3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 581
гр. София,11.07.2014год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори юли през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова ч.т.д. N 1893 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Л. И. К., [населено място], срещу определение № 186 от 20.03.2014г. по в.т.д. № 616/2012г. на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното на 25.03.2013г. решение по делото, в частта му за разноските.
Частният жалбоподател поддържа, че с решението разноските по делото са възложени на лице, което няма качеството на страна по делото. Сочи се, че искът с правно основание чл.29 ЗТР е предявен и разгледан срещу търговското дружество, а не срещу представляващото го в процеса физическо лице.
Ответникът по частната жалба, Т. К. Д., счита, че не е налице твърдяната очевидна фактическа грешка, като защитата срещу решението в частта за разноските е по реда на чл.248 ГПК, който е изчерпан с влизане в сила на определението за без разглеждане на молбата за изменение на решението в частта за разноските, поради просрочието й. Поддържа, че изводът на въззивния съд, на кого следва да се възложи заплащането на разноските в производството е правилен, тъй като не търговското дружество е дало повод за завеждане на делото, а Л. К., който е заявил вписване в търговски регистър на несъществуващото обстоятелство- качеството си на управител.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С решение № 79/ 25.03.2013г., постановено по в.т.д. № 616/ 2012г. от Апелативен съд- Варна, е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено по отношение на [фирма], представлявано от Л. К., че вписването, извършено по партидата на дружеството в АВ на обстоятелството, че Л. И. К. е управител на дружеството, представлява вписване на несъществуващо обстоятелство, по иск с правно основание чл.29 ЗТР, предявен от Т. К. Д. срещу [фирма]. С въззивното решение Л. К. е осъден да заплати на ищеца, направените от последния разноски за въззивната инстанция.
Подадената на 08.04.2013г. молба от [фирма], представлявано от вписания управител, Л. К., за поправка на допускана очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение в частта за разноските относно лицето, в чиято тежест те са възложени, е оставена без разглеждане с влязло в сила определение, поради липса на правен интерес на дружеството, тъй като възложената отговорност за разноските е върху Л. К..
С молба от 26.09.2013г. Л. К. е поискал на основание чл.247 и чл.248 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение относно лицето, на което са възложени разноските, съответно изменение на решението в тази му част.
С влязло в сила разпореждане молбата на физическото лице по чл.248 ГПК е оставена без разглеждане, поради просрочие.
С определение № 158/ 04.03.2014г. по ч.т.д. № 313/ 2014г. на ВКС, II ТО, е отменено определението на въззивния съд, с което е оставена без разглеждане молбата по чл.247 ГПК на настоящия жалбоподател, Л. К., след което апелативният съд е отхвърлил молбата с определението, което е предмет на обжалване в настоящото производство.
За да остави без уважение молбата на Л. К. по чл.247 ГПК, въззивният съд се е позовал на това, че в решението си изрично е посочил, че жалбата е подадена от Л. К. в качеството му на вписан управител на [фирма]- Варна, като с влязлото в сила решение по делото решение е установено, че това физическо лице неправомерно се е вписало за управител на посоченото дружество без да е взето за това решение на ОС за избирането му за втори управител след изтичане на мандата му. От това е изведено, че след като с влезлия в сила съдебен акт е прието, че въззивникът няма повече качеството на вписан управител на дружеството, то отговорността за разноските е лично негова. Според апелативния съд, няма основание отговорността за разноските на въззиваемата страна – настоящ управител да се носи от представляваното от него дружество, вместо от мнимия управител на същото – въззивник, който с действията си е създал причина за водене на делото. Изложени са мотиви, че независимо, че в жалбата е посочено, че тя е подадена от дружеството, въззивният съд е приел, че е подадена от лицето, представящо се за негов управител, поради което е налице тъждество между подалото жалбата лице и осъденото такова за разноските, въз основа на което е направен извод за липса на несъответствие между действителната и изявената вола на съда.
Определението е неправилно.
Преценката за наличие на несъответствие на действително формираната в решението воля на съда и изразената такава се извършва въз основа на съдържанието на постановения съдебен акт. В случая, от мотивите на решението е видно, че въззивният съд е приел, че жалбоподател е Л. К. в качеството му на вписан управител на [фирма] – Варна, както и че правните изводи и крайният резултат, до които достигат двата съда, са едни и същи. Относно разноските е посочено единствено, че те следва да бъдат присъдени на ответника по жалбата с оглед изхода на спора. От така очертаната мотивационната част на акта и препращането по чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, е видно, че съдът е счел, че страна в производството е именно търговското дружество, тъй като физическото лице е посочено само като негов вписан представител /управител/. В мотивите на акта липсва формирана воля материалноправният спор, съответно отговорността за разноските, да бъдат разрешени от съда спрямо физическото лице -представител на търговското дружество, вместо по отношение на дружеството- страна по делото. С оглед горното, настоящият състав приема, че е налице противоречие между действителната и изявена воля на съда относно лицето, в чиято тежест са възложени разноските за въззивната инстанция.
Доводите на страните дали отговорността за разноските в процеса може да бъде възложена на лице, което не е страна по него, чийто действия са станали повод за завеждането на делото, са относими единствено за производството по чл.248 ГПК, но не и за това по чл.247 ГПК, поради което не следва да бъдат обсъждани, доколкото двете производства са отделни, с различен предмет.
С оглед изложеното, определението на апелативния съд е неправилно и следва да се отмени, като се допусне исканата поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на възивното решение относно лицето, на което са възложени разноските.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ определение № 186 от 20.03.2014г. по в.т.д. № 616/2012г. на Варненски апелативен съд, и вместо това ПОСТАНОВЯВА
ДОПУСКА поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивно решение № 79/ 25.03.2013г., постановено по в.т.д. № 616/ 2012г. от Апелативен съд- Варна, в частта за разноските, като вместо „Л. И. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес]” се чете ” [фирма], [населено място], [улица]”.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.