди че са обусловили решаващите изводи на съда и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1. „Изискуемостта на лихвата за забава за връщане на сума по банков влог, предпоставя ли се от изпращане на покана от вложителя до банката?”
2. „В случай, че лицензът на банката за извършване на банкова дейност бъде отнет, това представлява ли събитие, което поставя банката в забава по отношение на вложителите, без да е необходима изрична покана?”
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от упражняващите правомощията на иснидк на „корпоративна търговска банка” АД /”К.” АД/ (н.) – А. Н. Д. и К. Х. М., в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение като разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №1695/30.08.2017г., постановено по т.д.№3590/2016г. на СГС в обжалваната му част, като е отхвърлил възражението на молителя по чл.68, ал.3 З. за включване в списъка на приетите вземания на С. Т. за заплащане на обезщетение за забава в размер на 83 732.13лв. – законната лихва от 06.11.2014г. до 22.04.2015г. върху вземанията му към „К.” АД (н.) в размер на 2 477 514.26лв.
Въззивният състав е приел за установено, че молителят С. Т. е предявил в срок вземанията си към „К.” АД (н.) след откриване производството по несъстоятелност на банката с решение от 22.04.2015г. по т.д. 7549/14г. на СГС, както и че молителят е възразил пред синдика по реда на чл.66 З. срещу решението на синдиците за неприемане на вземането за сумата от 83 732,13лв. представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за главницата по договор за влог и възнаградителната лихва за периода от 06.11.2014г. до 22.04.2015г. Като релеванти за спора обстоятелства съдът е отчел: 1.) решение №73 на УС на БНБ от 20.06.2014г., с което е наложена на „К.” АД, предвидена в ЗКИ надзорна мярка – специален надзор поради опасност от неплатежоспособност, 2.) решение №114 от 16.09.2014г. на УС на БНБ, с което специалният надзор е удължен до 20.11.2014г, 3.) решение № 138 от 06.11.2014г. на УС на БНБ, с което е отнет лиценза на „К.” АД за извършване на банкова дейност и е взето решение за откриване на производство по несъстоятелност и 4.) решение от 22.4.2015г. по т.д.№7549/2014г. на СГС, с което съдът е обявил неплатежоспособността на банката, открил е производство по несъстоятелност и е обявил несъстоятелността, на основание чл. 13, ал. 1 от З..
Въззивният съд е посочил, че за периода от първото решение за налагане на специален надзор – 20.06.2014г. до датата на отнемане на лиценза – 06.11.2014г., по силата на чл.119, ал.4 и 5 ЗКИ за банката е изключена отговорността за заплащане на обезщетение за забава. Според апелативния състав доколкото нито БНБ, нито съдът са приложили за периода след 06.11.2014г. специални мерки по отношение на банката, следва да се приеме, че за този период в отношенията между възразилия кредитор С. Т. и „К.” АД следва да се прилагат общите правила, касаещи договор за банков влог по чл.421 вр. чл.420, ал.1 ТЗ. Съдът е обусловил задължението за заплащане на мораторна лихва върху вложената сума по чл.86 ЗЗД за периода от отнемане на лиценза до откриване на производството по несъстоятелност с наличието или липсата на забава от страна на банката на задължението й да върне вложената сума.
За да отхвърли възражението на молителя по чл.68, ал.3 З. за включване в списъка на приетите вземания на С. Т. за заплащане на обезщетение за забава в размер на 83 732.13лв. – законната лихва от 06.11.2014г. до 22.04.2015г. върху вземанията му към „К.” АД (н.) в размер на 2 477 514.26лв., въззивният състав е посочил, от представените договори се установява, че между „К.” АД и С. Т. са били сключени договори за безсрочни депозити, които са изменени с анекси. Съгласно тези договори влогодателят е могъл да получи сумите във всеки един момент без да може да спада под 1 500лв. на всеки депозит като банката е поела задължение да заплаща възнаградителна лихва в посочени в анексите размери. Според съда от съдържанието на договорите и с оглед разпоредбата на чл.420, ал.1 ТЗ е видно, че задължението на банката да върне сумите по влоговете на Т. е изискуемо. Въззивният състав е застъпил становището, че при безсрочно задължение за заплащане на парична сума, се дължи обезщетение за забава само, ако длъжникът е поставен в такава. Посочил е, че при липса на точен падеж на задължението, за да изпадне длъжникът в забава е необходиимо кредиторът да го покани да изпълни. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че в случая няма доказателства това да е сторено в периода преди 06.11.2014г., поради което е направил извода, че за периода от датата на отнемане на лиценза до откриване на производството по несъстоятелност, банката не дължи обезщетение за забавено изпълнение на паричните задължения за връщане на главница по договори за безсрочен депозит и за заплащане на възнаградителна лихва.
Настоящият състав намира, че липсват релевираните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Нито един от двата формулирани от касатора логически свързани помежду си въпроса, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Макар въпросите да са относими за формиране на решаващата воля на съда, същите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла, вложен в т.4 от от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Отговорът на въпроса: „Изискуемостта на лихвата за забава за връщане на сума по банков влог, предпоставя ли се от изпращане на покана от вложителя до банката?, е ясен и не поражда съмнения, тъй като се съдържа в разпоредбата на чл.420, ал.2 ТЗ, регламентиращ задължение на банката при безсрочен банков влог да върне сумата при поискване. Аналогична е и разпоредбата на чл.69, ал.1 в общата част на ЗЗД, според която ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението веднага. В случая следва да се направи уточнението, че под „покана за изпълнение” въззивният състав има предвид направено искане от влогодателя за връщане на част или на цялата сума по влога. Нито в теорията, нито в практиката има спор, че при безсрочно уговорено задължение длъжникът, (в чиято полза се смята уговорен срока съгласно презумпцията по чл.70, ал.1 ЗЗД), изпада в забава след покана (искане) за изпълнение, която забава от своя страна е предпоставка за основателността на претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация и въпросът: „В случай,, че лицензът на банката за извършване на банкова дейност бъде отнет, това представлява ли събитие, което поставя банката в забава по отношение на вложителите, без да е необходима изрична покана?”. За разлика от разпоредбата на чл.23, ал.1 З., в която е предвидено, че всички парични и непарични задължения на банката стават изискуеми от датата на решението на съда за откриване на производството по несъстоятелност, в чл.3, ал.2 З. не е предвидена „ex lege” изискуемост на задълженията на банката след решението на БНБ по чл.36, ал.2 ЗКИ за отнемане на лиценза. Д. на касатора, че банката би се обогатила ползвайки вложените средства, макар и за небанкова дейност с оглед рестрикцията на дейността й по чл.3, ал.2 З., не е относим към фактическия състав на отговорността по чл.86, ал.1 ЗЗД, изискващ забава на длъжника. В тази връзка разглеждането на формулирания от касатора въпрос не може да допринесе за създаването на правно значима съдебна практика, респ. за нейната промяна или осъвременяване.
На основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и чл.25 и сл. от Наредба за заплащането на правната помощ касаторът С. Т. следва да бъде осъден да заплати на „К.” АД (н.) юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2160/13.08.2018г., постановено по в.т.д.№6508/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в.
ОСЪЖДА С. И. Т. ЕГН [ЕГН], съдебен адрес, [населено място], [улица], ет.2, ап.4 да заплати на „К.“ АД (н.) – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], сумата 100лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: