О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.583
гр. София, 26.10.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести октомври, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№976 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. П. К. в качеството му на [фирма] срещу решение №2210 от 13.12.2014 г. по гр.д. №2025/2014 г. на ОС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №1738 от 29.04.2014 г. по гр.д.№5188/13 г. на РС Пловдив в частта, с която Е. П. К. в качеството му на [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата от 3 750 лв., неустойка за забава по т.7.2 от договор от 01.03.2012 г., ведно със законната лихва от 28.03.2013 г. до окончателното изплащане и е отменено решението на РС Пловдив в отхвърлителната му част, като е постановено ново, с което Е. П. К. в качеството му на [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата от 12 500 лв., съставляваща авансово платена част от възнаграждение по договор от 01.03.2012 г., дължима на основание т.7.2 изр.2 от същия договор, ведно със законната лихва от 28.03.2013 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд, в нарушение на процесуалните правила, не е обсъдил всички наведени от ответника възражения, като е направил необосновани фактически изводи, а и правни такива, несъответстващи на заявената от ищеца претенция за връщане на процесната сума на извъндоговорно основание. Предвид изложеното се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроса: за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички въведени в предмета на делото възражения срещу съдебно предявеното вземане на ищеца, които са от значение за изхода на спора, за който въпрос се твърди, освен че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №7/1965 г., ППВС №1/1985 г. и ППВС №1/1953 г. и че има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че според сключения между страните договор, [фирма] е следвало да проектира и изработи уговорената вещ в срок до 31.03.2012 г. – 30 дни от датата на авансовия превод по т.6.1, извършен на 01.03.2012 г. Счел е, че ищецът [фирма] е изправна страна по договора, като за периода 01.03.2012 г. – 22.03.2012 г. е превел сума в общ размер от 12 500 лв., но тъй като ответникът ЕТ не е изпълнил задълженията си в уговорения срок, на основание т.7.2 от договора дължи връщане на авансово платената сума и заплащане на неустойка в размер на 30% от същата. В този смисъл и като е изложил съображения, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.55, ал.1 от ЗЗД на иска за връщане на авансово преведената сума е неправилна, е отменил решението на РС Пловдив в тази част, уважил е иска на договорно основание и е потвърдил първоинстанционното решение в частта по иска по чл.92 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираният от касатора въпрос, по същество се свежда до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, който въпрос обаче не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
От друга страна освен, че позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, дори и да се приеме за надлежно въведено, въпросът не може да се квалифицира като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК, в която е заложено изискването за излагане на мотиви към съдебното решение, е достатъчно ясна и непротиворечива, а и по приложението й както бе посочено, е налице и задължителна практика на ВКС.
Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация сумата от 800 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2210 от 13.12.2014 г. по гр.д. №2025/2014 г. на ОС Пловдив.
ОСЪЖДА Е. П. К. [ЕГН] в качеството му на [фирма],[ЕИК] да заплати на [фирма],[ЕИК] сумата от 800 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.