10
определение по гр.д.№ 2768 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 582
София, 17.12. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2768 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. Л. Б. и на Н. Л. Б. срещу решение № 1468 от 28.02.2019 г. по гр.д. № 13775 от 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III-„б“ въззивен състав.
Съделителката Н. Л. Б. обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 452671 от 18.07.2018 г. по гр.д.№ 47826 от 2012 г. на Софийския районен съд, ГО, 65 състав в частта му, с която делбеният имот е разпределен в два дяла по реда на чл.353 ГПК.
Счита, че решението в обжалваната част е неправилно като постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС /решение № 259 от 12.02.2014 г. по гр.д.№ 524 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 233 от 12.05.2010 г. по гр.д.№ 1065 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 258 от 25.10.2011 г. по гр.д.№ 144 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 20 от 06.02.2015 г. по гр.д.№ 4692 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следните въпроси:
1. Допустима ли е реална делба на недвижим имот, ако видът и обемът на строително-монтажните работи, които се налага да бъдат извършени, ще доведат до неудобства, по-големи от обикновените ?
2. Допустима ли е реална делба на недвижим имот, ако той представлява еднофамилна жилищна сграда и след извършването на реална делба същият ще се преустрои в многофамилна жилищна сграда с две жилища, което би променило неговото предназначение и представлява ли това значително преустройство ?
3. Допустима ли е реална делба на недвижим имот, ако е невъзможно да бъдат образувани еднородни дялове от делбеното имущество ?
4. Следва ли да бъдат изключени доказателства/документи от доказателствения материал по делото, след като на страната е предоставяна възможност да ги представи в даден от съда срок, и съдът е определил краен срок за тяхното събиране, без страната да е подала молба за удължаване на срока и без да е изпълнила разпореждането на съда ?
5. Длъжен ли е съдът в своето съдебно решение да формира правните си изводи след съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото, предхождана от неговото задълбочено анализиране и излагане на аргументи?
Освен това, касаторката Н. Б. твърди, че произнасянето на ВКС по процесния казус би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съделителят Н. Б. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е осъден да заплати на Н. Л. Б. на основание чл.31, ал.2 от ЗС сумата 6706 лв., представляваща обезщетение за лишаване на Н. Б. от ползването на делбения имот в периода от 23.04.2012 г. до 25.05.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 25.05.2015 г. до окончателното плащане; отхвърлен е предявеният от него срещу Н. Л. Б. иск за сумата 10 000 лв., представляваща сторени разноски за делбения имот; осъден е на основание чл.344, ал.2 ГПК да заплаща на Н. Л. Б. ежемесечно, до 30-то число на съответния месец, сумата 235 лв. за ползването на допуснатия до делба имот, считано от 26.05.2015 г. до окончателното извършване на делбата с влязло в сила решение.
Счита, че въззивното решение в обжалваните от него части е неправилно, поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Според този касатор, налице е противоречие между приетото в обжалваното решение и в практиката на ВКС /решение № 119 от 11.03.2010 г. по гр.д.№ 3204 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 172 от 06.07.2011 г. по гр.д.№ 996 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., Тълкувателно решение № 129 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 314 от 22.06.2011 г. по гр.д.№ 1568 от 2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 467 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 231 от 2009 г. на ВКС, IV г.о./ по следните въпроси, които твърди и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Следва ли съдът да се произнесе с определение, когато има направено алтернативно искане по смисъла на чл.344, ал.2 от ГПК, с което да се установят привременни мерки по отношение на ползването на процесния имот с цел защита правата и интересите на страните, или е допустимо да стори това едва с произнасянето на решението по спора, без обаче да са били събрани доказателства, че имотът не може да се ползва от страните с разпределено ползване за всяка от тях ?
2. При направено искане по чл.344, ал.2 ГПК съдът служебно ли преценява кой вариант на хипотезата на чл.344, ал.2 от ГПК ще приложи по отношение на страните или е необходимо да даде възможност на страните да изразят становище по отношение на уважаването на искането ?
3. Дължи ли се присъждане на обезщетение за плащане по реда на чл.344, ал.2 от ГПК, ако съдът не се е произнесъл по направеното искане за разпределение на ползването на имота ?
4. Изпращането на покана за ползването на имота явява ли се абсолютно доказателство за основателността на претенция за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС или съдът следва да установи и анализира всички събрани по делото и относими към тази претенция доказателства, в това число да установи дали е налице ограничаване на достъпа до имота ?
5. Винаги ли, когато се предяви искане по чл.344, ал.2 ГПК и впоследствие се направи искане за определяне на това на кой от съделителите да се предостави за ползване имота, следва да се уважава иска за плащане на суми, без да се определи кой ще ползва имота до приключване на делбата?
6. Съществено процесуално нарушение ли се явява непроизнасянето с решението по чл.344, ал.1, пр.2 ГПК по въпроса кой от съделителите държи имота ? И ако не се е произнесъл, може ли съдът да постанови какви суми едните съделители трябва да плащат на другите срещу ползването ?
В писмени отговори от 20.05.2019 г. и от 11.06.2019 г. страните взаимно оспорват жалбите си. Претендират за разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е извършено разпределение по реда на чл.353 ГПК на допуснатите до делба имоти: дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], р-н „В.“ от 2011 г., находящо се в [населено място], район „В.“, [улица], с площ от 718 кв.м.; изградената в това дворно място жилищна сграда с площ от 78,57 кв.м., представляваща сграда с идентнификатор ….. и построения в същото място гараж с площ от 28 кв.м., представляващ сграда с идентификатор ….. .
Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на съделителя Н. Л. Б. да заплати на Н. Л. Б. следните суми: 1966,17 лева за уравняване на дяловете; 6706 лв., представляваща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаване на Н. Б. от ползването на делбения имот в периода от 23.04.2012 г. до 25.05.2015 г., ведно със законната лихва от 25.05.2015 г. до окончателното плащане и по 235 лв. ежемесечно до 30-то число на съответния месец, представляващи обезщетение по чл.344, ал.2 ГПК, дължимо, считано от 26.05.2015 г. до окончателното извършване на делбата с влязло в сила решение.
Потвърдено е първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлен иска по чл.31, ал.2 ЗС за разликата над присъдения размер от 6 706 лв. до пълния предявен размер от 14 668,73 лв. и за периода от 10.04.2012 г. до 22.04.2012 г. и е отхвърлен предявеният от Н. Л. Б. срещу Н. Л. Б. иск за сумата 10 000 лв., представляваща сторени от Б. разноски за делбения имот.
Въззивният съд е приел, че твърденията на съделителката Н. Б., че процесните имоти са неподеляеми, са неоснователни. В тази връзка е посочил, че принцип на съдебната делба е всеки съделител да получи своя дял в натура, когато това е възможно- чл.69, ал.2 ЗН. Приел е, че за да бъде разделено едно жилище на два реално обособени дяла, са необходими две условия: одобрен от главния архитект инвестиционен проект, както и спазване на изискването преустройствата да не бъдат значителни и да не се създават неудобства, по-големи от обикновените. В случая, според съда, тези изисквания са спазени: според приетата по делото втора по ред съдебно-техническа експертиза, само поземленият имот е неподелям на два отделни самостоятелни парцела, но намиращата се в него вилна сграда подлежи на обособяването й на два самостоятелни обекта. Според становището на главния архитект на район „В.“ и на вещото лице инж.М. в изготвените от нея съдебно-технически експертизи, подялбата на жилищната сграда е възможна и реална, без да се извършват съществени изменения. Съдът е преценил разумността на преустройството чрез съпоставяне на вложените средства и усилия от една страна, с очаквания краен резултат- от друга страна, като за целта се е позовал на два критерия, утвърдени от съдебната практика: значителността на преустройствата и дали тези преустройства създават неудобства, по-големи от обикновените. В тази връзка е изложил подробни мотиви и се е позовал на редица решения на ВКС, съставляващи константна съдебна практика. Стигнал е до извод, че в конкретния случай обосяването на два самостоятелни жилищни обекта не изисква значителни преустройства и не предизвиква неудобства по-големи от обикновените. По повод твърденията на съделителката Н. Б., че процесният гараж е следвало да бъде поделен, иначе това щяло да доведе до неравенство в дяловете, въззивният съд е приел, че при различни стойности на двата дяла в жилищната сграда и различни квоти на съделителите е допустимо за уравнение на дяловете да се присъдят пари и/или друг допуснат до делба имот, какъвто е конкретния случай с процесния гараж.
По въззивната жалба на съделителят Н. Б. съдът е приел, че нормата на чл.31, ал.2 от ЗС съдържа доказване от ищцата на следните обстоятелства: 1) че между страните е съществувала съсобственост върху имота през процесния период при посочените квоти; 2) че съсобственикът е отправил до ответника писмена покана за плащане на обезщетение; 3) че през процесния период ответникът е ползвал имота или е ползвал площ, по-голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността; 4) какъв е размерът на пропуснатата полза за претендирания период. След подробен анализ на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че ищцата е доказала тези обстоятелства, което обуславя основателност на претенцията по чл.31, ал.2 ЗС, като размерът на обезщетението е определен съобразно повторната СТЕ на базата на средния пазарен наем.
По претенцията по чл.344, ал.2 ГПК въззивният съд е изложил следните съображения: С посочената разпоредба се урежда привременна мярка, с постановяването на която се цели уреждане на отношенията между съделителите по повод ползването на имотите, допуснати до делба, през време на висящността на делбеното производство. По тази претенция въззивният съд е приел за правилен изводът на първоинстанционния съд, че състоянието и площта на жилищната сграда към настоящия момент прави неудобно ползването й едновременно от двамата съделители, поради което по реда на чл.344, ал.2 ГПК следва да се определи месечна сума, която ползващият сградата съделител Н. Б. следва да заплаща на съделителката Надежда Б. до приключване на делбата.
Относно облигационните претенции, предявени от Н. Б., въззивната инстанция сочи, че подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му, като увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му, като в този смисъл съдът се позовава на трайната практика на ВС и ВКС. След обсъждане на приетите по делото доказателства, въззивният съд е приел, че в случая твърдените подобрения били извършени преди повече от 20 години. Недоказани са останали твърденията на съделителя Н. Б., че той сам бил извършил посочените ремонти, предвид факта, че към релевантния период родителите на двамата съделители все още са били живи и именно те са поддържали имота. Вещото лице в своето заключение сочи, че на първо място, извършените дейности представляват просто текуща поддръжка на имота, и на второ- че тапетите са негодни, боята по стените и таваните е овехтяла, а дограмата на прозорците е амортизирана. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че доколкото към датата на приключване на устните състезания в делбения имот не съществуват подобрения, то в полза на въззивника не е възникнало вземане в размер на увеличената стойност на имота.
I. По касационната жалба на съделителката Н. Б.: С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на това решение в обжалваната от касаторката част, поради следното:
1. По първия поставен въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като видно от мотивите, изложени от въззивния съд, той е съобразил конкретните обстоятелства от значение за извършване на преценка дали видът и обемът на строително-монтажните работи, които се налага да бъдат извършени, ще доведат до неудобства, по-големи от обикновените, както и дали представляват значителни преустройства. При извършването на тази преценка въззивният съд се е съобразил с трайната практика на ВКС по поставения въпрос, като се е позовал на решение № 826 от 22.11.2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. на ВКС, решение № 187 от 10.07.2014 г. по гр.д. № 1300 от 2014 г. на ВКС, ГК и решение № 285 от 16.08.2010 г. по гр.д. № 3818/2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. С оглед изложеното, не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съществува трайна практика на ВКС по поставения въпрос и не е налице нужда от нейната промяна и осъвременяване.
2. По втория поставен въпрос също не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд е изложил подробни мотиви защо приема, че промяната в предназначението на сградата от еднофамилна в двуфамилна не представлява значително преустройство. Приетото от него съответства на практиката на ВКС по въпроса, включително на решение № 826 от 22.11.2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. Не е налице противоречие и с представеното от касаторката решение № 233 от 12.05.2010 г. по гр.д.№ 1065 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. В него са изброени примери кои устройства са значителни, като обаче изрично е посочено, че във всички случаи в преценката се включва и отчитане състоянието и стойността на имота, както и обема и стойността на необходимото преустройство. В случая въззивното решение е съобразено с така приетото.
3. По третия въпрос също не е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като в случая и двамата съделители получават в дял по едно от жилищата, които са предвидени в инвестиционния проект, както и съответни идеални части от поземления имот, а гаражът е разпределен в дял на съделителката Н. Б. с цел уравняване, като въззивният съд е взел предвид, че ответникът Н. Б. е изразил изрично съгласие гаражът да се придаде в цялост на ищцата към нейния дял, доколкото той е значително по-голям. Изложените мотиви на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВКС, включително и с цитираната от касаторката такава.
4. По четвъртия поставен въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, като е приел, че е необосновано твърдението, че одобрените архитектурни проекти е следвало да бъдат изключени от доказателствения материал, поради непредставянето им в сроковете, предоставени от съда, тъй като в случая не става въпрос за представяне на документи, които са били във владение на страна по делото, в случая ответника, и той да не ги е предоставил, за да бъде санкциониран с изключването им. Тези мотиви са в съответствие с приетото в решение № 38 от 21.06.2017 г. по гр.д.№ 3511 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., както и с представеното от касаторката решение № 20 от 06.02.2015 г. по гр.д.№ 4692 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о.
5. Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението и по последния поставен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил подробни мотиви относно възприетата от него фактическа обстановка, направил е анализ на доказателствата по делото и е посочил кои от тях кредитира и кои- не, съответно кои обстоятелства приема за доказани и кои- за недоказани. В този смисъл решението му не противоречи на представената от касаторката съдебна практика. Самата преценка кои доказателства следва да бъдат кредитирани, както и анализът на съда в тази връзка, са от значение за обосноваността на въззивното решение, която не може да бъде предмет на проверка в настоящето производство по допускане на касационното обжалване по чл. 288 ГПК.
II. По касационната жалба на Н. Б.: Върховният касационен съд има задължението да следи служебно за допустимостта на касационното производство, включително и във фазата по селектиране на касационните жалби. В случая, в изпълнение на това свое задължение настоящият състав на ВКС констатира, че касационната жалба на Н. Б. срещу въззивното решение, касаещо искането по чл.344, ал.2 ГПК, е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане поради следното: Съдът се произнася по привременните мерки по чл.344, ал.2 ГПК с определение. Допустимо е това да стане и с решението, но и в тези случаи решението има характер на определение в частта, в която съдът се е произнесъл по искането по чл.344, ал.2 ГПК. Съгласно т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, актът на първоинстанционния съд, с който се произнася по искане по чл.282, ал.2 ГПК /отм./, аналогичен на чл.344, ал.2 от новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., подлежи на двуинстанционно разглеждане. В този смисъл е и практиката на ВКС по ГПК, в сила от 01.03.2008 г., например определение № 464 от 13.10.2015 г. по ч.гр.д.№ 4362 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 544 от 11.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 515 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 130 от 29.03.2012 г. по ч.гр.д.№121 от 2012 г. на ВКС, II г.о. и др.
С оглед недопустимостта на касационната жалба в частта и по искането по чл.344, ал.2 ГПК Върховният касационен съд не следва да се произнася дали са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, които касаят това искане, а именно въпрос първи, втори, трети, пети и шести.
Не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК по четвъртия поставен въпрос /Изпращането на покана за ползването на имота явява ли се абсолютно доказателство за основателността на претенция за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС или съдът следва да установи и анализира всички събрани по делото и относими към тази претенция доказателства, в това число да установи дали е налице ограничаване на достъпа до имота ?/, тъй като той не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Решението си по иска по чл.31, ал.2 ЗС съдът е постановил, като е изложил подробни мотиви защо приема, че е осъществен целият фактически състав на нормата. По отношение на ползването на процесния имот е основал решението си не само на представената и приета по делото нотариална покана, а и на свидетелските показания, като е направил съвкупен анализ на всички относими към претенцията по чл.31, ал.2 ЗС доказателства.
Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по двете касационни жалби: няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за собствеността, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено, касационното обжалване на решението на Софийски градски съд не следва да се допуска.
И двамата касатори са поискали присъждане на разноски за касационната инстанция. Касаторката Н. Б. е представила доказателства за направени такива, като съгласно договор за правна защита и съдействие, заплатеното от нея адвокатско възнаграждение е за изготвяне на касационната жалба. Предвид недопускането на решението до касационен контрол по нейната касационна жалба, направените разноски не ? се дължат. Не са претендирани разноски за изготвения срещу касационната жалба на Н. Б. писмен отговор, следователно и такива разноски не ? се дължат. От своя страна, касаторът Н. Б. не е представил доказателства за направени разноски в производството пред ВКС, поради което такива не следва да му се присъждат.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 54627 от 22.04.2019 г., подадена от Н. Л. Б. в частта, с която се обжалва решение № 1468 от 28.02.2019 г. по гр.д.№ 13775 от 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III-„б“ въззивен състав, в частта, с която е потвърдено решение № 452671 от 18.07.2018 г. по гр.д.№ 47826 от 2012 г. на Софийския районен съд по искането по чл.344, ал.2 ГПК, имаща характер на определение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1468 от 28.02.2019 г. по гр.д. № 13775 от 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III-„б“ въззивен състав по касационната жалба с вх.№ 42134 от 28.03.2019 г. на Н. Л. Б. и по касационната жалба с вх.№ 54627 от 22.04.2019 г. на Н. Л. Б. в частта, в която е допустима.
Определението в частта за оставяне на жалбата на Н. Л. Б. без разглеждане подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до касатора Н. Б..
В останалата част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.