8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 582
гр. София, 13.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1615 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв.Х. Х., и насрещна касационна жалба от Ц. О. С., [населено място], представлявана от адв. С. Б., срещу решение от 30.06.2014г. по гр.д. № 9686/2012г. на Софийски градски съд, Административно отделение, III – Г състав, поправено с решение от 24.02.2015г., с което след частична отмяна на решение № II-54-64 от 02.05.2012г. по гр.д. № 56354/2010г. на СРС, 54 състав е отхвърлен предявеният от [фирма] против Ц. О. С. иск по чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.258 ЗЗД, за установяване, че дължи възнаграждение за извършени рекламни услуги съгласно договор от 21.10.2009г. и споразумение от 25.03.2010г. до размер 9840 евро – като погасен чрез плащане на 28.03.2012г., а над този размер до пълния предявен размер от 12 000 евро – като неоснователен. В частта, в която е признато за установено, че Ц. О. С. дължи на [фирма] законната лихва върху главницата 9 840 евро за периода 08.06.2010г. – 28.03.2012г., първоинстанционното решение е потвърдено.
Касаторът – ищец [фирма] поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа още, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него въззивният съд неправилно е посочил номера на делото, а едновременно с това в диспозитива си не е индивидуализирал страните съгласно изискването на чл.236, ал.1, т.4 ГПК. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата:
1. Представлява ли плащането след осъществяването на изпълнителни действия от съдия-изпълнител по повод образувано изпълнително дело на основание издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист „доброволно плащане“ по смисъла на т.13 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато сумите са постъпили по сметка на съдия-изпълнителя и са изплатени от взискателя – поддържа противоречие на изводите на въззивния съд с т.9, т.11в и т.13 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС;
2. Задължен ли е въззивният съд ex officio да изследва въпроса за това, дали е налице „доброволно погасяване на вземането“, когато нито една от страните в процеса не е релевирала подобно възражение или същият при проверката на първоинстанционното решение е обвързан от въведените с въззивната жалба твърдения за нарушение на материалния и процесуалния закон – поддържа, че по този въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 4/2012г. на СОГТК на ВКС и решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, ГК, II г.о.;
3. Представлява ли договор за спогодба двустранна сделка, при която: 1. Две страни със своите насрещни волеизявления установяват за безспорни между тях факти и произтичащите от тях правоотношения, когато тези факти и правоотношения са били спорни между страните; 2. Страните уговарят нов падеж на задължение, което са приели за ликвидно и изискуемо към датата на подписване на договора, и задължен ли и е въззивният съд да квалифицира договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД – поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 504 от 26.07.2010г. по гр.д. № 420/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.;
4. Представлява ли приемане по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД волеизявление на възложителя, с което същият приема, че изпълнителят е осъществил всички свои задължения по сключения между страните договор /съгласно уговорения медиа план и в уговорените срокове/ – поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1661 от 06.12.1999г. по гр.д. № 972/99г. на ВКС, V г.о.;
5. Представлява ли съществено процесуално нарушение, ако съдът в отклонение на задължението си да определи правилно предмета на спора и доказателствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, не отдаде правно значение на частен диспозитивен документ, в който е обективирана двустранна правна сделка – поддържа противоречие с решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.;
6. Допустимо ли е решение, постановено по дело, което не е индивидуализирано съгласно изискванията на чл.236, ал.1, т.3 ГПК, а страните не са индивидуализирани съгласно разпоредбата на чл.236, ал.1, т.4 ГПК – поддържа, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 2826 от 26.04.2012г. по в.гр.д. № 15045/2012г. на СГС и решение № Ф-10 от 02.02.2010г. по ф.д. № 2923/2009г. на СГС, ТО, 6 състав.
Ответницата Ц. О. С. оспорва касационната жалба на ищеца. Поддържа, че жалбата е недопустима, тъй като не са налице основания за допускане на касационно обжалване и не е налице противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че касаторът няма правен интерес от касационна жалба, тъй като искът му е уважен като основателен, макар и погасен чрез плащане, а за размера над 9840 евро до 12 000 евро е под размера, определен в чл.280, ал.2 ГПК. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. В насрещната си касационна жалба поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС за задължително обсъждане на всички доказателства, представени по делото в тяхната цялост и взаимосвързаност и че необсъждането на всички, представени доказателства по делото, е нарушение на принципите на равенство и състезателност на гражданския процес. Твърди, че тази практика е обективирана в многобройни решения на ВКС – решение № 422 от 18.07.1997г. по гр.д. № 250/97г. на ВКС, 5 чл. състав, решение № 189 от 14.07.2005г. по гр.д. № 2219/2003г. на ВКС, ГК, IV г.о., ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр.д.№ 1/2001г. на ОСГТК на ВКС, решение от 16.09.2004г. по гр.д. № 660/2003г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 689 от 26.06.2009г. по гр.д. № 391/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 1082 от 29.09.2009г. по гр.д. № 938/2009г. на ВКС, ГК, I г.о. Твърди, че съдът се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл.55 ТЗ относно доказателственото значение на вписванията в търговските книги във връзка с чл.124 и чл.125 ЗДДС – относно отразяване на фактурите в месечната справка – декларация по ЗДДС. Сочи, че тази практика е отразена в многобройни решения – решение № 23 от 07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 109 от 07.09.2011г. по т.д.№ 465/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. Излага доводи за недопустимост на иска, тъй като в исковата си молба ищецът не е посочил обстоятелствата, на които се основава искът и не е посочил доказателствата и фактите, които още доказва с тях.
Ищецът [фирма] оспорва насрещната касационна жалба. Поддържа, че възражението на ответницата, че съществували доказателства за по-малък размер на задължението, които въззивният съд е пропуснал да обсъди, е необосновано, а формулираното възражение за приложение на чл.55 ТЗ няма отношение към претендираното право, тъй като задължението на ответницата не се обосновава от счетоводните записвания на дружеството, а от наличието на договор и споразумения към него.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивното решение в обжалваната от касатора – ищец част е постановено по иск с цена 12 000 евро, поради което съгласно чл.280, ал.2 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо дали решението се обжалва по отношение на произнасянето по част от иска.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е обсъдил събраните по делото доказателства – договор от 21.10.2009г. и споразумение от 25.03.2010г., и е приел, че страна по договора е ответницата и именно тя е материалноправно легитимирана да отговаря по иска, както и че договорът не е нищожен, а в него е допусната техническа грешка при посочване на крайния срок на изпълнение. Приел е, че споразумението от 25.03.2010г. между страните не представлява договор за спогодба, нито дори установителен договор, а се касае за признание на неизгоден за страната факт, което може да бъде оттеглено и ако бъде оттеглено, а и без оттеглянето му, следва да бъде ценено с оглед на всички доказателства по делото. Изложил е съображения, че приемането на изпълнението без възражения преклудира правото на възложителя по договора за изработка да оспорва изпълнението от гледна точка на недостатъци, но не от гледна точка на неизпълнение в количествено отношение, като в случая от заключението на СИЕ, което е кредитирал, се установява, че е налице неточно в количествено отношение изпълнение – изпълнено е 82%. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че е дължимо възнаграждение в размер на 82% от договореното или 9 840 евро. Приел е, че извършеното от въззиваемата страна счетоводно отразяване на дължимостта на по-малка сума не разколебава извода за дължимост на възнаграждение в размер на 9 840 евро, доколкото точният размер на възнаграждението при установеното частично в количествено отношение неизпълнение и предвид естеството на престацията изисква специални знания.
Въззивният съд е приел, че за разликата над този размер до пълния предявен размер искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а до размера 9840 лева искът следва да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане, тъй като на основание чл.235, ал.3 ГПК и предвид т.13, аб.5 на ТР от 18.06.2013г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС доброволното плащане, каквото е безспорно между страните, следва да бъде взето предвид.
Приел е, че въззиваемият ищец има право на законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на заявлението до датата на доброволното плащане – 28.03.2012г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на [фирма]:
Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По въпроса е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т.9, т.11, б „в“ и т.13 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която в производството по иск по чл.422 ГПК е допустимо релевирането на правопогасяващо задължение за доброволно плащане на задължението, като съдът не съобразява принудително събраните суми по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение по чл.418, ал.1 ГПК в образувания изпълнителен процес. Под „удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес“ следва да се има предвид следното: а/ в изпълнителното производство са проведени изпълнителни действия, въз основа на които по сметката на съдебния изпълнител са постъпили суми, подлежащи на разпределение, включително и при плащане от длъжника по сметката на съдебния изпълнител, и б/ от така получените постъпления съдебният изпълнител е превел суми на взискателя – кредитор за удовлетворяване на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист. С оглед даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос, което е в отклонение от задължителната съдебна практика, е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият процесуалноправен въпрос не съответства на данните по делото. Ответницата е въвела в процеса твърдение за погасяване на задължението чрез плащане и по този факт между страните не е налице спор нито в първоинстанционното, нито във въззивното производството. Какви са последиците на извършеното плащане е правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл с оглед задължението си по чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК.
Третият материалноправен въпрос, конкретизиран от съда, отнасящ се до задължението на съда при спор между страните да тълкува клаузите на договора при отчитане на тяхната взаимовръзка с оглед установяване на действителната воля на страните, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, е релевантен. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Съгласно тази практика, тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Поради това следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване с оглед преценка за съответствие на въззивното решение с посочената практика.
Четвъртият материалноправен въпрос не е релевантен, тъй като не съответства на изводите на въззивния съд. Въззивния съд не е обосновал крайния си извод с липса на приемане на извършената от ищеца работа, а е изложил съображения, че приемането на изпълнението без възражения преклудира правото на възложителя по договора за изработка да оспорва изпълнението от гледна точка само на недостатъци, но не от гледна точка на неизпълнение в количествено отношение. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Петият процесуалноправен въпрос също не отговаря на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, в това число подписаното от страните споразумение. След тълкуване на това споразумение, съдът е достигнал до извод, че то няма характера на договор за спогодба, а само на признание на неизгоден факт. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд е допуснал твърдяното съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил и не е отдал правно значение на този документ.
Шестият материалноправен въпрос е свързан с твърдението на касатора, че във въззивното решение е посочен погрешно номерът на делото. Така допуснатата грешка е поправена с решение на въззивния съд от 24.02.2015г., което не е обжалвано от страните и е влязло в сила. Поради това следва да се приеме, че с влизане в сила на решението от 24.02.2015г., то образува едно цяло с поправеното въззивно решение и последното се счита с поправеното съдържание от деня, когато е било постановено. Следователно решението не страда от сочения от касатора порок и с оглед на това поставеният процесуалноправен въпрос не е релевантен. По отношение на втората част от въпроса, свързана с преценката дали е допустимо решение, в което страните не са индивидуализирани съгласно разпоредбата на чл.236, ал.1, т.4 ГПК /без да са посочени адресите на страните/, не е доказано наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като в решение № 2826 от 26.04.2012г. по в.гр.д. № 15045/2012г. на СГС е дадено разрешение на въпроса, идентично на даденото от въззивния съд, а решение № Ф-10 от 02.02.2010г. по ф.д. № 2923/2009г. на СГС, ТО, 6 състав не съдържа произнасяне този въпрос.
По насрещната касационна жалба на Ц. О. С.:
Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В настоящия случай в насрещната си касационна жалба касаторката само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторката е изложила оплакванията си за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения, свързани с необсъждане на събраните по делото доказателства и с неправилно приложение на разпоредбата на чл.55 ТЗ, които обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Не е налице и твърдяната недопустимост на предявения иск, тъй като исковата молба отговора на изискването на чл.127 и чл.128 ГПК – съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, както и ясно формулирано искане. В изпълнение на чл.127, ал.2 ГПК ищецът е посочил, че с представените доказателства цели да докаже изпълнението на задълженията си по договора, като непосочването с всяко от доказателствата изпълнението точно на кое задължение по договора установява не представлява нередовност на исковата молба.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 469,40 лева по сметка на ВКС.
Такава мотивиран, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.06.2014г. по гр.д. № 9686/2012г. на Софийски градски съд, Административно отделение, III – Г състав, поправено с решение от 24.02.2015г., с което след частична отмяна на решение № II-54-64 от 02.05.2012г. по гр.д. № 56354/2010г. на СРС, 54 състав е отхвърлен предявеният от [фирма] против Ц. О. С. иск по чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.258 ЗЗД, за установяване, че дължи възнаграждение за извършени рекламни услуги съгласно договор от 21.10.2009г. и споразумение от 25.03.2010г. до размер 9840 евро – като погасен чрез плащане на 28.03.2012г., а над този размер до пълния предявен размер 12 000 евро – като неоснователен.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 469,40 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІI т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: