5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
София, 04.11.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4450/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адв. М. Д. Б. – процесуален представител на Й. Н. Б., срещу въззивното решение № 561 от 26.03.2014 г. по в. гр. д. № 4698/2013 г. на Софийския апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация [фирма] [населено място] е постъпил писмен отговор, в който е застъпено становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е потвърдено решението от 10.07.2013 г. по гр. д. № 4500/2010 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на самостоятелен обект в сграда с предназначение склад с площ 158.17 кв. м., при брой нива на обекта 1, етаж 1, принадлежащ към имот с идентификатор 68134.4083.192, който се намира в сграда 1 в [населено място],[жк], по съображения, че собственик е ответното дружество въз основа на учредено право на строеж.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните правни въпроси, по които иска да се допусне касационно обжалване: 1. длъжен ли е при преценка за правилност на изводите в решението на първоинстанционния съд, въззивният състав на съда да вземе предвид всички относими и събрани в хода на съдебното производство доказателства, като обсъди тяхната значимост, логична връзка и правна последица; 2. следва ли второинстанционният съд да вземе предвид становището на вещо лице при назначена съдебна експертиза, ако същата поставя под съмнение правилността на изводите на първоинстанционния съд и длъжен ли е съдът да изложи съображения защо тази експертиза не се взема предвид; 3. длъжен ли е въззивният съд при индивидуализацията на процесния имот да се съобразява с всички относими писмени доказателства по делото, доводите на страните и изготвената съдебна експертиза, и какви биха били последиците за съдебното решение при неправилна индивидуализация; 4. може ли дружеството-ответник да стане собственик на други обекти извън тези, които изрично са изброени в нотариалния акт за суперфиция, с който му е отстъпено право на строеж за именно тези изрично изброени обекти.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по определящ изхода на конкретното дело материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Този въпрос следва да бъде формулиран от касатора и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, обективирана в решението.
Макар в случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да не е посочено по тълкуването или прилагането на коя конкретна правна норма касаторът счита, че касационната инстанция следва да се произнесе, от формулировката на първите три въпроса става ясно, че те касаят нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и по-конкретно тяхното приложение при индивидуализацията на недвижимия имот, който е предмет на ревандикационната претенция. Тези въпроси са от значение за решаването на делото и затова общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване е налице.
За да постави въпросите по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, касаторът твърди, че не са преценени всички относими и допустими доказателства в тяхната връзка и взаимна зависимост, че решението е постановено само въз основа на избрани доказателства, като не са споменати относимите към правния спор технически паспорт и архитектурен проект, не е изследвано твърдението на ищеца в допълнението към исковата молба, че складовете са два и ответникът няма правно основание да е собственик и на двата, тъй като има учредено право на строеж само за един склад. Според касатора съдът изобщо не е изследвал и обсъдил заедно с другите доказателства по делото заключението на вещото лице, прието от първоинстанционния съд, че процесният склад е пропуснат в нотариалния акт и не е изложил никакви мотиви защо не взема предвид експертизата. Като не е изследвал и съобразил всички доказателства по делото, въззивният съд неправилно е индивидуализирал процесния имот и е стигнал до неправилното заключение за наличие на учредено право на строеж.
Данните по делото сочат, че въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, илюстрирана и с част от представените с изложението съдебни актове /решение № 24/10 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І-во г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г., всичките на ІV-то г. о./, както и с трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 188, ал. 1 и 2 и чл. 189, ал. 2 ГПК /отм./, представена от касатора, според която съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани правнорелевантни факти, като обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към спорния предмет, в тяхната съвкупност, както и всички доводи на страните, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля, а когато се касае до заключение на вещо лице аргументирано и конкретно да посочи недостатъците на това заключение, неверните или ненаучните му изходни позиции. Видно от мотивите към обжалваното решение, съдът е съобразил твърденията на ищеца в исковата молба и в молбите до първоинстанционния Софийския градски съд, че предмет на спора е склад с площ 158.17 кв. м., находящ се в сутерена непосредствено под офис на партерния етаж в търговско-административна сграда корпус „А”; обсъдил е първоначалния н. а. № 71/2004 г., с който ищецът учредил на ответното дружество право на строеж за конкретни обекти от сградата, като под № 1 на стр. 11 от акта е записано подземен паркинг със склад, а под № 2 е записано офис над склада; взел е предвид последващия н. а. № 102/2005 г. за поправка на предходния, в който вместо подземен паркинг със склад, находящи се в сутерена, е записано подземен паркинг в сутерена, а относно офиса, находящ се на партерния етаж, е записано „ведно с прилежащото към него сутеренно помещение, находящо се непосредствено под офиса, с площ 158.17 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж”. Съпоставяйки данните в посочените доказателства, във връзка с доводите на страните, съдът заключил, че подземният паркинг и складът в сутерена са посочени като различни и отделни един от друг обекти – складът, вместо към паркинга, е описан като сутеренно помещение с площ от 158.17 кв. м., прилежащо към офис на партерния етаж в сградата корпус „А”. Приел е също, че така извършената поправка не засяга обстоятелствата в първоначалния нотариален акт, като и паркингът, и гаражът остават част от самостоятелните обекти, за които правото на строеж е учредено на ответното дружество. Въззивният съд обсъдил и н. а. № 178/2006 г. за учредяване право на надстрояване на част от сграда – тяло „Д”,, в който и в съответствие с н. а. № 102/005 г. за поправка, спорният имот е склад със санитарен възел и стълбище в сутерена. От изложеното следва, че възззивният съд не е определил като спорен склад в подземния паркинг до паркоместата, както твърди касаторът в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а спорен е складът в ниското тяло „Д”, находящ се под офиса, и това съвпада с релевантното за определяне на спорния обект правното твърдение – това в исковата молба и в допълненията към нея. Същевременно, след като предметът на иска за ревандикация е индивидуализиран съобразно твърденията на ищеца, не е посочено по какъв начин се отразява на индивидуализацията на обекта обстоятелството, че в мотивите въззивният съд не се е позовал изрично на заключението на назначеното по делото вещо лице и не е обсъдил и представените по делото и коментирани от експерта технически паспорт и архитектурен проект. Този пропуск не се отразява и на релевантния за спора въпрос: дали на ответника е било учредено право на строеж и за спорното по делото помещение. Това е така, защото въззивният съд е посочил в мотивите си, че в общата площ от 8 587.46 кв. м. на обекта на суперфицията – търговско-административната сграда, се включва и складовото помещение, чиято ревандикация се претендира, а това е извод, който е обоснован на данните от съдебно-техническата експертиза, независимо от това, че в мотивите съдът не е препратил изрично към нея.
В обобщение, не се установява по посочените въпроси въззивният съд да е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, включително и задължителната по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на жалбоподателя, който се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, е да посочи приложимата правна норма, обусловила изводите на решаващия съд в обжалвания съдебен акт, която е неясна или непълна, и налагащото се поради това изясняване на съдържанието й чрез тълкуване от Върховния касационен съд. В изложението липсват аргументи в подкрепа на посоченото основание, свързани с точното прилагане на закона и развитието на правото по първите три въпроса.
Касаторът не е обосновал с конкретни аргументи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по четвъртия въпрос, а и при поставянето му е изходил от фактическа обстановка, различна от приетата от въззивния съд, според когото не се касае за обект извън учреденото с акта за суперфиция, а за помещение, включено в общата квадратура на цялата търговско-административна сграда. Затова и не се разкрива противоречие между обжалваното решение и представените съдебни актове /решение № 345 от 16.09.2010 г. по гр. д. № 139/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 532 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 1459/2009 г. и решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 291/2011 г., двете на ВКС, І-во г. о./, според които обемът на суперфицията определя и обема на правото на собственост върху изградената в чужда земя постройка, а той е в рамките на уговореното с акта за учредяването; построеното извън тези рамки, ако отговаря на изискванията за самостоятелен обект, се придобива по приращение от собственика на земята. С оглед изложеното, по четвъртия поставен въпрос не се установява да е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът не е представил съдебни актове.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 561 от 26.03.2014 г. по в. гр. д. № 4698/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: