О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
гр.София, 28.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2113/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Ц. Г. Л. (ищец по делото) и на [фирма] (ответник) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 2715 от 21.12.2013 г. по гр.д.№ 3118/ 2013 г., с което частично е обезсилено, частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 4959/ 2012 г. и по този начин [фирма] е осъдено да заплати на Ц. Г. Л. на основание чл.200 КТ обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 22.09.2005 г., изразяващи се в разлика между трудовото възнаграждение, което би получил и обезщетението за трайна неработоспособност за период 01.04.2011 г. – 01.03.2014 г. в размер 13 671,70 лв със законната лихва върху тази сума от 01.04.2011 г., като е отхвърлено е искането на Ц. Г. Л. за присъждане на законната лихва от 22.09.2005 г. Освен това с решението е отхвърлен предявения от [фирма] против третото лице – помагач [фирма] обратен иск за сумата 14 062,32 лв. Решението е постановено при участие на държавата, представлявана от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията и на [фирма] като помагачи на [фирма].
Жалбата на ищеца по делото Ц. Г. Л. е срещу решението в частта, в която е отхвърлено искането му за присъждане на законна лихва върху главницата от 22.09.2005 г. Ответникът [фирма] обжалва решението в частта, в която е уважен иска срещу него за сумата 13 671,70 лв и в която е отхвърлен обратния му иск срещу [фирма] за сумата 16 062,32 лв. В останалите си части въззивното решение по съществото на спора не е обжалвано нито от главните страни, нито от третите лица – помагачи.
Касаторът – ищец Л., обосновавайки искането си за допускане на касационно обжалване, поддържа, че въззивният съд разрешил в противоречие с практиката на ВКС материалноправният въпрос от кой момент работодателят дължи законната лихва за забава върху дължимото обезщетение за имуществени вреди, търпени от негов работник при настъпила трудова злополука. Позовава се на решения на ВКС по гр.д.№ 1862/ 2006 г., ІV г.о. и по гр.д.№ 1328/ 2012 г., ІІІ г.о.
Касаторът – ответник повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да отстрани нарушенията на първата инстанция, свързани с доклада по делото и да даде възможност на страната да уточни твърденията си и да представи доказателства в случаите, когато докладът е непълен, не съдържа указания за кои факти не се сочат доказателства и спорното право не е квалифицирано. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (решение по гр.д.№ 290/ 2010 г., ІІІ г.о.), е разрешен от въззивния съд материалноправният въпрос дължи ли работодателят обезщетение за разликата между полученото обезщетение за неработоспособност и трудово възнаграждение за период след изтичане на срока на трудовия договор между него и увредения работник и не се ли прекъсва в този случай причинната връзка.
Върховният касационен съд намира жалбите за допустими, но неоснователни са исканията и на двете страни по делото за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е пострадал при трудова злополука, настъпила на 22.09.2005 г., докато е бил в правоотношение, възникнало от срочен трудов договор между него и [фирма]. От 10.11.2006 г., по силата на сключен концесионен договор между държавата, представлявана от министъра на транспорта, и [фирма], летището в [населено място] е било отдадено на концесия, като дружеството – концесионер се задължило да встъпи като работодател по трудовите правоотношения, по които страна се явява [фирма] и да поеме задълженията, възникнали по отношение на работниците и служителите му. Впоследствие [фирма] е преобразувано в [фирма] и се е вляло в [фирма]. С влязло в сила решение е реализирана отговорността на ответника по делото [фирма] за обезщетяване на претърпените от злополуката от 22.09.2005 г. имуществени и неимуществени вреди. Имуществените вреди, съставляващи пропуснати ползи от разлика между трудовото възнаграждение преди злополуката и обезщетението за неработоспособност, са присъдени до датата на валидност на решението на ТЕЛК (месец април 2011 г.). За периода от 01.04.2011 г. до 01.03.2014 г. на ищеца Л. е издадено последващо решение на ТЕЛК, въз основа на което му е отпусната пенсия за инвалидност и добавка към нея в общ размер 245,75 лв. За същия период той търпи вреди от получено в по-малко обезщетение от НОИ в сравнение с трудовото възнаграждение, което би получил, от 14 062,32 лв. При тази фактическа обстановка съдът извел, че трудовата злополука има за последица невъзможност ищецът да полага труд и да реализира доходи от него и че тази пропусната полза следва да бъде обезщетена от ответника по делото, като се приспаднат получените обезщетения от общественото осигуряване. Отхвърлени са възраженията на ответника, че след изтичане на срока на трудовия договор няма причинна връзка между злополуката и пропуснатите ползи. Отхвърлени са и доводите на ищеца, че върху дължимото обезщетение следва да бъде начислена законна лихва от датата на злополуката като е прието, че такава се дължи от датата на преосвидетелстването на ищеца. Законната лихва относно вредите, търпени до 01.04.2011 г., вече е присъдена с влязло в сила решение, а за настъпилите впоследствие вреди лихвата се дължи от датата на определяне на нов период на инвалидизация. По отношение на обратния иск съдът посочил, че страните по него не са направили възражения срещу доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд и че пред този съд ищецът се е позовал на договорна отговорност на ответника, като не е допустимо пред въззивния съд да въвежда ново основание на претенцията. Искът може да се разгледа само на надлежно заявеното основание – неизпълнение на концесионния договор. Доколкото страна по този договор е държавата, а не [фирма], срещу правоприемника на последното претенция за изпълнение на договорни задължения не може да бъде уважена.
При тези мотиви на въззивната инстанция релевираният от ищеца материалноправен въпрос обуславя решението в частта, в която претенцията за присъждане на законната лихва е отхвърлена за времето от 22.09.2005 г. до 01.04.2011 г. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Не обективира такава практика решението по гр.д.№ 1862/ 2008 г., ІV г.о., тъй като същото е издадено по отменения ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е налице тогава, когато даденото от въззивния съд разрешение по определен правен въпрос противоречи на разрешението, дадено на същия въпрос в решение на ВКС, което е задължително за всички съдилища. Решенията, постановени от ВКС по отменения ГПК по реда на чл.218а и сл., не обективират задължителна практика, а казуална такава и противоречието с тях не обосновава извод за наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Що се касае до цитираното от касатора – ищец решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 1328/ 2012 г., ІІІ г.о., то не разрешава поставения в изложението му въпрос. Със същото решение е дадено тълкуване по въпросите за правата на родителите на починало при трудова злополука лице, ако те не са законни наследници на същото; как следва да се прилага критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД; за приноса на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от същия груба небрежност. Обвързващо тълкуване по въпроса от кой момент работодателят дължи законната лихва за забава върху дължимото обезщетение за имуществени вреди, търпени от негов работник при настъпила трудова злополука, в посоченото решение не се съдържа. Поради това по жалбата на касатора ищец не може да се приеме, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК
Не са налице тези основания и по жалбата на касатора – ответник по въпроса дължи ли работодателят обезщетение за разликата между полученото обезщетение за неработоспособност и трудово възнаграждение за период след изтичане на срока на трудовия договор. Посоченото от него решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 290/ 2010 г. разрешава материалноправният въпрос има ли право на обезщетение по чл.200 КТ страдащ от професионално заболяване работник с призната 50 % трайно намалена работоспособност, а не повдигнатия от ответника.
А относно релевираните от този касатор процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да отстрани нарушенията на първата инстанция, те не обуславят въззивното решение. Обратният иск срещу [фирма] е отхвърлен с решаващи съображения, че ответникът по този иск не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по него. Съдът е посочил, че [фирма] не е страна по концесионния договор, нито на свое основание, нито като правоприемник на [фирма]. Страна по този договор е държавата, срещу нея иск не е предявен, а друго основание за ангажиране на отговорността на [фирма] (освен неизпълнението на договора, по който това дружество не е страна), не е посочено в исковата молба, с която е предявен обратния иск. За този решаващ извод на съда няма значение дали първата инстанция е допуснала нарушения при докладването на обратния иск, включително дали са дадени указания по доказателствата и дали такива трябва да бъдат дадени от въззивния съд. При липса на договорна пасивна материалноправна легитимация (а тази липса касаторът – ответник не е оспорвал с въззивната жалба), искът е неоснователен, каквито и доказателства да се представят по делото.
Предвид изложеното не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК нито по жалбата на ищеца, нито по тази на ответника и въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол. С оглед изхода от касационното производство, разноските по него следва да останат в тежест на страните така, както са направени по него.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 2715 от 21.12.2013 г. по гр.д.№ 3118/ 2013 г. в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: