О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
София, 18.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2585/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 29 от 20.03.2019 г. по гр.д. № 70/2019 г. на Апелативен съд- Варна е потвърдено решение № 1880 от 13.11.2018 г. по гр.д. № 1509/2016 г. на Окръжен съд- Варна. С него е прието за установено по отношение на „Черно море” АД със седалище и адрес на управление гр. Варна, че ищецът „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД със седалище и адрес на управление гр. София, е собственик на реална част с площ 20 000 кв.м, защрихована в контур с кафяв цвят, от поземлен имот с идентификатор …. по КККР , целият с площ 89 661 кв.м, с адрес [населено място], общ. Варна, м. ”А.”, отделно от сградите, придобито чрез договор, обективиран в нотариален акт № …. г. на нотариус с рег. № 190 на НК, и са отхвърлени предявените от „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД против „Черно море” АД искове за предаване на владението на основание чл. 108 ЗС върху описаната реална част, отделно от сградите, и за премахване на основание чл. 109 ЗС на построените в същата реална част ограда, очертана в зелен цвят, сграда за енергопроизводство с площ 87 кв.м и сграда с площ 18 кв.м, оцветени съответно в червен и син цвят на скицата, приложена на л. 9 от делото, представляваща неразделна част от решението, както и искът на „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за ползване на описаната реална част за периода 25.05.2011 г.- 25.05.2016 г.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационни жалби и от двете страни.
Жалбоподателят „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД атакува същото в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове по чл. 108 ЗС в осъдителната част за предаване на владението върху спорната реална част с площ 20 000 кв.м, както и исковете по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Изложени са подробни доводи за неправилност на решението в тези части поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл относно правата на ответното дружество да ползва спорния имот на основание и в обем, които ответникът не е поддържал. На следващо място твърди, че е направен необоснован извод ответното дружество да е правоприемник на НПК ” Черно море” и че като такъв е станал собственик на терен с площ 20 дка и сгради върху него.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК правни въпроси, евентуално – на основание чл. 280, ал.2, ГПК като очевидно неправилно.
Жалбоподателят „Черно море” АД обжалва въззивното решение в частта, с която предявеният против него ревандикационен иск е уважен в установителната му част. Счита, че в тази част въззивното решение е недопустимо като постановено по нередовна въззивна жалба, тъй като в същата не било посочено конкретно правното й основание. Твърди също въззивният съд да е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не е извършил доклад по делото, въпреки заявените с въззивната жалба оплаквания във връзка с доклада на първата инстанция и допуснатите от нея неточности във връзка с определяне на подлежащите на доказване факти и разпределяне на доказателствената тежест между страните за тяхното установяване. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът е допуснал надграждане на материалноправната конструкция, с която ревандикационният иск е отхвърлен; „създал е мотив, с който е отговорил на наведените доводи на дружеството, като е оставил същите неразбрани и ги е отнесъл към други основания, каквито то не е имало предвид”; неправилно е приел, че възражението за нищожност на постановлението за възлагане на имот от публична продан по реда на ДОПК е преклудирано, без да съобрази, че за валидността на правопораждащите факти съдът следи служебно.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната си жалба жалбоподателят е формулирал няколко правни въпроса, за които поддържа да осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с договор за покупко – продажба, оформен с нотариален акт № …. г. на нотариус с рег. № 190 на НК ищецът „ КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД е закупил от „Люкол” ООД поземлен имот с идентификатор …., находящ се в землището на [населено място], общ. Варна, м. ”А.”, идентичен с поземлен имот № …. по плана на завод „Амонал”, с площ 89 669 кв.м, ведно с построените в него сграда за добив на флюси със застроена площ 1 152 кв.м, ремонтна работилница със застроена площ 200 кв.м и помпена станция със застроена площ 61 кв.м. При сключване на договора продавачът се е легитимирал за собственик на този имот с констативен нотариален акт за собственост № …. г., издаден въз основа на Постановление за възлагане на недвижим имот № …. от …. г. на публичен изпълнител при АДВ, РД- Пловдив, с което имотът, изнесен на публична продан за задължения на длъжника „Стоманени тръби” АД- София, е възложен на обявеното за купувач дружество „Люкол” ООД.
Недвижимият имот с площ 20 000 кв.м, предмет на спора за собственост, е част от закупения от ищцовото дружество. Сградите, предмет на постановлението за възлагане и на договора за продажба от 25.02.2009 г., не попадат върху него. Върху частта от 20 000 кв.м са разположени други сгради: основна сграда № 1 със застроена площ 1 428 кв.м, промишлена, корпус от две триетажни, две двуетажни и едно едноетажно тяло, свързани с триетажна топла връзка; склад № 3-едноетажна сграда, от която 243 кв.м попадат в спорния имот; склад № 2 с площ 238 кв.м – едноетажна масивна сграда; трафопост с битовка с площ 82 и 18 кв.м. Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е дала заключение, че основната сграда № 1, склад № 3 и трафопостът с битовка са построени около 1962 г., а склад № 3- около 1970-1975 г. В действащата кадастрална карта основна сграда № 1 е нанесена с идентификатор …., склад №2 – с идентификатор …., и склад № 3 – с идентификатор …. Не са насени трафопостът и битовката, но същите са отразени в кадастралния план от 1966 г., като трафопостът работи и понастоящем.
Въззивният съд е приел, че сградите са били изградени с държавни средства върху имот – държавна собственост и са представлявали част от цялостен производствен комплекс, включващ множество сгради за производство, административна сграда, ремонтни работилници, складове, обслужващи трафопостове и парокотелно, които са били описани в АДС № 11773 от 12.04.1973 г., в който е посочено, че са били предоставени в оперативно управление на ДСО „Тежка промишленост”- фабрика „ В. Левски”. През 1977 г. и 1978 г. със заповеди на ОНС- част от тях / сгради с № 9,10,11, 2-6 и 22 / са били предадени на Окръжен пневмологичен диспансер, а парокотелното- на Завод за прецизна керамика. През 1977 г. терен и сгради /цех за производство на флюси/ е предоставен в оперативно управление на Завод за спирално заварени тръби. Със заповед от 1984 г. на председателя на ИК на ОНС на основание чл. 94 НДИ цехът за оловен миниум /цех „Амонал/, заедно с два броя складове, са предоставени безвъзмездно в оперативно управление на Научно- производствен комбинат „Черно море”- Варна, образуван с разпореждане на МС през 1981 г. като поделение на ДСО ” Електрон” – София към министерство на машиностроенето и електрониката. Съставен е АДС № 403 от 12.05.1987 г., в който предоставения на НПК ” Черно море” имот е описан като сграда- главен корпус, състояща се от висока част- 2 части, ниска част- две части и ниска част- 1 част, както и дворно място от 20 дка. През 1991 г. държавната фирма ”Електрон”- София е преобразувана в еднолични търговски дружества с държавно имущество, едно от които е „Черно море” ЕООД със седалище гр. Варна, към което преминава имуществото на комбинат „Електрон”- Варна, Институт „Електрон”- Варна и съответна част от активите и пасивите и другите права и задължения на фирма ”Електрон”- София. През 1992 г. „Черно море” ЕООД е преобразувано в еднолично търговско дружество с държавно имущество „Черно море” ЕАД, като правоприемник на всички активи и пасиви на „Черно море” ЕООД.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че праводателят на ищеца „Люкол” ООД е придобил собствеността върху целия поземлен имот, възложен му от публична продан по реда на ДОПК, включително и върху спорната част с площ 20 000 кв.м, дори към момента на публичната продан същата да не е била собственост на длъжника по изпълнителното дело на АДВ. За да обоснове този извод съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 239, ал.2 ДОПК, съгласно която купувачът става собственик на продадената недвижима вещ, дори и длъжникът да не е бил собственик, ако до изтичане на една година от обнародване в ДВ на постановлението за възлагане не е предявен иск за собственост. Тъй като в случая в едногодишния срок от обнародване постановлението за възлагане / ДВ бр. 58, 18.07.2006 г./ такъв иск за собственост не е бил предявен, праводателят е станал собственик на целия имот, а ответното дружество, дори и да е било собственик към момента на публичната продан, е изгубило това право. По същите съображения е намерил за неоснователно възражението на ответника „Черно море” АД, че публичната продан е нищожна, тъй като е продаден чужд недвижим имот, респ. че на това основание и нищожно и възлагателното постановление. Приел е, че не следва да обсъжда доводи на ответника за нищожност на договора за покупко- продажба, от който ищецът черпи права, поради накърняване на добрите нрави, заобикаляне на закона – като сключен при занижена цена, тъй като същите са наведени едва с писмените бележки пред първата инстанция. В обобщение е направил извод, че на основание сключения договор за покупко- продажба ищецът се легитимира като собственик на спорната реална част от 20 000 кв.м, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е уважен в установителната му част.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част, въззивният съд е приел, че ответникът се легитимира като собственик на сградите, които попадат върху спорната площ. Същите не са били предмет на публичната продан, с постановлението за възлагане не са възложени на купувача от публичната продан „Люкол” ООД, поради което са останали в собственост на ответното дружество със статут на суперфициарна собственост. Приел е, че ползването на незастроената част от земята от суперфициарния собственик в обема на необходимото за ползване на сградите, не е без основание. Като се е позовал на заключение на съдебно- техническа експертиза, според която необходимата за ползване на постройките площ от терена с оглед тяхното предназначение, извършеното от вещото лице архитуктурно заснемане на сградите и технологията на специалното производство, е в размер на 7 767.30 кв.м, очертана на комбинирана скица 2, е направил извод, че тази площ съответства на фактически владяна от ответното дружество, която включва технологични площадки, пешеходни тротоари, локален път и складови площадки на открито. Така е обосновал извода си неоснователност на претенцията за предаване на владението върху очертаната в червен цвят площ. За разликата до 20 000 кв.м съдът е приел, че не е доказано да се владее от ответното дружество. По тези съображения е отхвърлен и предявеният иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имота.
По отношение на иска по чл. 109 ЗС въззивният е приел, че спорният имот не е ограден изцяло с ограда. Такава съществува само в най – горната му северна част , където е поставена и бариера с портиер с оглед осъществяване на контрол до сградите на завода, налагащ се поради особения режим на производство, като с тези си действия ответното дружество не препятства възможността на ищеца да ползва останалата част от имота.
Искът по чл. 109 ЗС за премахване на двете сгради – трансформатор и битовка е отхвърлен по съображения, че същите са суперфициарна собственост на ответното дружество.
По касационната жалба на „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД.
В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК към подадената от него касационна жалба жалбоподателят „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД повдига следните правни въпроси, за които твърди да са обусловили като краен резултат отхвърляне на предявените от него искове: 1. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантни за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност. Следва ли да извърши преценка на признание на неизгоден за страната факт. Длъжен ли е да обсъди всички обстоятелства и събрани доказателства и да отговори на всички доводи и възражения на страните. 2/ Относно наличието на правно основание на ответника да владее процесния имот. 3/ Доколко суперфициарният собственик на сграда може да се ползва от земята около нея и ползването на постройката според предназначението й може ли да ограничава правата на собственика на земята.
Значението на първия въпрос за изхода на спора се обосновава с това, че въззивният съд не е обсъдил признанието на ответното дружество „Черно море” АД за придобиване на право на собственост върху спорните 20 дка по силата на приватизационна сделка, респ. посредством осъществено владение в продължение на повече от 40 години, както и доказателствата по делото, потвърждаващи твърдението на жалбоподателя – ищец, че цялата площ се владее от ответника, поради което е направил необосновани фактически изводи по спора, като е приел, че ответникът владее и ползва по – малка площ. Действително с отговора на исковата молба ответното дружество при условията на евентуалност е направило възражение за придобиване на спорния имот – терен от 20 000 кв.м, по давност, като е твърдяло, че от 1987 г. до момента на предявяване на исковете за собственост владее имота. Това възражение е обсъдено от въззивния съд и е намерено за неоснователно по съображения, че от събраните по делото писмени доказателства – протокол за въвод във владение № 34571/ 2002/121270 на публичния изпълнител, се установява, че купувачът от публичната продан „Люкол” ООД е бил въведен във владение на придобития от него недвижим имот, в това число и спорната реална част, на 12.07.2006 г., а след извършване на продажбата между „Люкол” ООД и ищеца владението върху имота е предадено от продавача на купувача с протокол за въвод от 21.05.2009 г. Следователно, дори да се приеме, че твърдението на ответното дружество за упражнявано от него владение върху процесния имот има характер на признание на неблагоприятен за него факт, то е преценено от въззивния съд съобразно изискванията на чл. 175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото. По този начин съдът е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, обективирана и в представеното от жалбоподателя решение № 182 от 13.12.2018 г. по гр.д. № 657/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., и цитираните в него решение № 70 от 29.05.2013 г. по грд. № 579/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр.д. № 676/2017 г. на ВКС, ІV г.о., според която признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от доказване, освен ако този факт не е обявен за ненуждаещ се от доказване, както и че то се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото. Поради първият въпрос не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият въпрос изразява тезата на жалбоподателя, че въззивният съд е приел за установено правото на собственост на ответното дружество върху сградите само въз основа на косвени доказателства, като не е отчел възраженията на жалбоподателя за липса на доказателства за предоставени права на строеж на НПК ”Черно море” , за правоприемство между НПК ”Черно море” и ответното дружество; за липса на строителни книжа, съставени и одобрени по съответния ред; за изграждане на сградите в съответствие със строителните правила и норми към момента на построяването им и съвместимостта им с плана. Тези възражения са обсъдени от въззивната инстанция, но са намерени за неоснователни, по съображения, изложени в мотивите на обжалвания съдебен акт. Последователно е проследено и правоприемството между ответното дружество и държавните организации, на които спорният имот е бил предоставен за стопанисване и управление в годините до 1991 г., когато ДФ” Електрон” е преобразувана в еднолични търговски дружества с държавно имущество. Доводите, с които жалбоподателят обосновава твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по този въпрос имат характер на оплакване за необоснованост на направените от въззивния съд изводи, които не могат да се обсъждат в настоящото производство. Поради това и по този въпрос не е налице основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Не се установява третият въпрос – доколко суперфициарният собственик на сграда може да се ползва от земята около нея и ползването на постройката според предназначението й може ли да ограничава правата на собственика на земята, да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В решение № 1010/09 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 2734/2008 г. на ВКС, І г.о., е прието, че съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройка върху чужда земя може да ползва земята доколкото е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение – това са площи, прилежащи към сградата и служещи за използването й. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, като е приел, че ответното дружество има качеството на суперфициарен собственик на пет сгради, попадащи върху спорната реална част, и на основание чл. 64 ЗС може да ползва незастроения терен доколкото това е необходимо за използване на сградите. Необходимата за това площ е определена с помощта на вещо лице, при отчитане на площта, пространственото разположение и предназначението на сградите, както и технологията на производството / със значение за отбраната или военното дело/. Поради това и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е направено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК – поради очевидна неправилност. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, решението трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Преценката дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите в касационната жалба съставляват оплаквания за неправилна интерпретация на доказателствата при формиране на вътрешното убеждение на съда и за необоснованост, които подлежат на проверка по чл. 281, т. 3 ГПК, но само след допусната касация.
В обобщение на изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба от „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД.
По касационната жалба от „Черно море” АД.
Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост е обосновано от жалбоподателя с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна въззивна жалба от „КОЛИС ЛАНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД, тъй като липсвала конкретизация на правното й основание. Според този жалбоподател въззивната жалба съдържала твърдения, които били в повествователна форма, а част от тях – неверни, поради което не биха могли „да произведат валидна форма, която да предизвика отмяна на първоинстанционното решение”. Съгласно чл. 260 ГПК въззивната жалба трябва да съдържа името и адреса на страната, която я подава; означение на решението, което се обжалва; в какво се състои неговата порочност и в какво се състои искането. В случая подадената от ищеца въззивна жалба срещу първоинстанционното решение отговаря на тези изисквания. В нея подробно е посочено в какво според жалбоподателя се състои порочността на обжалваното решение и в какво се състои искането му до въззивния съд. Но дори и да не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, жалбата е допустима и се разглежда от въззивния съд съобразно правилото на чл. 269 ГПК, според което извън проверката за валидност и допустимост, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В този смисъл ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната практика на ВКС. Доколкото няма данни/ а и твърдения на жалбоподателя/ въззивният съд да е разширил проверката на първоинстанционното решение извън обжалваната му част и заявените в жалбата основания, няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятна недопустимост на същото.
Следващият въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е за това какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, съгласно чл. 269 ГПК. Тезата на касатора е, че решението по този въпрос противоречи на практиката на ВКС, обективирана в т.1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд надградил свои разбирания в мотивите относно начина и обема на придобитото от публична продан при наличие на несъответствие между описанието на недвижимия имот в документите за собственост на ищеца. Позовова се и на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че публичната продан е деривативно основание за придобиване на право на собственост, като поддържа, че тя няма стабилитета, който да позволява на публичния изпълнител да отнема права на собственост на неучастващи административното производство лица, а неговият акт да се зачита със съответните конститутивни действия и стабилитет, които не притежава.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно практиката на ВКС въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС. Въпросът за приложението на чл. 239, ал.2 ДОПК е бил обсъждан и от първоинстанционния съд, който също е приел, че на това основание продаденият на публична продан недвижим имот става собственост на купувача, дори длъжникът да не е бил собственик, ако до изтичане на една година от обнародване на постановлението за възлагане в ДВ не е предявен иск за собственост. С оглед твърдението на ответното дружество, поддържано и с въззивната жалба, че спорната реална част към момента на публичната продан не е била собственост на длъжника по изпълнението, за да направи извод дали публичната продан е породила действие и за тази част и дали купувачът е придобил собствеността върху нея, въззивният съд е бил длъжен да обсъди и въпроса за приложението на чл. 239, ал.2 ДОПК, което е и сторил. Изразеното становище в мотивите на ТР № 2 от 26.02.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което публичната продан на недвижим имот е деривативен способ за придобиване на право на собственост, е относимо към публичната продан по ГПК. Цитираната задължителна съдебна практика е може да обоснове извод за разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на въпроса за правната същност на публичната продан по ДОПК и обема на правата, които придобива купувача, предвид съществените различия в правната уредба на публичната продан като способ за принудително изпълнение по двата закона, и изричната разпоредба на чл. 239, ал.2 ДОПК, която урежда последици от продажбата на чужд имот.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят е поставил и няколко правни въпроса, за които поддържа да осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1/ Какви са правомощията на въззивния съд при осъществяване на инцидентен съдебен контрол за законосъобразност на акт на публичен изпълнител при осъществяване на публична продан, когато са налице всички предпоставки същият да бъде приет за нищожен предвид неучастието на собственика на имота, предмет на публичната продан, в административното производство по реализиране на същата, включително и при издаване на постановление за възлагане. 2/ Касае ли разпоредбата на чл. 239, ал.2 ДОПК неучаствалите в административното производство лица, включително и собственици на продавания имот, които не са длъжници в производството. 3/ Следва ли съдът служебно да извърши проверка за валидността на административен акт, имащ характер на правопораждащ за твърдяното материално право на собственост на ищеца по ревандикационен иск, и ако установи неговата нищожност, може ли служебно да я прогласи. 4/ Ограничено ли е с преклузивен срок възражението на ответника за нищожност на административния акт, въз основа на който ищецът се легитимира като собственик. 5/ Издаденото от некомпетентен орган и при несъществуващо изпълнително основание постановление за възлагане на недвижим имот годно ли е да породи фингираните последици по чл. 239, ал.2 ДОПК или те са присъщи единствено за валидно постановление за възлагане, издадено от компетентен орган , нестрадащо от пороци в неговата форма. 6/ Изтичането на срока по чл. 239, ал.2 ДОПК превръща ли дотогавашния собственик на имота в недобросъвестен владелец или продължаващия да упражнява фактическа власт собственик има качеството на добросъвестен владелец, доколкото се легитимира с титул за собственост. 7/ Извършеният въз основа на нищожно постановление за възлагане въвод във владение следва ли да се приеме за достатъчен за прекъсване на придобивната давност.
Така поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не обосновават соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване.
Относно правомощията на гражданския съд да упражни косвен съдебен контрол за валидността и материалната законосъобразност на индивидуален административен акт, който е от значение за разрешаване на повдигнатия пред него спор за материално право, е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, обективирана в многобройни решения, според която когато такъв акт се противопоставя на страна, която не е била участник в административното производството по неговото издаване и обжалване, в рамките на задължението си да прецени правопораждащите факти гражданският съд инцидентно проверява валидността и законосъобразността на този акт. В случая такава проверка е извършена от въззивния съд, който е приел, че постановлението за възлагане е издадено от компетентен орган – публичния изпълнител при АДВ в кръга на неговата компетентност, в изискуемата от закона писмена форма, и съдържа всички реквизити. Обсъдено е и възражението на ответника за нищожност поради това, че предмет на публичната продан е бил имот, който към този момент не е бил собственост на длъжника, и е направен извод, че на това основание публичната продан и възлагателното постановление не са нищожни. Това становище – че продажбата на чужда вещ не е нищожна, е възприето в съдебната практика и в правната доктрина. Въпросът дали принудителното изпълнение е проведено върху недвижим имот, собственост на длъжника, е от значение за правата, които ще придобие купувачът от публична продан по реда на ГПК, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 496, ал.2 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане той придобива всички права, които е имал длъжникът. С разпоредбата на чл. 239, ал.2 ДОПК правата на купувача от публична продан, извършена от публичен изпълнител по реда на този закон, са уредени по различен начин – той става собственик на продадената недвижима вещ, дори и длъжникът да не е бил собственик, ако в едногодишен срок от обнародване в ДВ на постановлението за възлагане не е предявен иск за собственост. Касае се за законово уредено специфично оригинерно основание за придобиване на право на собственост върху недвижим имот, приложимо само в производство по принудително изпълнение на публични задължения по ДОПК.
Въпросите, посочени по- горе под № 5, 6 и 7, не кореспондират със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Те предпоставят констатация по реда на инцидентния съдебен контрол за нищожност на постановлението за възлагане на недвижимия имот, от който черпи права си ищовото дружество, каквито не се съдържат в обжалваното решение. Напротив, съдът е приел, че същото е валидно, влязло е в сила и е породило вещноправно действие.
По тези съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената против него касационна жалба от „Черно море” ООД.
В подадените касационни жалби жалбоподателите са направили искане за присъждане на разноски за настоящото производство. С оглед недопускане на въззивното решение до касационно обжалване по подадените две касационни жалби, такива не се присъждат, а следва да бъдат понесени от страните така, както са направени.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 29 от 20.03.2019 г. по гр.д. № 70/2019 г. на Апелативен съд- Варна по подадените срещу него касационни жалби от „КОЛИС ЛЕНД ДИВЕЛЪПМЪНТ” ООД се седалище и адрес на управление в гр. София, и „Черно море” АД със седалище и адрес на управление гр. Варна.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на жалбоподателите за присъждане на разноски за настоящото производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: