О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
гр. София, 23.01.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1982 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Ш. А., срещу решение № 711 от 15.04.2014г. по гр.д. № 4289/2013г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата от 5000 лева до пълния предявен размер от 40 000 лева по иска по чл.266, ал.1 от КЗ и касаторът е осъден да заплати на застрахователното дружество – ответник разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Ответникът, „З. А.”” АД, оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение. Иска присъждане на разноски за настоящото производство в размер на 1 185 лева- юрисконсултско възнаграждение, като представя списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от пострадалото лице от ПТП неимуществени вреди възлиза на 10 000 лева1 но следва да бъде намалено с 1/2, поради принос на пострадалата ищеца за настъпване на увреждането, изразяващ се в липса на поставен предпазен колан, с оглед категоричния извод на комплексната автотехническа и медицинска експертиза, че в случай на поставен обезопасителен колан за пострадалата не биха настъпили констатираните травматични увреждания. Определянето на размера на обезщетението решаващият състав е обосновал с възрастта на пострадалата, с вида, характера и степента на получените увреждания /сътресение на мозъка, фрактура на носните кости, разкъсно – контузна рана в корена на носа, контузия и подкожен хематом на носа, травматичен кръвоизлив от носа, контузия на гръдния кош и корема/, времетраенето на търпените от нея болки и страдания / интензивни в продължение на 15 дни и умерени за 30 дни/ и липсата на остатъчни явления.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че правните въпроси, обусловили изхода на делото са по приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, като релевира всички основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Въпреки, че въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и е обусловил определянето на размера на присъденото обезщетение, не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта.
В цитираното решение на ВКС № 749 / 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на II ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, е даден отговор на въпроса за възможността в производството по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ да бъде процентно определена трайната загуба на работоспособност на пострадалия от осъществен деликт, въз основа на изслушана съдебно – медицинска експертиза и той да се разграничава от признатия с ЕР на ТЕЛК процент инвалидизация. Доколкото този въпрос не е бил предмет на делото и на разглеждане от въззивния съд, посочената задължителна практика не е относима за спора. Освен това, видно от мотивите, обстоятелствата, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в посоченото от касаторката решение, са различни от тези по настоящото дело. С оглед различната фактическа обстановка по делата, не може да се направи извод, че даденото от апелативния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с разрешението на този въпрос в посоченото решение.
С оглед горното, не се доказва осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Във връзка с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 ГПК, съобразно която, приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно създава предпоставки и / или възможност за настъпване на вредоностния резултат. В конкретния случай, въз основа на комплексната автотехническа и медицинска експертиза, е прието за категорично установено, че пострадалата в нарушение на чл.137, ал.1 ЗДвП е пътувала без обезопасяващ колан, което е довело при конкретния механизъм на ПТП – рязкото завиване на лекия автомобил, в който се е возила на задната седалка, до политане на ищцата напред и удряне на лицето й в предната седалка, довело до нараняванията, които не биха настъпили при използване на колана. В съответствие с практиката на ВКС за необходимост от установяване на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и увреждането, съпричиняването е прието от въззивната инстанция при доказано непоставяне на обезопасителния колан, при използването на който пострадалата не би получила уврежданията. В цитираното от касаторката решение на ВКС е определен принос за съпричиняване не 1/2 , а 1/4, тъй като за разлика от настоящия случай, ползването на колана би довело до по-лека форма на травмата, но не и до нейното ненастъпване, поради което липсва идентичност на обстоятелствата между двете решения, а от там и наличие на противоречие на обжалвания акт с посоченото от жалбоподателката решение по чл.290 ГПК. Ето защо, не се доказва и осъществяването на наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Следва да се отбележи, че представените от жалбоподателката решения на АС-София не подкрепят релевираното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не се явяват практика на съдилищата по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото няма данни тези съдебни актове да са влезли в сила.
Не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия или законодателството, поради което въпросите за приложение на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение, като на ответника по жалбата следва да се присъдят разноски – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 1185 лева, определено по чл.9, ал.3 от Наредба № 1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 711 от 15.04.2014г. по гр.д. № 4289/2013г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОСЪЖДА Е. Ш. А., [населено място], ЕГН [ЕГН], действаща със съгласието на баща й, Ш. А. Ш., да заплати на „З. [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 1185 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.