4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 58
С.,03,02,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 11 ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 1462 /2013 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. Е. Е.-П. против решение № 1364/16.11.2012 г. по в.т.д. № 1185/2012 г. на Пловдивски АС, с което по същество се осъжда касаторът да заплати на Я. АД-Б. сумата 112 585.95 лв., представляваща сбор от изплатени от ищеца на ответника суми за енергия за разпределение СрН за обекта на ищеца в П. при захранване чрез кабелен електропровод 20кV, начислени в издадените от ответника процесни фактури за консумирана ел.енергия, както и сумата 12 955.24 лв. разноски.
Ответното по касационната жалба Я. АД е подало отговор, да не се допуска касационно обжалване, както и че същата е неоснователна.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите. 1. Дали нормата на чл.117,ал.5 ЗЕ в редакция ДВ бр.74/2006 г. има за цел да очертае границите на разпределителната мрежа в зависимост от собствеността върху присъединителните съоръжения с оглед дължимостта на цена за пренос през електроразпределителната мрежа, или посочения текст не касае характера на мрежата, а единствената му цел е да уреди вещноправния режим относно собствеността на съответните присъединителни съоръжения?, 2.Дали когато съдът квалифицира иск по чл.59,ал.1 ЗЗД, е необходимо обогатяване на ответника да бъде доказано за да се уважи иска?, 3.Дали когато съдът намери иска за доказан по основание, но не и по размер, следва да уважи изцяло иска или да извърши необходимите съдопроизводствени действия за установяване размер на претенцията?
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното решение е прието следното: Исковата сума е за връщане цена по компонента енергия за разпределение, /пренос през ел.разпределителната мрежа/, за периода 1.07.2007 – 30.06.2008 г. Потребителят-ищец захранва своя завод в П. по ел.провод Фабричен, който е негова собственост и не захранва други потребители. За захранването на обекта с ел.енергия не се ползуват енергийни съоръжения на Е. България Е. АД /подстанция и ел.провод/, като посоченото ел.разпределително дружество осигурява само надзор на ел.провод Фабричен.
1. По първият въпрос се твърди противоречие с Р на Съда на ЕС по дело С-439/06 от 22.05.2008 г. по преюдициално запитване, респективно с чл.633 ГПК и с ТР 1/11.05.2012 ОСТК. Обаче, трябва да се има предвид, че приетото в последното: “ВКС следва да тълкува националното право в духа и смисъла на европейското право и според тълкуването му от СЕС”, е само в мотивите на преценката по допустимостта на искането, а не в произнасянето по същество.
Нормата на чл.117,ал.5 ЗЕ, в редакц. ДВ 74/2006 г., само е възпроизведена на стр.5 от мотивите на решението, но тя не е обусловила пряко изхода на делото. От това, че собствеността на ел.провода е на ищеца, съдът извежда прилагането на чл.18г от Правилата за търговия с ел.енергия. Действително на стр.8 от решението, въззивният съд е приел, че съгласно чл.18 г от Правилата за търговия с ел.енергия, /чийто текст е еднакъв в двете редакции, действали през исковия период/, логично е който захранва свои обекти чрез своя мрежа, да не дължи цена за разпределение, тъй като такава услуга не му се предоставя, а дължи само цена за достъп, но не и на ответника, като краен снабдител. Доколкото тук съдът се е позовал на собствеността на съоръжението, първият въпрос би могъл да се приеме за относим, но не е обоснован никакъв допълнителен критерий за селекция.
Въззивният съд се е произнесъл по дължимостта на цената за разпределение, /цената за пренос през ел.разпределителната мрежа/, въз основа на договора с ответника от 20.02.2006 г., ОУ на договорите за продажба на ел.енергия на Е.-П. АД, чийто правоприемник е ответникът, /в които няма задължение на купувача да плаща цена за разпределение на ел.енергия/, Правилата за търговия с ел.енергия-отм., измененията в Наредбата за регулиране на цените на ел.енергия, приети с ПМС 167/2007-ДВ 62/31.07.2007 г., чл.88, 98б, чл.98в ЗЕ и др.
В тази връзка цитираното Решение на Съда на ЕС не обхваща идентичен правен казус. С него е прието, че чл.20,п.1 от Директива 2003/54/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба като п.110,ал.1,т.1 ЗЕ на Германия, която освобождава определени оператори на енергоснабдителни мрежи от задължението да предоставят свободен достъп до тези мрежи на трети лица поради съображението, че мрежите са разположени в пространствено обособен район на предприятието и са предназначени основно за транспортиране на енергия в рамките на предприятието и към свързани предприятия.
Цитатите на касатора са извън контекста на това решение, чийто диспозитив има за предмет достъпа на трети лица, а не формиране на цената на ел.енергията, поради което касае различна правна хипотеза. Освен това, решението не може да бъде задължителна съдебна практика по смисъла на т.1 ТР 1 /2009 ОСГТК.
2. По вторият въпрос се твърди противоречие с Р 721/3.01.2011 по гр.д. 401/2009 на ІV г.о., с което е прието, че по иска по чл.59 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова. Всъщност такова противоречие няма. Въпросът е с еднозначен отговор и дали са налице предпоставките за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД е въпрос, който касае правилността на решението по същество, която се проверява след допускане до касационно обжалване.
В случая, съдът всъщност е разгледал иска на основание чл.55 ЗЗД, а погрешната правна квалификация не обуславя неговата недопустимост и затова не е предмет на настоящето производство.
Възприемането на фактическата обстановка от решаващия съд не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а е относимо към евентуалната неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Липсата или наличието на конкретен фактически състав, е въпрос по основателността на иска, съобразно фактическите обстоятелства установени по делото, т.е. фактически въпрос, който се преценява от съда според всички факти по делото. В случая, конкретната преценка на въззивният съд за липсата или наличието на такива данни, би подлежала на проверка за правилност на решението по реда на чл.281,т.3 ГПК, но не може да обоснове приложно поле по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
3. Третият въпрос, свързан с нарушение на чл.162 ГПК, /което е основание по чл.281,т.3 ГПК, но не и по чл.280,ал.1 ГПК/, не е обусловил изхода на делото и е ирелевантен, защото ПАС не се е произнасял за частична основателност на претенцията, както се твърди в изложението.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1364/16.11.2012 г. по в.т.д. № 1185/2012 г. на Пловдивски АС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: