О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
гр. София, 23.01. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 3082/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] (н.) – [населено място], срещу определение № 2231 от 07.07.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 3385/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение от 04.04.2017 г. по т. д. № 4764/2016 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.130 ГПК е прекратено по производството по делото и е върната исковата молба поради недопустимост на предявения от [фирма] (н.) против [фирма] отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на вземане на банката – ответник за сумата 771 895.86 лв. – част от вземане с размер 1 454 928.57 евро, включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на дружеството – ищец.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно по съображения, подробно изложени в жалбата, и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните въпроси : „1. Налице ли е пълна идентичност на иска по чл.422 от ГПК и чл.694 от ТЗ в хипотезата на парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица (по аргумент от чл.637, ал.5 от ТЗ), доколкото тези дела не се спират с откриване на производство по несъстоятелност; 2. В исковата защита на длъжника по чл.422, ал.1 от ГПК разполага ли същият с възражения, които засягат начина на удовлетворяване на кредитора от обезпечението, съставляващо имущество на трето лице; Предмет ли е в производството по чл.422, ал.1 от ГПК установяване на незаконосъобразността на действията по принудително събиране на обезпечението, съставляващо имущество на трето лице, от страна на кредитора; 3. С удовлетворяване чрез продажба на имущество на трето лице налице ли е вземане, което се различава по основание, произход и размер от това, претендирано по чл.422 от ГПК”.
В писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК ответникът [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Софийски градски съд за прекратяване на производството по т. д. № 4764/2016 г., Софийски апелативен съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения по делото отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ, с който длъжникът в производство по несъстоятелност [фирма] (н.) е поискал да се признае за установено несъществуването на вземане на [фирма] за сумата 771 895.86 лв. – част от вземане с размер 1 454 928.57 евро, включено в списъка на приетите вземания.
Въззивният съд е констатирал, че преди образуване на производството по иска с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ ответникът [фирма] е предявил против [фирма] (н.) положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на цялото вземане от 1 454 928.57 евро, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК; Производството по чл.422, ал.1 ГПК е спряно на основание чл.637 ТЗ, но впоследствие е възобновено и продължава да е висящо пред друг състав на Софийски градски съд. Като е съобразил тъждеството на вземанията, предмет на двата иска, и се е позовал на задължителната съдебна практика в определение № 483/11.07.2014 г. по ч. т. д. № 1827/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., въззивният съд е направил извод, че при наличие на по-рано образувано и висящо производство по чл.422, ал.1 ГПК с предмет съществуване на цялото спорно вземане по-късно предявеният от длъжника отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на част от вземането е недопустим поради липса на правен интерес. Твърденията на ищеца – частен жалбоподател за наличие на новооткрити и новонастъпили факти от значение за спора по чл.694, ал.1 ТЗ са преценени като ирелевантни за допустимостта на иска с мотив, че тези факти могат да бъдат включени в производството по чл.422, ал.1 ГПК при условията на чл.147 ГПК или чл.266, ал.2 ГПК и да бъдат преценявани съгласно чл.235, ал.3 ГПК, а ако са открити след влизане в сила на решението по чл.422, ал.1 ГПК – да послужат като основание за предявяване на иск по чл.424, ал.1 ГПК или чл.439, ал.2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационния контрол, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Въпросите не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи на съда за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. Единственият аргумент на съда за недопустимост на иска е тъждеството на паричното вземане, предмет на установяване в инициираното от жалбоподателя – длъжник производство по чл.694, ал.1 ТЗ и в по-рано заведеното от кредитора производство по чл.422, ал.1 ГПК. Изводът на въззивния съд, че при наличие на по-рано заведено от кредитора и възобновено на основание чл.637, ал.3 ТЗ производство по чл.422, ал.1 ГПК длъжникът няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на същото вземане, което е предмет на възобновеното производство, е съобразен със създадената по реда на чл.274, ал.3 ГПК практика в определение № 483/11.07.2014 г. по ч. т. д. № 1827/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. В цитираното определение е прието, че искът по чл.422, ал.1 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл.694, ал.1 ТЗ, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане; При наличие на вече висящо производство по чл.422, ал.1 ГПК предявеният по-късно иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ е недопустим. След като въззивният съд не е обвързвал преценката си за допустимост на иска с други факти, различни от тъждеството на установяваното с исковете по чл.694, ал.1 ТЗ и чл.422, ал.1 ГПК вземане, поставените от частния жалбоподател въпроси не могат да се подведат под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване е ненадлежното обосноваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Частният жалбоподател се е позовал бланкетно на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да изложи съображения в какво се изразява значението на формулираните в изложението въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсата на аргументация лишава касационната инстанция от възможност за преценка дали е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка и дали касационното разглеждане на въпросите ще съставлява принос в тълкуването, осигуряващ разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 3385/2017 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на делото на ответника по жалбата следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в минималния размер от 50 лв., предвиден в чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2231 от 07.07.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 3385/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] (н.) с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 50 лв. /петдесет лв./ – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :