2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 579
С., 31.08. 2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
Мария Славчева
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 1126/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Е.” ООД срещу решение № 875 от 06.07.2009 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която като е отменено изцяло решение № 51 от 12.01.2009 г. по гр.д.№ 412/2007 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявения от “П. АД -М. и гранит” със седалище гр.Драма Р Г. срещу касатора иск с правно основание чл.53 във вр. с чл.62 от Конвенцията на Организацията на обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки за сумата 10 930.23 евро, както и кумулативно съединения иск с правно основание чл.78 от Конвенцията общо за сумата 4 057,84 евро, представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални норми, като се иска отмяната му като неправилно.
В депозираното съобразно изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК изложение касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване с приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите за съотношението между чл.133, ал.1, б.”в” ГПК (отм.) и чл.11 от Конвенцията преди приемането на КМЧП; разпоредбите на последната изключват ли приложението на чл.127 и на чл.144 ГПК (отм.), както и този за предпоставите за уважаване на иска по чл.53 от Конвенцията и каква е доказателствената тежест за продавача, наличието на който селективен критерий аргументира с липсата на съдебна практика по поставените въпроси и с различния правен резултат, постановен по конкретния спор от две реномирани съдилища, при това от търговските им отделения, а по първите четири въпроса счита, че дадените от въззивния съд разрешения противоречат на практиката на съдилищата – основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, в подкрепа на което се прилагат Решение № 256 от 25.03.2009 г. на СГС по т.д.№ 1148/2006 г., ТО; Решение № 517 от 31.05.2007 г. на ВКС по т.д.№ 956/2006 г., ТК, ІІ т.о. и Решение от 23.02.2009 г. на СГС по гр.д.№ 866/2008 г.
Ответникът по касация “П. АД- М. и гранит” оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в депозирания по реда на чл.87, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но независимо от процесуалната й допустимост не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение въз основа на представените по делото международни товарителници, митнически декларации, съставените въз основа на тях международни фактури и извършеното частично плащане по тях е прието за установено, че между страните са се развивали правоотношения по договор за доставка на стоки, по отношение на който приложима е Конвенцията на О. относно договорите за международна продажба на стоки (Виенската конвенция). Като квалифицирал иска като такъв по чл. 53 във вр. с чл.62, съдът приел, че след като стоките следва да бъдат превозени и те са предадени от ищеца на първия превозвач за препращането им към купувача, то съгласно чл.31 от Конвенцията доставката се счита за изпълнена и от този момент в негова полза е възникнало вземане за цената им.
Сочените от касатора селективни критерии за допускане на касационното обжалване не са налице.
Не се оправдава твърдяното противоречиво разрешаване от съдилищата на повдигнатите от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси. Отношение към разпоредбите на Виенската конвенция за международната продажба е взето единствено с Решение № 256 от 25.03.2009 г. на СГС по т.д.№ 1148/2006 г., с което съдът по несъстоятелността се е произнесъл по преюдициалния за производството по чл.625 ТЗ въпрос за изпълнението на договор за международна продажба на стоки. Доколкото по делото не е била спорна обвързаността на страните от този договор, произнасяне по формулираните от него въпроси не се съдържа в цитираното решение.
Независимо от изложеното във връзка с отсъствието на твърдяното от касатора приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, настоящият състав намира, че по отношение на поставените от него въпроси не е налице основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, след като те не са обусловили решаващите изводи на съда по конкретния правен спор. Въпросът за съотношението между разпоредбата на чл.11 от Конвенцията и тези на чл. 127 и чл.133, ал., б.”б” ГПК (отм.) не е разискван от въззивния съд, който при съобразяване на стълкновителната норма на чл. 606 ТЗ е приел за приложимо правото на Република Г., на чиято територия ищецът, който дължи характерната за договора престация упражнява стопанска дейност, част от вътрешното право на която е Виенската конвенция (Конвенцията на О. относно договорите за международна продажба на стоки ). Същевременно страна по нея е и Република България по силата на ратификацията й, извършена с Указ № 264 на Държавния съвет от 13.03.1990 г. (Дв, бр. 23 от 1990 г.) в сила от 1 септември с. г. Следователно и предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, Конвенцията е инкорпорирана във вътрешното право на страната ни и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. При това положение се налага извода, че тя не само е приложимото материално право, но разпоредбите й, вкл. съдържащото се в чл.53 процесуално правило имат примат над процесуалните норми, регламентиращи производството по делата пред гражданските съдилища – чл.1 ГПК, вкл. и по отношение на цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
След като така формулираните от касатора въпроси не осъществяват основното изискване за допустимост на касационното обжалване, то отсъствието му не позволява извършването на преценка за съществуването и на допълнителните предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ отделение, Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 875 от 06.07.2009 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: