О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ . 583
София, 03.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, търговска колегия в закрито заседание на 19.06.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 225 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на кооперация „В”, гр. Б. против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 122 от 14.11.2008 год., постановено по т.д. № 232/2008 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК е осъден касатора да заплати на „Г” О. , гр. Б. сумата 17 884.80 лв., представляваща обезщетение за ползван в периода 19.02.2005 год.-18.11.2005 год.,без правно основание собствен на последното недвижим имот- стая от 36 кв.м., склад от 72 кв.м. и навес от 720 кв.м., заедно с принадлежащия към него терен от 680 кв.м., находящ се в гр. Б., ул. ”. в „П” по плана на гр. Б., както и направените от ищеца разходи във вр. с плащане консумативите на ответника за периода на ползване на имота, имащи различен произход- ток, вода, наем за трафопост и възнаграждение за охрана, възлизащи общо на 1 630.86 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 26.01.2007 год. до окончателното им изплащане и присъдените деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила – основания за касация по чл.281,т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно после с твърдението, че в обжалваното въззивно решение е налице произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси, попадащи в обсега на чл.280, ал.1 ГПК в противоречие с практиката на ВКС и ЗЗД. Същите не са изрично формулирани от страната, но с оглед съдържащите се в изложението доводи, следва да се приеме, че те се свеждат до предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл.59 ЗЗД и до приложението на чл.188 ГПК/ отм./, във вр. с обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства. В подкрепа на соченото противоречие с трайната практика на ВКС с касационната жалба са приложени в препис решения: № 1085/2007 год. по гр.д. № 1077/2006 год. на V-то г.о. на ВКС; № 821/2008 год. по гр.д. № 3703/2007 год. на ІІ г.о. на ВКС; № 1329/ 95 год. по гр.д. № 2372/94 год. на V-то г.о на ВС и на Пловдивския апелативен съд от 10.07.2002 год. по гр.д. № 433/2002 год.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е дал отговор, с който е възразила срещу допускане на касационно обжалване, по съображение, че в случая отсъстват елементите от фактическия състав на чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от съответствието и с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, основанията за допускане на касационно обжалване- отсъстват.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД въззивният съд е приел, че за посочения в исковата молба период от време ответникът е упражнявал фактическа власт върху процесните помещения, собственост на ищеца, чрез настанени в същите негови служители и инвентар. Изложение са съображения, че доколкото установеното от държане на имота се дължи на предхождащи го преговори и намерение на страните да сключат помежду си наемен договор, но поради непостигнато съгласие за размера на наемната цена, сделката не е била финализирана, то осъщественото от ответника ползване на същия през посочения период се явява без основание и от този момент за ищеца е възникнало право на вземане от неоснователно обогатяване по общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, за което безконфликтното поведение на страните е неотносимо.
Според съжденията на Бургаският апелативен съд, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, лишаването на ищеца от получаване на наем за процесния недвижим имот през исковия период обективно води до намаляване на имуществото му т.е. до неговото обедняване. От същия юридически факт за ответника е настъпило неоснователно обогатяване- спестяване на разходите, които би дължал при сключен договор за наем.
Поради това е изграден и краен правен извод, че собственикът в този случай има право да получи обезщетение в размер на средната наемна цена от лицето, ползващо без основание неговия имот, щом не е установено, а и няма твърдение, същото да е в резултат на непозволено увреждане.
Следователно поставеният от касатора въпрос на материалното право, макар и неточно формулиран – за предпоставките за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД е значим по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, тъй като е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и чрез тях- крайния изход от делото.
Неоснователно е обаче, позоваването на въведения с чл.280, ал.1,т.1 ГПК критерий за селекция.
Освен, че в трайната практика на ВКС, съобразно изразеното в конституционно дело № 4/2009 год. на Конституционния съд на Републиката разбиране за същата по обясними причини въззивните решения на Апелативните съдилища, каквото е и цитираното от касатора решение на Пловдивския апелативен съд, не се включат, то отсъства и противоречие със същата.
Видно от мотивите на обжалваното решение, по въпроса за начина на уреждане отношенията между ползувателя на имота и неговия собственик, въззивният съд се е съобразил изцяло със задължителната за съдилищата практика на ВКС – ТР № 82/75 год. на ОСГК.
Даденото от въззивната инстанция разрешение относно елементите от общия фактическия състав на неоснователното обогатяване и обхвата на задължението за реституцията по чл.59 ЗЗД не е в противоречие и със становищата, застъпени в решение № 1085/2007 год. по гр.д. № 1077/ 2006 год., решение № 821/2008 год. и решение № 1329/95 год. по гр.д. № 2372/94 год., всичките на ВКС /и ВС/, според които ищецът позоваващ се на неоснователното обогатяване на ответника следва да докаже с допустимите от ГПК доказателствени средства връзката между своето обедняването и обогатяването на последния, както, че за да бъде уважен иска по чл.59 ЗЗД трябва да е установено увеличение на имуществото на едно лице за сметка намаляване имуществото на друго.
Несъмнено е, че спестените разходи от наем, както е посочил и Бургаският апелативен съд, всякога водят до увеличение на притежаваното от спестилото си ги лице имущество и същевременно лишава собственикът на ползвания без правно основание имот от възможността да реализира средства под формата на наем, водещо всъщност до неговото обедняване.
Що се касае до това дали правните и фактически изводи на Бургаския апелативен съд са обосновани или не, то този въпрос, като относим към правилността на обжалваното решение може да бъде предмет на обсъждане единствено при разглеждане на касационната жалба по същество, но е правно ирелевантен за допускате на самото касационно обжалване, обосноваване предпоставките на което е възложено в и з к л ю ч и т е л н а тежест на касатора- арг. от чл.284, ал.3,т.1 ГПК.
Не обосновава касационно обжалване по приложно поле и поставеният от касатора въпрос за приложението на чл.188 ГПК /отм./, във вр. с обсъждане на събраните по делото доказателства.
Освен, че Бургаският апелативен съд е изградил своите фактически констатации и правни изводи въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, то дори и да е налице необсъждането на част от събрания доказателствен материал, каквото е въведеното от касатора твърдение, отсъствието на поставен от страната конкретен, свързан с процесуалното правила с на чл. 188 ГПК/ отм./ въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, обосновава правен извод, че е налице оплакване за съществено процесуално нарушение – основание за касация по чл.281,т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване – арг. от чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаския апелативен съд № 122 от 14.11.2008 год., по т.д. № 232/2008 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: