6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
С., 19,07,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1014 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 3391 от 10.VІІІ.2011 г. на [фирма]-гр. С., подадена против решение № 197 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 7.VІІ.2011 г., постановено по гр. дело № 282/2011 г. досежно потвърждаване на първоинстанционното решение № 22 на Великотърновския ОС от 9.ІІІ.2011 г. по гр. д. № 391/2010 г. по уваженият обратен иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 229 КЗ, предявен под условието на евентуалност срещу конституираното в процеса като трето лице-негов помагач застрахователно д-во [фирма]-С. В ЧАСТТА относно приетото, че последното му дължи заплащане /възстановяване/ на присъдената по делото сума от 25 000 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата 28.ІV.2007 г., но „след като я заплати на ищеца Х. Б. П. от [населено място]”.
Оплакванията на В и К оператора касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение в частта му по уважения негов обратен иск срещу застрахователя по чл. 229-във вр. чл. 224, ал. 2 КЗ в нарушение както на материалния закон /чл. 267 КЗ/, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. То се обективирало в това, че следвало застрахователят да бъде осъден директно да плати на увреденото физическо лице-ищец, а не последното да получи следващото му се обезщетение първо от работодателя на делинквента и едва след това на В и К оператора да бъде възстановена същата сума в размер на 25 000 лева по застраховката „Гражданска отговорност”. Поради това се претендира касиране на атакуваното въззивно решение и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който застрахователят [фирма]-С. да бъде осъден да заплати на ищеца Х. Б. П. от [населено място] присъдената по обратния иск сума: „без да е необходимо застрахованото дружество предварително да е удовлетворило увреденото лице”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма]-гр. С. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от въззивното решение по неговия обратен иск срещу застрахователя Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по общо три материално- и процесуалноправни въпроса, решавани противоречиво от съдилищата и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Дали уважаването на обратен иск, предявен по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК задължително се свързва с условието ищецът по тази претенция да е изпълнил задължението си към ищеца по първоначалния иск и така да се приеме, че правото на изпълнение по този иск се поражда едва след като главното задължение е погасено; 2/ Дали разпоредбата на чл. 229 КЗ, уреждаща доброволната застраховка „гражданска отговорност” била приложима и за случаите на задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”; 3/ За относимостта на нормата на чл. 418, ал. 3 ГПК към обосноваване на изпълнението по първоначалния иск и на обратния иск на ответника по него срещу привлеченото от същия в процеса трето лице-помагач. Във връзка с първия от тези въпроси касаторът В. оператор се позовава на следните три съдебни акта на въззивен състав на СГС и на отделни състави на ВКС, както следва: 1/ Опр. от 6.ІІ.2009 г. по гр.д. № 611/09 г.; 2/ Р. № 1389/10.І.1994 г. по гр. д. № 655/93 г. на V.-то го. на ВС; 3/ Опр. № 183/20.ХІ.1991 г. по ч. р. д. № 563/1991 г. на V-то г.о. на ВС.
Ответникът по касация Х. Б. П. от [населено място] /ищец в първоинстанционното пр-во/, така както и ответниците по касация Б. А. Г. /пряк делинквент/ от [населено място] и застрахователното д-во [фирма] – С. /като ответник по обратния иск на търговеца настоящ касатор, предявен под условието на евентуалност/, не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд касационната жалба на [фирма]-гр. С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмет на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
В процесния случай въззивната инстанция се е произнесла в смисъл, че от естеството на обратния иск, който съгласно чл. 219, ал. 3 ГПК и чл. 229-във вр. чл. 224, ал. 2 КЗ ответникът по първоначален осъдителен иск може да предяви срещу привлеченото от него в същия процес трето лице-помагач /застрахователно д-во/, по необходимост следва, че щом това винаги води до обективно съединяване на искове под условието на евентуалност и уважаването на обратния иск е само функция от уважаването на първоначалния осъдителен иск, то задължително условие за дължимост на присъденото по обратния иск е предварителното удовлетворяване на ищеца, по чиято молба е било образувано делото с това последващо съединяване на искови претенции. Още с решение № 2755/13.ХІ.1956 г. на състав на ІV-то г.о. на ВС на НРБ по гр. дело № 6275/1956 г. е прието, че третото лице, спрямо което ответникът е предявил регресен /обратен/ иск, съгласно чл. 175, ал. 2 ГПК/ /отм./, не може да бъде осъждано да заплати на ищеца по делото исковата престация, дори и ако в този процес се установи, че то дължи тази престация на ищеца, а не ответникът по делото, щом като не е бил изменен първоначалния иск посредством заменяване на този ответник с третото лице. В продължение на повече от половин век съдебната практика е трайна и непротиворечива в това разбиране, че съдът не може „да прескача” ответника по първоначалния иск и да осъжда направо подпомагащата страна, т.е. ответникът по обратния /регресния/ иск да изпълни престацията, претендирана от ищеца по първоначалния иск, защото подобен подход би бил недопустимо служебно изменение на иска. Що се отнася до цитираното и приложено от касатора към изложението по жалбата му в незаверено копие определение на въззивен състав от ГК на СГС от 6.ІІ.2009 г., което е било постановено по гр. дело № 611/09 г., то не разрешава в противен смисъл този релевантен за изхода на конкретното дело процесуалноправен въпрос, а само прецизира, че „не във всички случаи” обратният иск има регресен характер, но специално в настоящия това съвпадение следва от разпоредбата на чл. 229 КЗ. Същевременно произнасянето на Великотърновския апелативен съд по въпроса от значение за изхода по делото е изцяло в съзвучие с цитираното и приложено от касатора в незаверено копие Р. № 1389/10.І.1994 г. на ВКС, V-то г.о., постановено по гр. дело № 655/93 г., където се казва, че при отхвърлен първоначален иск, решаващият съд се десезира с разглеждането на обратния иск на ответника срещу подпомагащата страна, защото последният подлежи на разглеждане по същество само доколкото е бил предявен „под вътрешнопроцесуалното условие: разглеждането му се обуславя от изхода на делото по главния иск”. Ето защо на първия от релевираните в изложението на касатора въпроси цитираната непротиворечива съдебна практика отговаря, че решението по обратния иск представлява „условно изпълнително основание” и само в този смисъл следва да се схваща препратката в обжалваното решение към разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, която е в материята на заповедното производство. Видно и от влязлото в сила решение № 12 на Великотърновския ОС, ГК, от 24.ІІ.2011 г. по гр. дело № 392/2010 г., с което е бил разгледан съвършено идентичен случай (произтичащ от същото ПТП, станало на 10.ІV.2007 г.), е, че е бил уважен – „като евентуален” – обратният иск на същия В и К оператор срещу същия застраховател, но първостепенният съд е разпоредил издаване на изпълнителен лист в полза на ищеца Б.Б. П. срещу солидарно осъдените делинквент и негов работодател, а не срещу застрахователя.
В заключение, при съобразяване на задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2009 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., не се констатира в процесния случай да е налице приложно поле на касационното обжалване и в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, след като е налице константна съдебна практика, според която щом първоначално конституираният като ответник не е бил надлежно заменен с привлеченото от него в процеса трето лице-помагач по предвидения за това ред, установен в чл. 228, ал. 1 ГПК, то уважаването на обратния му /евентуален/ иск срещу последното, не може да има за последица осъждане на привлеченото лице да плати директно на първия ищец.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 7.VІІ.2011 г., постановено по гр. дело № 282/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2