1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
С., 12.01. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5673 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. М. Л. от [населено място] и от [фирма] [населено място], чрез пълномощника им адв. М. Р. от АК-С., против въззивно решение от 24.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 12493 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав, с което е отменено решението от 27.01.2014 г. по гр.д. № 19275/2010 г. на Софийски районен съд, 29 с-в и са уважени предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС, като е признато за установено по исковете на Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б., всички със съдебен адрес [населено място], чрез адв. Т. Б., предявени срещу Д. М. Л. и [фирма], че договорът от 19.08.2008г., материализиран в нот. акт №119, т.ІV, рег.№13366, дело №673/2008г. на нотариус М. К., с рег.№200, е нищожен, както и е признато за установено по отношение на срещу Д. М. Л., че Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б. са собственици на недвижимия имот, представляващ реална част от урегулиран поземлен имот 1-603,768 от кв. 25а по плана на [населено място], местността „в.з. Б. път“, с площ на регулирания поземлен имот 2756,00 кв.м, при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица, а на реалната част: УПИ 1-603,768, УПИ IV-768, УПИ VII-768,620 и ПИ 673 и е осъден Д. М. Л. да предаде на Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б., на основание чл.108 ЗС владението върху описания недвижим имот. Релевират касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите твърдят, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси от процесуално естество с твърдението, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, са: налице ли е основание за обезсилване на въззивното решение, когато въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД без ищците да са обосновали правния си интерес от воденето на такъв установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, доколкото сделката с процесните идеални части от УПИ, чиято нищожност се претендира, е извършена почти една година преди ищците да придобият право на собственост в сградата – етажна собственост и когато единствен собственик на УПИ и цялата сграда е бил само единия от ответниците; налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск, в резултат на което се е произнесъл по непредявен иск – вместо по заявения от ищеца иск с правно основание чл. 109 ЗС е разгледал и постановил решение по чл. 108 ЗС и е предоставил на ищците защита, каквато те не са поискали в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК и допустима ли е промяна на правната квалификация на иска, когато основанието и вида на търсената защита между двата иска са различни; допустимо ли е произнасяне по евентуален иск след уважаване на главния иск и в тази връзка допустимо ли е въззивната инстанция да квалифицира съединяването на исковете като кумулативно, след като от ищцовата страна изрично е заявено, че вторият иск е предявен при условията на евентуалност, налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд се е произнесъл по евентуално съединен иск по чл. 109 ЗС/а според състава на СГС – чл. 108 ЗС/, без да се е сбъднало поставеното от ищеца вътрешнопроцесуалното условия за това – да бъде отхвърлен главният иск по чл. 26 ЗЗД, като се има предвид, че ищецът изрично е изразил волята си, че предявява двата иска като евентуални, а не кумулативни.
Поставени са и правни въпроси от материално естество, с твърдението, че са обусловили изхода на делото, както следва: по какъв начин и към кой момент следва да се изчислят дяловете на етажните собственици от общите части по см. на чл. 38 ЗС и по реда на чл. 40 ЗС и съществува ли възможност етажните собственици да искат „попълване” на своите дялове с идеални части, които са били отчуждени преди възникване на етажната собственост, докато всички обекти в сградата са били собственост на едно лице; от кой момент възниква етажната собственост, съсобствеността върху обектите по чл. 38 ЗС и респ., от кога важат ограниченията, предвидени в чл. 38 ЗС; може ли едноличният собственик на сграда, притежаващ всички обекти на правото на собственост в нея, свободно да се разпорежда с обекти, които биха представлявали общи части по см. на чл. 38 ЗС при евентуално възникване на етажна собственост в същата сграда. Позовават се и представят съдебна практика, както следва: решение № 11 от 21.01.2011 г. по гр.д. № 309/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 129 от 12.04.2011 г. по гр.д. № 925/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 295 от 27.11.2013 г. по гр.д. № 2141/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 62 от 12.07.2011 г. по т.д. № 458/2010 г. на ВКС, І т.о., решение № 152 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 309/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 129 от 12.04.2011 г. по т.д. № 881/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 66 от 29.07.2010 г. по гр.д. № 4459/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 211 от 13.09.2011 г. по гр.д. № 1940/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 280/13 от 18.03.2014 г. по гр.д. № 1718/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 41 от 20.06.2011 г. по гр.д. № 415/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 207 от 16.06.2011 г. по гр.д. № 867/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., поставени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, както и решение № 1319 от 02.08.2005 г. по гр.д. № 695/2004 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по стария процесуален ред и въззивно решение № 275 от 25.10.2012 г. по в.гр.д. № 532/2012 г. на Хасковския окръжен съд, влязло в сила.
Ответниците по касационната жалба Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. Т. Б. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорват като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 108 ЗС, с цена над 5 000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и така както е квалифицирал втория иск по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че оспореният договор за продажба на части от процесния недвижим имот е сключен в нарушение на материалния закон, тъй като дворът, в който има изградени самостоятелни обекти на правото на собственост, чиито титуляри са различни лица, е обща част по своя правен статут по см. на чл.38, ал.1 ЗС, какъвто е процесният терен – ПИ №І-603,768, реална част от който е продаден от един от съсобствениците на трето лице, а разпореждането с части от него е недопустимо, доколкото няма валидно разпореждане със самостоятелен обект на правото на собственост – сграда, част от сграда, поради което е приел, че договорът за продажба между ответниците от 19.08.2008 г. като сключен в противоречие със закона – чл. 38 ЗС, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което го е уважил. Приел е за основателен и предявеният иск от ищците с правно основание чл. 109 ЗС, който е квалифицирал по чл. 108 ЗС относно спорния недвижим имот, с мотива, че ищците са установили, че притежават право на собственост върху вещта, предмет на иска, както и че ответника упражнява фактическа власт върху нея без правно основание, поради което е уважил и ревандикационния иск относно спорната недвижима вещ.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по правните въпроси от процесуално естество, поставени в изложенията за допускане на касационното обжалване, а именно – налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск, в резултат на което се е произнесъл по непредявен иск – вместо по заявения от ищеца иск с правно основание чл. 109 ЗС е разгледал и постановил решение по чл. 108 ЗС и е предоставил на ищците защита, каквато те не са поискали в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК и допустима ли е промяна на правната квалификация на иска, когато основанието и вида на търсената защита между двата иска са различни; допустимо ли е произнасяне по евентуален иск след уважаване на главния иск и в тази връзка допустимо ли е въззивната инстанция да квалифицира съединяването на исковете като кумулативно, след като от ищцовата страна изрично е заявено, че вторият иск е предявен при условията на евентуалност, налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд се е произнесъл по евентуално съединен иск по чл. 109 ЗС/а според състава на СГС – чл. 108 ЗС/, без да се е сбъднало поставеното от ищеца вътрешнопроцесуалното условия за това – да бъде отхвърлен главният иск по чл. 26 ЗЗД, като се има предвид, че ищецът изрично е изразил волята си, че предявява двата иска при условията на евентуалност, а не като кумулативни, които правни въпроси са обусловили изхода на делото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – посочените по-горе решения на ВКС, постановени в производство по чл. 290 ГПК, поради което по тях касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса – налице ли е основание за обезсилване на въззивното решение, когато въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД без ищците да са обосновали правния си интерес от воденето на такъв установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, доколкото сделката с процесните идеални части от УПИ, чиято нищожност се претендира, е извършена почти една година преди ищците да придобият право на собственост в сградата – етажна собственост и когато единствен собственик на УПИ и цялата сграда е бил само единия от ответниците, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като макар и да липсват мотиви във въззивното решение относно правния интерес на ищците от предявяване на отрицателно установителния иск за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предвид обстоятелството, че ищците не са страна по сделката, след като искът е разгледан по същество, съдът е приел, че е налице такъв интерес, който извод е в съответствие с постановената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 90 от 16.06.2015 г. по гр.д. № 4406/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, защото за ищците е налице правен интерес да установят нищожносттта на продажбената сделка относно спорния имот, тъй като те представляват трети лица, чиито права са засегнати от съществуването на спорното правоотношение и са надлежно легитимирани да предявят установителен иск за прогласяване на неговата нищожност, поради което по този въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване следва да бъде допуснато и по материалноправните въпроси, поставени от касаторите, а именно – по какъв начин и към кой момент следва да се изчислят дяловете на етажните собственици от общите части по см. на чл. 38 ЗС и по реда на чл. 40 ЗС и съществува ли възможност етажните собственици да искат „попълване” на своите дялове с идеални части, които са били отчуждени преди възникване на етажната собственост, докато всички обекти в сградата са били собственост на едно лице; от кой момент възниква етажната собственост, съсобствеността върху обектите по чл. 38 ЗС и респ. от кога важат ограниченията, предвидени в чл. 38 ЗС; може ли едноличният собственик на сграда, притежаващ всички обекти на правото на собственост в нея, свободно да се разпорежда с обекти, които биха представлявали общи части по см. на чл. 38 ЗС при евентуално възникване на етажна собственост в същата сграда, които са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в противоречие със съдебната практика – посочените по-горе от касаторите решения на ВКС, постановени в производство по чл. 290 ГПК, по стария процесуален ред и влязло в сила въззивно решение, поради което по тях касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Тъй като по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в случая не е налице.
На касаторите следва да се укаже, че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесат по сметка на ВКС дължимата държавна такса в размер на 51,40 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа ГПК/2008 г./, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 24.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 12493 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав.
УКАЗВА на Д. М. Л. от [населено място] и [фирма] [населено място], район В., [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 3, адв. М. Р. от АК-С., в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, да внесат по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 51,40 лв. и представят документ затова в канцеларията на съда, като в противен случай производството по делото пред ВКС ще бъде прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: