ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№581
София, 7.06. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 10 юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1956/2009 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Т. Г. против въззивното решение на Софийски окръжен съд № 515 от 31.07.2009 год. по гр. д. № 964/2008 год., с което е оставено в сила решение № 90 от 12.06.2008 год. по гр. д. № 101/2007 год. на Елинпелински районен съд, с което е унищожено завещателно разпореждане извършено от П. К. П. с нотариално завещание № 1, том І, рег. 1330, дело № 8/2003 год. по иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН и е отменено решението в частта, с която е отменено нотариално завещание № 1, том І, рег. 1330, дело № 8/2003 год. на нотариус С. А. на основание чл. 431, ал. 2 ГПК(отм.).
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че въззивният съд с обжалваното решение се е произнесъл в противоречие с задължителната съдебна практика по процесуалноправният въпрос – допустимо ли е решението по предявен конститутивен иск за унищожаване на завещателно разпореждане, ако решението е постановено като установително и по материалноправният въпрос – за да уважи иск за унищожаване на завещателно разпореждане поради липса на завещателна способност, трябва ли съдът да установи, че са били налице основания лицето да бъде поставено под пълно или ограничено запрещение. Жалбоподателката се позовава, по първия въпрос на Тълкувателно решение № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС – т. 14 и т. 15, а по втория въпрос на т. 8 от Постановление № 5/1979 год. на Пленума на ВС, с което обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответницата Р. П. К. не е представила писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по уважен иск по чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да постанови унищожаване на завещателното разпореждане, съдът е извършил анализ на събраните по делото доказателства – единична и тричленна съдебно-психиатрични експертизи относно здравословното състояние на завещателя П. К. във връзка със свидетелските показания и другите писмени доказателства относими към състоянието на завещателя, при което е приел за установено, че П. К. е страдал от душевна болест -психопатия с давност от 1966 год. и генерализирана атеросклероза с промяна на личността в атеросклеротичен стил, които са причина за неправилно поведение, неточност на съжденията, снижена критичност, емоционално-волево разстройство и са обусловили невъзможността на завещателя да разсъждава нормално, разумно, да разбира значението и свойството на постъпките си, да се грижи и защитава интересите си. Посочено е още, че към момента на изготвяне на завещанието, П. не е бил в състояние да полага грижи за психичното и соматичното си здраве, тъй като се е намирал в тежко соматично състояние, зависим и по отношение на физическото си оцеляване – в деня на завещанието е постъпил в болница с фрактура на тазобедрената си става. Прието е, че привидната „фасадна” правилност на поведението на завещателя към момента на изготвяне на завещанието, предвид атеросклеротична промяна на личността му и душевната болест в съчетание с тежкото му соматично състояние са били пречка завещателят да осмисли ситуацията и значението правния акт, който извършва, което сочи на извода, че завещанието е направено от лице, което не е било способно да действа разумно по смисъла на чл. 13 ЗН и да завещава. При тези съображения, съдът е постановил унищожаване на завещателното разпореждане.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не пораждат основание за допускане на касационно обжалване.
Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т. 14 и т. 15 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, тъй като първоинстанционното решение било постановено като установително, по конститутивен иск, какъвто е искът за унищожаване. Според посоченото тълкувателно решение, за валидността и допустимостта на решението, въззивният съд следи служебно и той може да приложи правомощията си по чл. 209 ГПК (отм.) и без да е сезиран с конкретен довод в жалбата. В случая въззивният съдът не е имал основание да обезсили решението на районния съд, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по конститутивния иск, с който е бил сезиран. С решението е уважен конститутивен иск и решението е конститутивно. С него е потвърдено спорното потестивно право и е постановена търсената въз основа на него промяна в правоотношенията между страните. В този смисъл поставеният процесуалноправен въпрос с обжалваното решение не е разрешен в противоречие с посочената задължителна съдебна практика. Не е установена хипотезата на приложното поле на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Поддържа се, че материалноправният въпрос – за да уважи иск за унищожаване на завещателно разпореждане, поради липса на завещателна способност, трябва ли съдът да установи, че са били налице основания лицето да бъде поставено под пълно или ограничено запрещение, с обжалваното решение е разрешен в противоречие с т. 8 от постановление № 5/79 год. от 13.02.1980 год. на Пленума на ВС. Постановлението урежда някои въпроси на производството за поставяне под запрещение, а посочената т. 8 постановява – със смъртта на този, чието запрещение се иска в течение на производството, делото се прекратява, а решението на първата инстанция, ако има такова, се обезсилва. Продължаване на процеса от наследниците на починалото лице, чрез промяна на основанието на иска, като такъв за установяване, че преди смъртта си, лицето е било в състояние за поставянето му под пълно или ограничено запрещение е недопустимо. Посоченото постановление няма отношение към поставения материалноправен въпрос, респ. към решаващите мотиви на съда за уважаване на иска за унищожаване на завещателното разпореждане, поради липса на завещателна дееспособност. Разпоредбата на чл. 13 ЗН урежда, кое лице е дееспособно и може да прави завещание. Това е всяко лице, което е навършило 18 години, и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно. Такова лице може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание. Общото правило на чл. 13 ЗН сочи, че за наличност на завещателна дееспособност е необходимо лицето да е способно да действува разумно, т. е. да съзнава и ръководи постъпките си. Поставянето под пълно запрещение е по-скоро частен случай. Затова, за основателността на иска по чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН е необходимо и достатъчно да се установи, че когато е направено завещателното разпореждане, лицето не е било способно да действа разумно. Това е било установено и с обжалваното решение.
От изложеното е видно, че поставеният материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие със сочената от жалбоподателката задължителна съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по този правен въпрос.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 515 от 31.07.2009 год. по гр. д. № 964/2008 год. на Софийски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ