2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 580
София 03.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 4087/ 2014 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Д. Г. Г. чрез пълномощниците си адв. М.А. и И.А. е обжалвал въззивното решение на Софийския окръжен съд № 17 от 07.01.2014г. по гр.д.№ 597/2013г. в частта , в която е осъден да предаде на РПК”Ч.” [населено място] владението на реална част от УПИ І-за „ДП Антрацитни мини” и е осъден да заплати обезщетение за ползването на имота в размер на 11860.48 лв. за времето от 10.01.2006г. до 10.01.2012г.
С втора касационна жалба решението е обжалвано от РПК”Ч.” [населено място] в частта, в която са отхвърлени предявените от него искове.
К. жалби са подадени в срок, отговарят на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.2 ГПК, поради което са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, първо гражданско отделение разгледа доводите на касаторите в изложенията за допускане на касационното обжалване и отговорите по тях и намира следното:
1. По касационната жалба на Д. Г. Г. срещу решението, с което е уважен предявеният срещу него ревандикационен иск и е осъден да заплати на РПК „Ч.” обезщетение за ползването на имота – реална част от УПИ І-за „ДП Антрацитни мини”.
В. съд е приел, че спорът за собствеността между ищеца по настоящото дело РПК „Ч.” [населено място] и Община „С.” е разрешен с влязло в сила на 17.06.2008г. решение по гр.д. № 362/2005г. на Софийския окръжен съд, с което е признато правото на собственост на РПК”Ч.” [населено място]. Зачетено е установителното действие на решението по чл.223 ГПК, тъй като ответникът Г. Г. С., който е праводател на ответника по настоящото дело Д. Г. С., е участвал по предходното дело като трето лице-помагач и прехвърлянето на имота е станало в хода на висящия процес. Прието е също така, че вписването на исковата молба по иск за собственост върху недвижим имот има оповестително действие като вписването на актовете за придобиване на собственост защитава само лицата, които са придобили един имот и са вписали придобивното си основание по-рано от лицата, които валидно са придобили имота от същия праводател , в какъвто смисъл е и цитираната задължителна съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК. Изводът на съда е, че в настоящия случай невписването на исковата молба по предходното дело би било от евентуално значение при преценка на вида на владението с оглед релевираното възражение за придобиване на имота по давност от ответника Д. Г. Г. като добросъвестен владелец, но в случая той е придобил имота след привличането на дарителя като подпомагаща страна и поради това не може да се предполага незнание за спора за собственост.
В изложението за допускане на касационното обжалване касаторът Д. Г. Г. поставя правният въпрос дали влязлото в сила решение има сила на пресъдено нещо по отношение на третото лице-помагач, както и по отношение на съпругата му, която не е участвала като страна по делото и дали намира приложение в този случай решение № 121 от 11.04.2011г. по гр.д.№ 1400/2009г. на ВКС, І г.о. Така формулираният въпрос не е от значение за делото, защото съдът не е приел, че влязлото в сила решение, с което е уважен иска за собственост , предявен от РПК „Ч.” срещу [община] обвързва със сила на пресъдено нещо третото лице-помагач и неговият правоприемник, а се е позовал на установителното действие на мотивите на основание чл.223 ал.2 ГПК във връзка с доказване добросъвестността на купувача по време на висящия процес, а оттам и на последващия приобретател. С оглед на тези решаващи мотиви липсва основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие на решението с цитираната от касатора практиката на ВКС , отнасяща се до оповестително-защитното действие на вписването в случаите на придобиване на имот от един и същ праводател. ТР 3/2010г. на ВКС, ОСГК, също не е относимо към разглеждания случай, защото то е постановено по въпроса за редовността на невписаната искова молба и за последиците от неизпълнение на указанията на съда за вписването й.
Правният въпрос дали възражението на ответника по ревандикационния иск за изтекла в негова полза придобивна давност отменя тежестта на доказване на ищеца относно осъществяваната фактическа власт върху имота, също не е обуславящ за делото, защото съдът не е разместил тежестта на доказване, а е приел, че е налице признание от ответника, че владее имота от момента на сключване на договора за дарение с нот.акт № 44/2003г. до настоящия момент, което е в съответствие с практиката на ВКС – решение № 199 от 5.10.2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г., ВКС II г. о.
Не е налице общото основание по чл.280 ал.1 ГПК и по правния въпрос дали празното място, представляващо прилежащия терен към сградата след събарянето й представлява самостоятелен обект , обосноваващ становището на касатора, че обезщетението за ползването на имота се дължи при условията на чл.31 ал.2 ЗС , защото не е поставян пред въззивния съд и той не го е разглеждал.
Няма противоречие между обжалваното решение и цитираното от касатора решение по гр.д.№ 1060/1960 г. за на ВС, отнасящо се за правата на добросъвестния владелец, защото в случая въззивният съд е приел, че владението на Д. Г. Г. не е добросъвестно.
С оглед на изложеното няма основание за допускане на касационното обжалване по жалбата на Д. Г. Г..
2. Касационната жалбата на РПК”Ч.” [населено място] е подадена срещу въззивното решение, с което са отхвърлени исковете срещу ответниците Г. Н. С. и Е. Й. С. за предаване владението на процесния имот; за заплащане на обезщетение за ползването на имота за периода 10.01.2006 г. – 10.01.2012 г., в общ размер от 11 860,48 лв., заедно със законната лихва, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение, с което исковете по чл.73, ал.1 ЗС са отхвърлени срещу [фирма] , както и исковете по чл.45 и 49 ЗЗД.
Правните въпроси, които се поставят в изложението за допускане на касационното обжалване от касатора РПК”Ч.” [населено място]: дали ако праводателите са прехвърлили собственост на трето лице като са си запазили правото на ползване, упражняването на владение от приобретателя следва да се приеме за посредствено владение и от страна на прехвърлителите при липса на данни за отблъскване на тяхното владение и дали ако владеещите физически лица – съдружници в търговско дружество владеят дадена вещ като извършват с нея търговска дейност, следва да се приеме, че и дружеството е владелец на вещта, не са от значение за делото, защото не са формирали решаващите изводи на съда, който е приел, че не е доказано упражняване на фактическа власт от ответниците Г. Н. С., Е. Й. С. , [фирма]. Освен това касаторът не обосновава основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, което изисква да бъде посочена необходимостта от тълкуване на конкретни, приложими за разглеждания случай правни норми поради непълнота или неяснота в закона или за изоставяне на неправилна съдебна практика.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да се допуска, а разноските следва да останат в тежест на страните, так както са ги направили.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския окръжен съд № 17 от 07.01.2014г. по гр.д.№ 597/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: